Той режисираше актьорите така, сякаш ги подготвяше да се качат на кладата. Преди повече от месец французинът си отиде от този свят, оставяйки след себе си гениални постановки и пример за достойно поведение.
Как да си обясним всеобщата скръб по него? Нищо не я подсказваше, защото той не беше култивирал в себе си желанието да се харесва, нито пък търсеше консенсус. Какво оплаква тази всеобща скръб? Края на един герой от мащаба на Шеро, самотен герой, когото светът изгуби. В него припознаваме страдащата душа на един артист, разкрил се пред света безрезервно и без остатък, който се посвети на тристранното единство между театъра, операта и киното, разпръсквайки уникалната светлина, изгарящия пламък и трескавостта на едно категорично присъствие. Шеро режисираше актьорите така, сякаш ги подготвяше да се качат на кладата, насочваше ги с цялата си вяра в изкуството, възпитавайки у тях безкомпромисното желание да съчетават абсолютната изповед с архитектурата на сцената. Двойна взискателност, от която той не отстъпваше.
Защо е тази всеобща скръб? … Защото той възпита и поддържаше в себе си, а и в своето творчество отказа да деградира с абсолютна отдаденост, с вяра, която го спаси и която не прие да бъде опитомена под никаква форма. Защото той мислеше и действаше така, сякаш ще е вечно млад, и най-много се боеше да не би „желанието да си отиде”. Дълг и позиция на творец, който не се предава. Именно понеже никой не забеляза признаците, че си отива, никой не предчувстваше този край, смъртта му придоби размерите на преждевременна катастрофа.
Как да си обясним тази всеобща скръб? … С празнотата, която предизвиква смъртта на един бунтар. Цял живот се бори, за да запази свободата си, дори когато изпълняваше институционални мисии, изказваше мнението си напълно свободно, не се е пазил и не е пазил, проявявал е максимална отговорност към себе си, към другите и към своето изкуство. Сам влизаше в облози със себе си, отказваше да се повтаря, отдалечи се от театъра и операта, за да ги преоткрие още по-добре накрая, никога не извърши предателство. Той беше пример за достойно поведение и макар че се дистанцира от младежките си пристрастия, Шеро никога не е хитрувал с етиката. Етиката в изкуството като непоклатим пиедестал на неговия театър.
В тази всеобща скръб кристализира острото чувство за една непреодолима загуба. Моделът на един герой, нито маргинализиран, нито издигнат до ранга на национална фигура, герой който не уважава догмите на официалния модел, герой жив, брутален и безпардонен, неуморно борещ се с ограниченията на този „несъвършен инструмент, какъвто е сцената”, както и със съмненията, провокирани от актьорите, уникален герой по време на суша. Упорито търсейки „виталността”, той затвърди своя романтизъм – с цената на една изключителна саможертва. Беше признат, но не се компрометира и не стана институционализиран персонаж. Той наложи ексцеса, отричаше цензурата и социалните догми, беше бунтар, без да бъде маргинал. Никой не се е носил така опасно по вълните на тези противоречия. Този незаменим модел се разби и отсега нататък ще усещаме липсата му. Началото на едно голямо отсъствие.
Изблиците на гениалност в последните му спектакли дали не се дължаха на болестта му? Дали заради нея се ангажира не с дългосрочни филмови проекти, а с бързи сценични авантюри, в чиито успех преоткривахме бляскавото начало? Болестта го спаси от това, от което най-много се боеше – изчерпването, деградирането, залеза. I am the wind от Йон Фосе, Мъртвешки дом на Яначек и Електра на Рихард Щраус – шедьоври, които в никакъв случай не звучат като завещание, създадени от творец, вперил очи към смъртта. Той падна в полет, в последния си полет. Така се обяснява тази всеобща скръб. Болестта го удари като гръм и всички, които му се възхищаваха и игнорираха предупрежденията му, почувстваха болезнено неговата кончина, прекършила една съдба, чиито скорошни успехи поддържаха надеждата за едно отлагане, за едно бъдеще, макар и кратко. Обсебен от постоянното търсене, дали не си е пожелал най-после да „постигне това, към което се стреми”? Един пристрастен търсач на провокациите, ето кой беше Патрис Шеро!
Последния път, когато го видях, ми каза: „Уморен съм и потиснат”. Никой не му повярва, дори и аз. Днес се виня за това. Изповедта на един герой на ъгъла на улицата, след триумфа в Авиньон с I am the wind. Едно дискретно споделено предчувствие. Легендата за този Байрон на модерната сцена, за „ранения човек”, за да цитираме заглавието на неговия автобиографичен филм, едва сега започва.
Шеро се раздаде.
Превод от румънски: Аглика Стефанова-Олтеан
Френският филмов, театрален и оперен режисьор Патрис Шеро почина на 7 октомври в Париж от рак на белите дробове. Роден през 1944 г. в семейство на провинциални художници, съвсем рано той става известен като режисьор. Един от малкото, доказали се едновременно в три толкова различни области като киното, театъра и операта. Но както написа сп. „Шпигел”, дори да беше режисирал само Пръстенът на Нибелунга от Вагнер, Шеро щеше да остане в историята на театъра. Неговата епохална постановка на Вагнеровата тетралогия в Байройт през 1976 г. се задържа пет години. В началото е мразен от повечето традиционалисти, но накрая, след Залезът на боговете, публиката го дарява с аплаузи, продължили повече от час. Стилът на Шеро се отличава със занаятчийски перфекционизъм и концептуална яснота.
В киното той дебютира през 1974 г. с Плътта на орхидеята по романа на Дж. Х. Чейс. Раненият човек (1983) получава награда в Кан за най-добър сценарий, Кралица Марго с Изабел Аджани е отличен с Наградата на журито на фестивала през 1994 г., Тези, които ме обичат, ще вземат влака (1998) му носи Сезар за най-добър режисьор, а Неговият брат от 2003 г. – Златна мечка в Берлин.
Жорж Баню е от румънски произход, известен театровед и преподавател в Новата Сорбона в Париж.
