Откъс от мемоарите на руския опозиционер, издадени в превод на български от „Рива“
Алексей Навални пише мемоарите си в периода между отравянето през 2020 и смъртта си през февруари 2024 г. Книгата беше публикувана с помощта на съпругата му Юлия Навална в края на октомври 2024 г. — осем месеца след смъртта му в изправителната колония „Полярен вълк“ в Сибир.
Първата част от мемоарите е написана, докато той се възстановява в Германия от отравянето през 2020 г. с вещество от групата на „Новичок“. По-късно Навални с помощта на журналиста Христо Грозев и разследващия сайт „Белингкат“ намират улики, които свързват отравянето с руската Федерална служба за сигурност. Съзнавайки риска за живота си, през 2021 г., след като е завършил биографичната част от книгата, Навални решава да се върне в Русия. Втората част е от периода, в който Навални е сигурен, че смъртта му идва. Той започва да я пише, след като през февруари 2021 г. е арестуван при пристигането си в Москва и прекарва остатъка от живота си в затвора. „Това е съвсем друга литература и съвсем друг Навални. Следва неговият затворнически дневник“, пише в сайта „Медуза“ руският журналист Михаил Зигар.
Алексей Навални е руски опозиционен лидер, политик, антикорупционен активист и политически затворник, който спечели международно признание и уважение. Множеството му международни отличия включват Наградата Сахаров, Годишната награда за правата на човека на Европейския парламент, Награда за смелост от Женевската среща за правата на човека и демокрацията, Награда Дрезден за мир и др.
„Патриот. Мемоари“, Алексей Навални, превод Або, издателство „Рива“, 2025 г.
Първа част
БЛИЗО ДО СМЪРТТА
1
Умирането наистина беше безболезнено. Ако не поемах последния си дъх, никога нямаше да легна на пода до тоалетната в самолета. Както можете да си представите, не беше съвсем чист.
Летях за Москва от Томск, Сибир и бях много доволен. Две седмици по-късно щяха да се състоят местни избори в няколко сибирски града и с колегите ми от Антикорупционния фонд (АКФ) сериозно възнамерявахме да нанесем удар на властващата партия „Единна Русия“. Това щеше да отправи важно послание – дори след двайсет години на власт Владимир Путин не е всемогъщ, нито дори особено харесван в тази част на Русия, въпреки че много хора там гледат как по телевизията го възхваляват денонощно.
От няколко години ми беше забранено да се кандидатирам за политически постове. Държавата не признаваше партията, която ръководех, и малко по-рано, за девети път от осем години насам, беше отказала да я регистрира. Някак все „попълвахме формулярите неправилно“. В редките случаи, когато името на някого от нашите кандидати успееше да стигне до бюлетината, се фабрикуваха какви ли не предлози, за да се отрече допустимостта му. Следователно предизвикателството пред нашата мрежа (която в зенита си имаше осемдесет местни офиса – една от най-големите в страната и постоянно атакувана от държавата) изискваше шизофреничната способност да печелим избори, достъпът до които ни е забранен.
Винаги е било трудно да убедиш хората да излязат и да гласуват в авторитарната ни страна, където приоритетът на режима от повече от две десетилетия е да втълпи на електората, че е безсилен и не може да промени нищо. Но пък и доходите на хората падаха седем поредни години. Ако можеше една трета от онези, на които им е писнало от режима, да бъдат привлечени до избирателните секции, нито един от кандидатите на Путин нямаше да има шанс. Само че как можехме да накараме хората да гласуват? Увещания? Награди? Ние избрахме истински да ги вбесим.
През предходните няколко години с колегите ми бяхме снимали безкрайна сапунена опера за корупцията в Русия. По последни данни всеки епизод е натрупал три до пет милиона гледания в YouTube. Предвид реалността в Русия, още от самото начало обърнахме гръб на журналистическите заобикалки и неизброимите епитети, като „предполагаем“, „възможен“, „набеден“ – любими на юрисконсултите. Ние наричахме крадеца крадец и корупцията корупция. Ако някой притежаваше необятно имение, ние не просто изтъквахме съществуването му, а го снимахме с дронове и показвахме имота в цялото му величие. Научавахме стойността му и я съпоставяхме със скромния официален доход, който бедният собственик декларираше.
