Един незасегнат досега от мене мит е митът, че комунизъм значи родолюбие, че любовта към родината е водещ принцип на тоталитарното общество. Формално погледнато, у нас като че ли беше наистина така. Що комитети и комитетчета на централно и местно равнище по патриотично възпитание (особено на младежта) функционираха през онези немалко години рóден тоталитаризъм, що инициативи се зародиха, що партийни, съюзни и отечественофронтовски пленуми и конгреси заседаваха, що манифестации се извървяха, що песни се изпяха, що пиеси се изиграха, що киноленти се извъртяха, що партийно-политически учебни години изучихме, що маршове измарширувахме – все в името на майка България! Не ще и дума – по паркета на официална НР България патриотизмът наистина триумфираше, бушуваше и ликуваше в цялата си ненагледна показност. Но както се оказва в обществено-политическата сфера на всички деспотични системи, и у нас истинската, достоверната картина е не официалната, а неофициалната. Родната еднопартийна гражданственост напомняше до умопомрачение думите на Роберт Музил за бутафорната му (и все пак действителна) държава Какания от романа „Човекът без качества“: „Погледнато формално, у нас всичко е нормално. Погледнато нормално, у нас всичко е формално“. А това царство на формалностите бе нашето българско местожителство цели поколения наред. И ако преди четвърт век царството изневиделица се срина пред невярващите ни очи, това се случи не само поради обратите в голямата, в световната политика – случи се и защото за разлика от обществените химери конкретният физически човек, гражданинът, индивидът е не формалност, а реалност.
Тъкмо решимостта на Партията-ръководителка да подмени наличните обществени реалности със съчинени, с конструирани в партийните лаборатории за идеологическа пропаганда обществени нереалности се превърна, казано с езика на Маркс, в гробокопач на системата. Както става в природата, и в социото краен победител е винаги реалността – колкото и дългосрочен, колкото и непоследователен, колкото и каменист да е пътят към нея. Крахът и на нацизма, и на комунизма свидетелства, че както природната, и общественото битие си има свой обективизъм, свои причинно-следствени връзки и закономерности, които са по-силни и неумолими от волята и на най-могъщия, и на най-непоколебимия тиранин. Историческият опит учи, че след като наше людско нищожество не може да овладее и да подчини на субективността си тези непоклатими обективни закономерности, за предпочитане е да се съобразяваме с тях, отколкото да им противостоим. Тоталитаризмът (ляв или десен) обаче предпочита да си затваря свенливо очите пред уроците на миналото и цената на тази му доброволна слепота е собствената му гибел. Защото там, където една политическа доктрина тръгва със силата на оръжията да се себеналага над битието, тя се превръща от даденост в обреченост.
И така, наистина ли комунизмът бе патриотичен по своята природа? За да не продължа да бъда така теоретичен, ще потърся отговор в полувековната обществена практика на родното тоталитарно минало. По ведомствен, по декларативен път конгрес след конгрес и пленум след пленума тази практика подмени понятието патриотизъм с понятието социалистически патриотизъм. Тази подмяна не бе случайна – тя обслужваше партийната доктрина. Понятието патриотизъм звучеше в очите на Партията-ръководителка прекалено абстрактно и архаично, то бе унаследено от старите капиталистически и монархически времена и не съдържаше онова, от което партийната идеология изпитва насъщна нужда – преклонение пред управляващата номенклатура. Преклонение, което включва в съдържанието си друго едно преклонение – преклонението пред Кремъл. Без чиято въоръжена и без чиято идеологическа подкрепа родната номенклатура не би била такава. Двете преклонения – родното и международното – прозвучаха дори в новия ни национален химн през първите следвоенни години:
Да крепне навеки съюзът ни боен
с великия братски Съветски съюз!
