0
3795

Патриотизъм за антиевропейска употреба

След 1989 г. определени не-марксистки настроени академични среди у нас се заеха с преосмислянето на историята на България от 1878 г. до 9-и септември 1944 г. Те имаха мотив да го направят, защото дотогавашната ѝ марксистка стилизация ни я представяше главно като история на „класови борби“, история, в която се емфазираха епизоди като т.нар. „Войнишко въстание“ в края на Първата световна война, Септемврийското въстание през 1923 г. и последвалия атентата в Св. Неделя т.нар. „кафяв терор“ (от което следваше, че България е едва ли не първата в Европа фашистка държава). И все пак трябва да си дадем сметка, че марксистката стилизация на пред-деветосептемврийската ни история не бе „изчистила“ от нея много от историко-романтическите „топоси“. И тогава се говореше за нечуваната „храброст на българския войник“ в Сръбско-българската война, в Балканските войни и т.н. И ето: именно на тези перманентни „героизми“ пък заложиха особено подчертано реабилитиращите преддеветосептемврийската ни история автори след края на комунизма. Това как сме били „прусаците на Балканите“, как сме се „били като лъвове при Чаталджа и Дойран“, с какъв национален ентусиазъм – споделян практически от целия ни народ – сме живели, как сме се „гордели, че сме българи“ – това трябваше от една страна да озари по нов начин националната ни памет, от друга – да ни покаже какви поражения върху националното ни самочувствие са нанесли за 45 години слугуващите на Москва български комунисти.

Във всичко това, разбира се, имаше резон. И все пак в така избрания за възвръщане на националното ни самочувствие подход поначало се съдържаше една опасност, която историците след 1989 г. недостатъчно осъзнаваха. С две думи: заедно с „националния кипеж“, заедно с перманентния „героизъм на българския войник“, заедно с ревността ни към „нашето си, българското“, изпълвали преддеветосептемврийската ни история, вървеше и един неразделно свързан с всичко това особен анти-европеизъм, едно – не можем да не го видим и в по-ранните исторически трудове – анти-западничество. Та ето: постепенно именно за него се досетиха и започнаха да го използват днешните ни собствено евроскептично-изолационистки и перфидно проруски „работещи“ националисти. Защото дайте си сметка, че всичките ни „национални стремления“ от 1878 до 1944 г. (и това е постоянен мотив в образцовия исторически разказ за тази епоха) имат един постоянен и основен антагонист, наречен „Великите (собствено европейски) сили“. Именно тези последните в разгръщащия се „сюжет“ на преддеветосептемврийската ни история постоянно „късат живи парчета от националната ни плът“, именно те „отнемат славните победи на непобедимия български войник“ и т.н.

Но ето защо, когато след 1989 г. някои решиха да регенерират и захранват националното ни самочувствие именно с традиционния образцов (и собствено романтически) разказ за епохата от 1878 до 1944 г. и да ни убеждават, че това сме и трябва отново да станем „ние, българите“, те – със или без съзнание за това – регенерираха и този митически „антагонист“, заприпомняха ни, че ние от самото начало сме, и изглежда сме осъдени да бъдем, притискани, жертвани или най-малкото използвани от западните „европейци“, от европейските „Велики сили“ и поради това, ако отново трябва да станем „българи“, а не просто „по-малките братя“ на руснаците, следва да продължим да отстояваме себе си и от Запада, от Европа.

Ние – това заедно с „величието си преди 9 септември 1944 г.“ трябваше да усвоим от „редактирания“ разказ за преддеветосептемврийското си минало – че сме и чужди за Европа, че тя никога не ни е искала „големи“ и „независими“. Тя винаги ни е „ампутирала“, не е допускала нашето „величие“.

Ще кажа сега, че в използването днес на този „образцов разказ“ за новата ни история има две базисни грешки, които именно започнаха да се използват от новите ни и, повтарям, крипто-русофилски националисти, които се умножиха в последните години.