Може да теоретизираме върху корупцията колкото си искаме, но аз предпочитам по-директен подход – например да разгледам снимките от сватбата на прессекретаря на президента и да се съсредоточа върху грандиозния часовник, който се подава изпод ръкава на ризата му, докато целува булката. Швейцарският производител удостовери, че часовникът струва $620 000, а ние го разкрихме пред гражданите на страната ни, където всеки пети живее под линията на бедността – $160 на месец, което би било по-правилно да се нарече линия на нищетата. След като вбесихме зрителите си достатъчно с наглостта на корумпираната управа, ги насочихме към уебсайт, в който се посочва за кого да гласуват в своя район, ако не искат да продължат да подкрепят луксозния живот на досегашните чиновници.
И проработи.
Едновременно забавлявахме и разгневявахме публиката си с кадри от живота на „скромните патриоти, управляващи страната ни“, като обяснявахме как работят корупционните механизми и призовавахме към практически действия, които да навредят възможно най-много на системата на Путин. Материалът никога не се изчерпваше.
Гледайки през люка на самолета, обмислях факта, че имахме достатъчно кадри, за да качим в YouTube два или три видеоклипа по темата за подкупите в сибирските градове. Щяха да ги изгледат няколко милиона души, от които стотици хиляди живееха в Новосибирск и Томск. И не само че тези хора щяха да гледат, а щяха да бъдат достатъчно ядосани, за да се вслушат в призива ни и да идат да гласуват против кандидатите от партията на Путин.
Огорчено се усмихвах, като си спомнях начините, по които държавните органи, осъзнаващи намеренията ни, се бяха опитали да ни стъпчат. Служебни лица на всички нива реагираха на пътуванията ми из Русия като бик на червен плащ. За тях посещенията ми бяха заплашителни и те измисляха безбройни криминални обвинения, за да осуетят придвижването ми из страната, понеже ответник по криминално дело не може да напуска областта, в която живее. От 2012 г. съм прекарал една година под домашен арест и още няколко под съдебна възбрана да напускам Москва.
Два месеца по-рано, по подбуда на държавната пропагандна телевизия Russia Today, срещу мен беше образувано поредното дело по обвинение за „клевета срещу ветеран от войната“, придружено от още една забрана да напускам столицата. Сметнах това ограничение за незаконно, пренебрегнах го и заминах за Сибир, за да проведа разследванията си. С колегите ми притежавахме стотици гигабайти с кадри, като интервюта с местни опозиционери и видеоклип на жилището на проправителствен народен представител, намиращо се на частен остров. Кадрите бяха криптирани и качени за монтаж на сървъра.
С нетърпение чаках да победя „Единна Русия“ в Томск или поне да ѝ разкървавя носа в Новосибирск. Мисълта, че въпреки нарастващите заплахи ние ставахме все по-силни (през последните две години над триста пъти бяха нахлували в офисите ни – хора с черни маски къртеха вратите от рамките, обискираха и изземваха телефони и компютри), беше удовлетворяваща. Естествено, колкото по-приятно беше това за мен, толкова по-неприятно беше за Кремъл и лично за Путин. Вероятно именно това е провокирало заповедта му да се „предприемат активни мероприятия“ – фразата, която служителите на КГБ и ФСБ използват, когато пишат мемоарите си. Няма човек – няма проблем.
На хората всекидневно им се случват всякакви беди. Може да те изяде тигър. Член на някое агресивно племе може да те прониже в гръб. Може случайно да ампутираш пръста си, докато се фукаш с кулинарните си умения пред своя партньор, или пък да загубиш крак, докато работиш невнимателно с моторна резачка в гаража. Може тухла да ти падне на главата или пък да паднеш през прозореца. Има ги и всичките обичайни инфаркти и други трагедии – печални, но не изненадващи.