След като един национален химн препоръчва вярност към една чужда държава, човек неволно се пита, доколко той е национален. Патриот ли е, патриотът не предоставя държавата си на разположение на една чужда, на една външна сила – дори в цялата мракобесническа Съветска империя нямаше друга страна с толкова сервилно, с толкова лакейско отношение към СССР. Националните химни на всички държави са по своята природа и по своето предназначение патриотични – тяхна задача е да мобилизират масите в служба на род и родина, да внушават родолюбие и дори национализъм, а не интернационализъм, пък бил той и комунистически. Така че не урок по патриотизъм – урок по национален нихилизъм, по денационализация е подобен национален химн. Неговият текст е изцяло в духа на новоучредения социалистически патриотизъм, този текст не сдържа и искрица от онова чисто и свято, от онова пламенно възрожденско родолюбие, с което дедите ни воюваха и умираха за националната ни кауза.
Като любовта, като морала, като честа и благородството, като всички останали добродетели, и патриотизмът е не онова, което декларираш и прокламираш, а онова, което вършиш на практика – практиката е винаги по-силна от теорията, действителността – по-силна от декларацията. Изпит и изпитание за автентичността (или за формалността) на един патриотизъм е отношението му към националното историческо наследство. А това отношение в близкото ни минало бе изцяло деструктивно – то не ни възвисяваше, а ни позореше и опозоряваше национално.
Деветосептемврийският преврат унаследи редица национални паметници, които времето бе превърнало в истински национални светилища. Между тях бе и първият паметник на Христо Ботев, издигнат във Враца малко след т.нар. Освобождение, през 1890 г. Само броени години след т.нар. Народна власт, през 1955 г., този паметник бе сринат по нареждане на Вълко Червенков. Как мислите, чрез този демонтаж главата на БКП урок по патриотизъм ли даде на сънародниците си? Според мен подобен партийно-правителствен, подобен бюрократичен патриотизъм е по-скоро патриотизъм социалистически. Още по-показателен, още по-фрапиращ е случаят с издигнатия през 1939 г. на Околчица кръст-паметник – през 1947 г., сиреч още в зората на еднопартийния тоталитаризъм, паметникът е сринат, за да бъде издигната, за да грейне на негово място петолъчка. Откритият през 1934 г. в столицата пък Паметник на Първи и Шести пехотен полк, на който бяха изписани имената на три хиляди българи, загинали във войните за обединението на България, бе премахнат през 1979 г., за да бъде построен НДК. Така не се обогатява и съхранява – така се заличава и похищава народна памет. А без народна памет няма патриотизъм – има само нихилизъм. „И никой знак, че тука е светиня!“ – би възкликнал, опечален, родолюбецът Вазов. Аз пък бих запитал: акт на патриотизъм ли е да громиш мемориали, които са носител и източник на народно родолюбие и на национално вдъхновение, за да ги подменяш с хералдиката на една свирепа и властолюбива деспотична политическа партия? Или е отново акт по-скоро на социалистически патриотизъм?
Има и нещо друго. Несъмнено е, че родната ни история е свързана дълбоко, органично с православната ни църква – всички битки, които тази изстрадала църква е водила през вековете, са битки народни, битки за себеутвърждаването ни като българи, а оттам – и като нация, и като държавност. Това ще рече, че отношението на една държавна политика към църквата е показател и за националната стойност на съответната държава, за нейната родолюбивост. А комунистическата българска държава бе в смисъла на казаното антипатриотична и антинационална – тази държава се превърна в истински палач на църквата ни. Която още от средата на 40-те бе подложена на нечувани репресии – хиляди църковни служители бяха открито преследвани, заточавани в концлагерите за свободомислещи и избивани, стотици черкви, манастири и параклиси бяха превърнати в кошари, в сеновали и зърнохранилища, други бяха разрушени като, казано отново с езика на Маркс, опиум на народите, като символи на монархизма, на невежеството и мракобесието. Докато в качеството си на обител Божия те бяха всъщност и исторически знаци на националната ни идентичност, физически носители и източник на онова споменато по-горе възрожденско чисто и свято родолюбие, което бе живо отрицание на една антинационална, антибългарска държавна политика, превърнала страната ни десетилетия наред в духовна пустиня.