Първата е, че тя безкритично пренася като картина за днешния европейски (и даже – евро-атлантически) свят една картина от безвъзвратното му минало. Защото до средата на ХХ в. и началото на европейските и евро-атлантическите интеграционни процеси (мотивирани от глобалната Студена война на цивилизования свят с Русия) Европа все още е континент на антагонистични групи нации и държави – атлантически ориентираните (или т.нар. колониални) Великобритания, Франция, Холандия и континентално-реактивните (Германия, Австро-Унгария, впоследствие Централна Европа и алтернативната до 1917 г. континентална сила – Русия). В контекста на този тогавашен антагонизъм сме вписани и ние, българите до 1944 г., но не сме – както и до днес се опитват да ни убеждават – някакви специални „жертви“ на „Запада“. Ще трябва най-сетне да си дадем сметка, че когато „разчленяват“ например великата „Сан-Стефанска“ България, т.нар. „Велики сили“ и най-вече Великобритания и Австро-Унгария не „разкъсват плътта“ на нашата нация, а възпрепятстват собствено инсталирането на една, обхващаща почти целия Балкански полуостров руска „Задунайска губерния“. Направете си историческите справки и вижте, че и след Берлинския конгрес, та чак до Съединението, Русия управлява уж независимото ни Княжество именно като такава губерния. По-нататък: включили се през Първата световна война на страната на „Централните сили“ (т. е. на континентално-прогерманската Европа) ние естествено, а не специално споделяме и съдбата на нейното поражение от Европа на Съглашението. Та същата съдба, без да го преживяват и до днес като специално отношение на „Запада“ имат и доминиращите страни от Австро-Унгарската империя. Много повече „жива плът“ е откъсната например от Унгария (и е дадена на Румъния), много повече „плът“ е дадена на Сърбия в ущърб на Австрия и т.н. На кого са „жертви“ тогава тези страни? На „Европа“, на „Запада“? Не, чисто и просто на антагонистично разделената Европа от онази епоха. И ето: аз казвам, че тази антагонистично разделена Европа след 1945 г. отива в миналото и на нейно място – за да успее някой ден да отвоюва окупираните си от Сталин източни територии – се оформя ново геополитическо тяло – Евро-Атлантика, Западна Европа плюс САЩ, което, преодоляло старите антагонизми, съумява да спечели Студената война.

И ако днес, включили се най-сетне в това геополитическо тяло, ние продължим историко-митологически да живеем в него с рефлексите от преди 1944 г. както ни го внушава образцовия исторически разказ за новата ни история, т. е., изживявайки се като предопределени „жертви“ на Великите (западни) сили – днес на „Брюксел“ и „Вашингтон“ – ние не си „пазим“ нацията, а направо си откриваме гърба за Путинова Русия. Всъщност именно, за да постигнат тази цел, новите ни националисти „взеха на въоръжение“ онзи преддеветосептемврийски разказ за „нас, българите“. Щом, бидейки европейци преди 1944 г., ние сме били жертви на европейците, на „Великите (им) сили“, щом – съгласно този образцов разказ за епохата тогава „Европа“ е разчленила не руската „Задунайска губерния“, а „Великата Сан-Стефанска България“, щом след Първата световна война ни е „отслабила“ не като съюзници на Централните сили, а специално „като българи“, то значи и днес трябва да „внимаваме“ с тази Европа – тя не ни обича – не обича именно „нас, българите“. И както едно време – на Берлинския конгрес ни е „разложила“ териториално, така и днес – по съдбовна предопределеност, ще ни „разложи“ чрез „либералните си идеологии“.

Не може да не си дадем сметка за това все по-видимо внушение на днешния ни национализъм, взел „на въоръжение“ вчерашния.

(Следва продължение)

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.
Предишна статияМихаил Неделчев на 80 години
Следваща статияКапсулата на времето на Сашо Стоицов