Надявам се, че малцина от читателите ми са били пронизвани в гръб или са падали през прозореца, но е лесно да си представим какво би било чувството. Преживяванията ни и наблюдението на околните ни позволяват да ги изпитваме ясно. Или поне така си мислех, преди да се кача в самолета.
***
От уважение към детективските истории ще се постарая да разкажа възможно най-точно всичко, което се случи през онзи ден, заради изпитания принцип, че и най-дребната подробност може да бъде ключ към разплитането на мистерията.
20 август 2020 г. Намирам се в хотелската си стая в Томск. Будилникът звъни в 5:30 ч. Събуждам се лесно и отивам в банята. Взимам си душ. Не се бръсна. Мия си зъбите. Дезодорантът ми е празен. Търкам сухата пластмаса под мишниците си, после изхвърлям апликатора в коша, където колегите ми ще го открият няколко часа по-късно, докато претърсват стаята. Увивам се с най-голямата кърпа, висяща в банята, връщам се в спалнята и обмислям какво да облека. Трябват ми бельо, чорапи и тениска. Понеже съм от онези хора, които изпадат в лек ступор, когато подбират тоалета си, зяпам отворения си куфар десетина секунди.
Една срамна мисъл преминава през ума ми. Дали да не облека вчерашната тениска? Все пак след пет часа ще си бъда у дома, където ще се изкъпя отново и ще имам чисти дрехи. Не, не е редно. Някой от колегите ми може да забележи и да си помисли, че шефът се държи като клошар.
Вчера хотелският персонал беше върнал прането ми, така че вадя тениска и чорапи от пакета. В куфара имам чисто бельо. Обличам се и поглеждам часовника – 5:47 ч. Не бива да изпускам самолета – днес е четвъртък, а аз съм роб на четвъртъците. Каквото и да става, всеки четвъртък в 20:00 ч. излъчвам предаване, в което изразявам мнението си за събитията в Русия от предходната седмица. „Русия от бъдещето с Алексей Навални“ е едно от най-популярните онлайн предавания в страната, гледано от 50 000–100 000 души на живо и събиращо до милион и половина гледания след публикуването си. Тази година не сме падали под милион зрители. (Ако не беше четвъртък, щях да остана в Сибир още няколко дни. Днес с мен ще пътуват двама колеги, а няколко ще останат тук, за да довършат работата.)
6:01 ч. Ненавиждам да закъснявам, но както обикновено, съм забравил нещо: коланът ми е на стола. Трябва да отворя куфара, да го прибера и да извърша упражнението, познато на всеки, който се е опитвал да затвори препълнен куфар. Налягам го с цялата си тежест, закопчавам го и му се моля наум да не се раздере, когато вдигна ръката си и престана на го натискам.
В 6:03 ч. съм в лобито на хотела, където ме чакат Кира Ярмиш, моята прессекретарка, и Иля Пахомов, асистентът ми. Качваме се в таксито, което Иля е поръчал, и тръгваме към летището. По пътя шофьорът спира на бензиностанция. Малко е необичайно, защото обикновено не зареждат, докато возят клиенти, но бързо забравям за това.
На летището заварваме същата идиотска сцена като навсякъде в Русия. Пътниците минават с багажа си през детектор, още преди да влязат в сградата. Това означава редене на две опашки и минаване през два пункта. Много е бавно и пред теб винаги има някой, който забравя да извади телефона от джоба си. Скенерът писука. Забравил е да свали и часовника си. Скенерът писука отново. Ругая малоумника наум, минавам под рамката и разбира се, скенерът писука. Забравил съм да сваля часовника си. Извинявам се на пътника зад мен и в очите му прочитам всичко, което самият аз съм мислил десет секунди по-рано.
