Не можем – казах в края на предишния си текст – да не забележим как днес с помощта на рефлексите, заложени в образцовия, но произведен в първата половина на ХХ век исторически разказ за нова България, взелите го постепенно „на въоръжение“ наши съвременни националисти се опитват да ни де-европеизират. „Европа“ на „Великите сили“ (днес – на „Брюксел“) иска да отнеме „самобитната ни култура“ (както навремето „изконните ни земи“), иска да ни „джендъризира“ (както навремето да ни „пофранцузи“, „германизира“ и т. н.). Но ето защо ние (както тогава) следва да пазим един „здравословен“ изолационизъм („долу натрапваните ни от Брюксел европейски директиви“, „долу независимите прокурори на Кьовеши“, „долу еврото“). Да пазим изолацията си от Запад защото тя, както тогава, е нашият… „национален“ интерес. Нека обърнем внимание, че в България се създадоха цели партии с този основен програмен мотив. Само че в днешния свят евро-изолационизмът е равнозначен на Орбано-подобен авторитаризъм и в последна сметка на инфилтриране на путинистко анти-западничество.
Миналият път споменах, че във взетия „на въоръжение“ от новите ни националисти образцов исторически разказ за епохата от 1878 до 1944 г. има обаче и още една базисна грешка, от която те с особена охота се възползват. В него – именно защото е изграден на базата на историческия романтизъм – „нацията ни“ никога не е грешала, тя никога за нищо и пред никого не се е провинявала и затова за нейните катастрофи винаги са виновни другите. Ще си припомните например, че за т.нар. „Междусъюзническа война“, в която собствено прераства инспирираната в значителна степен от Русия Балканска война срещу Турция, нашата историография не приписва на българите никаква вина. Ние (май) въобще не сме нападнали сърбите (за да „си вземем Македония“) и значи съвсем без да имаме вина, съюзявайки се със сърбите, за да ни атакуват от север румънците. Виновни за нашия разгром в тази Междусъюзническа война са само нашите довчерашни „съюзници“, произведени в образцовия ни исторически разказ в „разбойници“. И е характерно, че и тук, освен тях, са виновни не руснаците (които собствено ги насърчават), а… западните Велики сили, които „не взимат нашата (без съмнение права) страна“.
Ще кажа, че във връзка с тази наша историческа (а всъщност историко-романтическа) „безгрешност“ особено ме впечатлява започналото да ни се повтаря напоследък – и лукаво използвано от крипто-русофилските ни националисти – прехвърляне на вината дори за окупирането ни от СССР в края на 1944 г. не на някой друг, а на… Запада, в частност на Великобритания и по-специално на Уинстън Чърчил. Да, за днешните националисти е вече трудно да отричат, че през 1944 г. СССР ни окупира и завладява. Митът за „второто“ освобождение към 2022 г. вече не работи. Очевидно обаче работи по-старият мит за „предаващите ни Велики (западни) сили“. И ето забелязвам как напоследък започнаха да ни разказват историята за Ялтенската конференция, на която съюзниците срещу Хитлер разделят следвоенна Европа и на нея именно Чърчил ни „харизал“ на Сталин. А ни харизал, защото „по принцип“ никак не ни обичал, заради някакво минало поражение, което нашите „славни войници“ нявга нанесли на горделивите британци. Не може да не сте чели тази история, за която особено обича да ни разказва от страниците на столичен всекидневник един забавен историк-аматьор, бивш съратник на Слави Трифонов, с класически-гимназиално, но все пак само гимназиално образование. Та значи, повтарям пак, за прекъсването на славната епоха на нашия национален подем преди 1944 г. и за окупирането ни от СССР основна вина има не някой друг, а отново Западът – Европа на митическите (западни) Велики сили – в случая Великобритания на Чърчил. Съвсем закономерно – в духа на митологемата за този „предаващ ни“ Запад – Чърчил е виновен за това, че предпочел да запази за Европа южната ни съседка Гърция, а не нашата България, която „мрази“ по чисто лично-национални причини.
Ще обърна внимание на историка-аматьор (но и на повтарящите неговата версия професионални историци с академически титли), че в края на Втората световна война, в която Великобритания воюва срещу Хитлер до предела на силите си, тя въобще не е била в състояние да спре настъплението на Сталин на запад. Не е била в състояние, да спаси от този последния дори жертвите на Хитлер от Централна Европа – Чехословакия и Полша, камо ли страните от Балканския полуостров. И все пак Чърчил наистина проявява огромна упоритост, за да запази от руско завладяване поне Гърция. Защо нея, а не България ли? Ами отговорът на този въпрос, ако поне за момент се освободим от „червената нишка“ в образцовия ни историко-романтически разказ – тази за „принципно необичащите ни“ западни сили – не е никак труден. Ще си припомним ли например, че към времето на Ялтенската конференция България официално се намира във война с Великобритания – във война, която при това тя самата ѝ е обявила, и в същото време заедно с Хитлеровите войски е окупирала част от северно-гръцките земи. Това, че те са „изконно български“, може и да е част от националната ни легендарика, но за международното право това не е никакъв аргумент. Според международното право през Втората световна война ние сме окупатори на част от Гърция. И ето: при тази ситуация – изтощена до предел от войната с Германия, формално във война със съюзника ѝ България – Великобритания на Чърчил е виновна, че ни е оставила на СССР, а е запазила Гърция. Не е ли малко прекалено от наша страна?
За образцовия исторически разказ, според който България винаги е воювала за своите „национални интереси“ (дори това да е било съюз с Адолф Хитлер), а в замяна на това винаги е била жертва на користните интереси (и дори омрази) на „Великите западни сили“, очевидно не е прекалено. Напротив – те и до днес са ни длъжни. И това е така и до сега, за да се поддържа в историческото ни самочувствие и в базисното ни национално самоосъзнаване – неразделно, иманентно свързано с него и… едно „здраво“ антизападничество.
И ще кажа в заключение – ако в годините, които след 1989 г. „освободихме“ от марксистката им стилизация – т.е. в годините между 1978 и 1944 г. – това антизападничество би могло да бъде в някаква степен разбрано, днес то няма никаква, никаква друга функция за „национализма“ ни, освен да го държи потенциално отворен за и уязвим от руското влияние върху него.