Няма да позволя на подобни глупости да развалят настроението ми. Скоро ще си бъда у дома, работната седмица ще е приключила и ще прекарам уикенда със семейството си. Страхотно чувство!
С Кира и Иля стоим насред терминала – типична група от хора в командировка рано сутринта. До излитането остава един час. Оглеждаме се и се чудим какво да правим, докато ни повикат за полета ни.
Да идем да пием по чай? – предлагам. Така и правим.
Налагаше се да пия чая си по-изискано, защото през две маси седеше някакъв човек, който ме записва скришом. Ще публикува прегърбената ми осанка в Instagram със заглавие „Навални, забелязан на летището в Томск“, а после клипът ще бъде изгледан невъзможно много пъти и ще бъде анализиран секунда по секунда. Ще се види сервитьорка, която идва и ми сервира чай в червена картонена чаша. Никой друг не пипа чашата.
Отивам в магазина на летището, „Сибирски сувенири“, и купувам бонбони. Докато съм на касата, се опитвам да измисля шега, с която да ги поднеса на съпругата ми Юлия, когато се прибера. Не се сещам за нищо. Няма значение, ще измисля нещо.
Викат ни към изхода, в 7:35 ч. показваме паспортите си и се качваме в автобуса, който ще измине сто и петдесетте метра до самолета.
Полетът е пълен и в автобуса настава известна суматоха. Един човек ме разпознава и моли за селфи. Разбира се, няма проблем. След това падат задръжките и на други хора и още десетина се притискат към мен за снимка. Усмихвам се весело в телефоните им и както обикновено в подобни моменти, се питам колцина от тях знаят кой съм аз наистина и колко са решили да се снимат просто в случай че съм някой. Съвършената илюстрация на дефиницията за умерено известен човек, която дава Шелдън Купър в „Теория за Големия взрив“: „Щом обясниш кой е, доста хора го разпознават“.
Докато се качваме в самолета, продължават да ме снимат и с Кира и Иля сме сред последните, заели местата си. Това ме изнервя, защото имам раница и куфар, които трябва да се приберат. Ами ако всички багажници са пълни? Не искам да съм тъжният пасажер, който тича по пътеката и моли стюардите да намерят място за ръчния му багаж.
В крайна сметка всичко е наред. Има място за куфара, а раницата прибирам между краката си под седалката до люка. Колегите ми знаят, че предпочитам да седя до прозореца, за да ме изолират от онези, които биха искали да обсъждаме политическата ситуация в Русия. По принцип обичам да си приказвам с хората, само че не в самолета. Винаги има много фонов шум и наистина не ме блазни възможността да има лице на двайсет сантиметра от мен, което да крещи: „Нали разследвате корупцията? Нека Ви разкажа за моя случай“.
Русия е основана на корупцията и всеки има свой случай.
Настроението ми – така или иначе чудесно – се подобрява още повече, като си представям предстоящите три и половина блажени часа на пълна почивка. Първо ще изгледам един епизод на Rick and Morty, а после ще почета.
Закопчавам предпазния колан и си събувам маратонките. Самолетът започва да се движи по пистата. Бъркам в раницата си, изваждам лаптопа и слушалките, отварям папката с Rick and Morty и избирам произволен сезон, после и епизод. Пак имам късмет – уцелвам онзи, в който Рик се превръща в кисела краставичка. Обожавам го.
Преминаващият стюард ме поглежда косо, но не ме моли да затворя лаптопа, както повеляват овехтелите правила за самолетна безопасност. Ето една от привилегиите на това да си умерено известен. Денят върви страхотно.
След това спира да върви страхотно.
Благодарение на този любезен стюард знам кой е точният момент, в който почувствах, че нещо не е наред. По-късно, след осемнайсет дни в кома, двайсет и шест дни в интензивно отделение и трийсет и четири дни в болница, ще си сложа ръкавици, ще почистя лаптопа си с мокра кърпичка, ще го отворя и ще открия, че от епизода са минали двайсет и една минути.
Необходимо е наистина необичайно събитие, за да ме откъсне от Rick and Morty по време на излитане – дори турболенцията не би била достатъчна – обаче аз гледам екрана и не мога да се съсредоточа. По челото ми избива студена пот. Случва ми се нещо много, много странно и лошо. Трябва да затворя лаптопа. Ледената пот се стича по челото ми. Толкова е обилна, че моля Кира, която седи отляво на мен, за кърпичка. Тя е потънала в електронната си книга и без да поглежда, взима пакет кърпички от чантата си и ми го подава. Използвам една. После втора. Нещо определено не е наред. Не прилича на нищо, което съм изпитвал досега. Дори не ми е ясно какво изпитвам. Нищо не ме боли. Просто имам странното чувство, че цялата ми система гасне.
Решавам, че вероятно ми е прилошало, защото съм гледал екрана по време на излитането. Колебливо казвам на Кира:
Нещо ми става. Може ли да си поговорим малко? Имам нужда да се концентрирам върху нечий глас.
Това несъмнено е странна молба, но след краткото учудване Кира започва да ми разказва за книгата, която чете. Разбирам какво ми говори, но това изисква полагане на почти физическо усилие. С всяка секунда средоточието ми се изплъзва. След две-три минути единственото, което възприемам, е движението на устните ѝ. Чувам звуци, но не разбирам казаното, въпреки че по-късно тя ще твърди, че съм удържал около пет минути, мърморел съм „ъхъ“ и „аха“ и дори съм искал пояснения.
Един стюард се появява с количка с напитки. Опитвам се да мисля дали не трябва да пийна вода. Според Кира той стоял и чакал. Аз съм го погледал мълком десетина секунди. И на нея, и на него им станало неудобно. След това казах: Май трябва да стана.
Реших, че е добре да наплискам лицето си със студена вода и че от това ще ми стане по-добре. Кира сръчка леко Иля, който спеше на седалката до пътеката, и ми направиха път. Бях по чорапи. Не че нямах сили да се обуя, просто точно в този момент не ми се занимаваше.
За щастие, тоалетната беше свободна. Извършването на всяко действие изисква размисъл, макар че обикновено това не ни прави впечатление. Тъкмо сега трябваше да направя съзнателно усилие да разбера какво се случва и какво да правя. Това е тоалетната. Трябва да намеря ключа. Има разни неща в различни цветове. Може би това е ключът? Ще го плъзна насам. Не, натам. Добре, тук е кранчето. Трябва да го натисна. Как ставаше това? С ръка. Къде е ръката ми? А, ето я. Вода. Трябва да я плисна по лицето си. Някъде в ума ми има само една мисъл, която не изисква усилие и засенчва всичко останало: не мога повече. Изплаквам лицето си, сядам на тоалетната и за първи път осъзнавам: с мен е свършено.
Не си помислих, че вероятно е свършено с мен. Знаех, че е свършено.
Опитайте се да докоснете китката си с пръста на другата си ръка. Усещате нещо, защото тялото отделя ацетилхолин и нервните сигнали уведомяват мозъка за действието. Виждате го с очите си и го установявате чрез допира. Направете същото със затворени очи. Не виждате пръста си, но с лекота може да разберете кога докосвате китката си и кога – не. Това е, защото, след като ацетилхолинът пренесе сигналите между нервните клетки, тялото отделя холинестераза – ензим, който спира сигналите, когато работата е свършена. Унищожава употребения ацетилхолин и заедно с него всички следи за изпратения до мозъка сигнал. Ако това не се случваше, мозъкът щеше да получава сигнали от докоснатата китка отново и отново, милиони пъти. Би било подобно на хакерска атака от типа разпределен отказ за услуга (DDOS) – ако кликнете веднъж, сайтът се отваря, но кликнете ли милион пъти в секунда, сайтът пропада.
За да се справите с DDOS атака, може да рестартирате сървъра или да инсталирате по-мощен такъв. С човешките същества не е толкова просто. Когато бива бомбардиран от милиарди фалшиви сигнали, мозъкът напълно се дезориентира, не е в състояние да преработи случващото се и в крайна сметка изключва. След известно време човек спира да диша, което също зависи от мозъка.
Така работят нервните агенти.
Правя още едно усилие и проверявам тялото си наум. Сърце? Не боли. Стомах? Всичко му е наред. Черен дроб и други органи? Няма ни най-малък дискомфорт. Общо състояние? Ужасно. Идва ми в повече и всеки момент ще умра.
С усилие успявам да наплискам с вода лицето си за втори път. Искам да се върна на мястото си, но не мисля, че ще мога да изляза от тоалетната без помощ. Няма да съумея да намеря ключалката. Виждам всичко ясно. Вратата е пред мен. Ключалката също. Имам достатъчно сила, но ми е изключително трудно да фокусирам глупавата ключалка, да се протегна и да я плъзна в правилната посока.
Някак излизам. Има опашка пред нея и виждам, че хората са недоволни. Вероятно съм останал в тоалетната по-дълго, отколкото съм мислил. Не се държа като пиян – не куцам, никой не ме сочи. Аз съм просто един пасажер. По-късно Кира ми каза, че съм станал от мястото си съвсем нормално и лесно съм преминал покрай нея и Иля. Просто съм бил пребледнял.
Стоя прав на пътеката и си казвам, че трябва да поискам помощ. Но какво бих могъл да поискам от стюарда? Дори не мога да обясня какво ми е или от какво имам нужда.
Поглеждам към седалките, а после се обръщам в другата посока. Вече съм с лице към галерията – пет квадратни метра с колички за храна. Мястото, на което човек отива по време на дълъг полет, ако му се пие нещо.
Истинските писатели са специални хора, да знаете. Когато ме питат какво е чувството да те убият с химическо оръжие, ми идват две асоциации: дименторите от „Хари Потър“ и назгулите от „Властелинът на пръстените“ на Толкин. Целувката на диментора не причинява болка – жертвата просто усеща как животът си отива. Основното оръжие на назгулите е ужасяващата им способност да те накарат да изгубиш воля и сила. Аз съм на пътеката, целува ме диментор, а наблизо стои и назгул. Обзет съм от невъзможността да разбера какво се случва. Животът се оттича, а аз нямам воля да се съпротивлявам. Свършено е с мен. Тази мисъл бързо и мощно измества не мога повече.
Стюардът ме гледа въпросително – същият, който се престори, че не вижда лаптопа ми. Правя още едно усилие да формулирам изречение, което да му кажа. За моя изненада, успявам:
Отровиха ме и умирам.
Той ме поглежда без тревога, изненада или дори загриженост. Напротив, дори леко се подсмихва.
Какво искате да кажете? – пита.
Изражението му коренно се променя, докато гледа как лягам в краката му на пода в галерията. Не падам, не се свличам, не губя съзнание. Само че имам категоричното усещане, че да стоя на пътеката, е безсмислено и глупаво. Все пак умирам, а хората – поправете ме, ако греша – умират легнали.
Лягам настрана. Гледам стената. Вече не изпитвам никакво неудобство, нито тревога. Хората се суетят около мен и чувам неспокойни възклицания.
Една жена крещи близо до ухото ми:
Кажете ми, зле ли се чувствате? Инфаркт ли получавате?
Безсилно поклащам глава. Не, нямам проблеми със сърцето.
Времето едва ми стига, за да си помисля: „Всичко, което казват за смъртта, е лъжа“. Пред очите ми не минава целият ми живот. Лицата на най-близките ми хора не се появяват. Нито пък ангели или заслепителна светлина. Умирам, гледайки една стена. Гласовете стават неясни и последните думи, които чувам, са от виковете на жената:
Не, не заспивайте, не заспивайте!
После умрях.
Ще ви разваля изненадата: всъщност не умрях…
