Ще се съгласите, че за да си „някой“, трябва поне в някаква минимална степен да си личност, да си субект. Дори чисто граматически – трябва да отговаряш на въпроса „кой“. Въпросът за личността е сложен философски въпрос. На него трудно се отговаря накратко, но като цяло персоналистите консенсусно са обединени около мнението, че тя е нещо дълбоко интимно и уникално, което прави всичко мое именно мое. Сърцевина на съществото, негова единична ипостас. Личност е и новороденото бебе и загубилият спомен за самия себе си старец. Изглежда, че всеки човек е личност и така би трябвало да бъде, но опитът ни с историята показва, че има „лица“, които губят персоналното си съдържание и се превръщат в празни мехове от някогашна човешкост, чиято единствена функция е да плашат идните поколения. И това като правило са „лица“, сгъстявали в себе си по един почти религиозен начин огромни властови ресурси. Култови фигури на злото. Своеобразни антиикони, култът към чиято личност именно ги е обезличил. Такива са и Ленин, и Сталин, и Хитлер… – хранилища на злото, маскирани със собствените си плакатни физиономии, от които отсъства каквато и да било следа за нещо интимно и човешко. Тоест за личност.
Такъв е и Путин. Неслучайно мрежата гъмжи от слухове, че това не е „истинският“ Путин, че този с двойната гуша е еди-кой си двойник, а пък онзи със синината около окото е еди-кой си… Името му се изписва в кавички, а меметата с дълбоко замразеното му тяло се множат в постове и рийлове. Той се снима в своя тържествен кабинет, но кабинетът се оказва… също двойник.
А Павел Таланкин е съвсем реален човек, единичен и конкретен, несъмнено личност, макар и личност, която живее в опушен от фабричните комини далечен северен градец, чиито позанемарени панелки са единственият паметник на местната цивилизация, но които въпросният Павел Таланкин обича истински – както само личността е способна.
И в този смисъл заглавието на филма „Господин Никой срещу Путин“ на режисьора Давид Борънстайн е всъщност иронично заглавие, което чудесно изпълнява своята задача.
А този филм непременно трябва да бъде видян от широката българска публика.
Понеже това не е просто поредният документален филм за политическия климат в Русия, а исторически опит за стремителната фашизация на тази страна от първа ръка и даже на почти битово ниво. И макар чисто таксономично филмът да се определя като документален, по същество той е визуално „case study“[1]. Тоест става дума за филм, изследващ микроматрицата на културния прелом във военна Русия. Действието се фокусира върху живота на учител (Павел Таланкин) от малък провинциален град в Челябинск в периода непосредствено предшестващ началото на руската инвазия в Украйна и завършва с окончателното очертаване на мрачния тоталитарен хоризонт през втората ѝ година.
Макар финалният продукт да е дело на цял екип с международно участие, този филм говори изцяло от първо лице и е до голяма степен лично свидетелство през камерата-око на разказвача Павел Таланкин. Той заема странната длъжност на негласен социален модератор, любител-психолог, хроникьор и протоколчик в началното училище №1 на Карабаш, където самият той е учил и където като библиотекар работи неговата собствена майка. Това позволява да се доближим в дълбочина до процесите там – в настроенията на учениците, в поведението на учителите, в атмосферата в градчето. Виждаме нагледно изстиването на доверието и по същество – разпада на естествената общност. Тя е там, но вече я няма. Продължава да се движи като в постмортален гърч, обхваната от негласен страх. Учениците продължават да танцуват, а учителите да се просълзяват при дипломирането им, но всичко това е само галваничен рефлекс.
Как се стига до тази мъртвина проследяваме през заснетите от Таланкин пропагандни „отчети“ на учителите (които трябва редовно да се изпращат в „министерството“). Ставаме свидетели на това с каква лекота новите политически активисти всъщност ре-активират старите болшевишки топоси, как естествено стъпват върху тях. Учителят по история Павел Абдулманов, най-активният пропагандист на рашизма и официален представител на партията на Путин „Единна Русия“, осъзнато вписва себе си в реда на сталинските палачи:
ПТ: С кой от знаменитите исторически персонажи бихте искали да се срещнете?
ПА: Навярно с някои от съветските деятели […]. Лаврентий Павлович Берия…
(Появява се снимка на Берия, върху която като на меме е изписано името му. Дикторският глас на Павел Таланкин дава кратка биографична справка за „деятеля“, докато пред очите ни преминават снимки на лагерите и архивни кадри с помахващия от президиума Берия – „Лаврентий Павлович Берия, дясната ръка на Сталин, ръководител на НКВД и баща на системата от лагери ГУЛАГ. Бил е дотолкова увлечен по идеята за наказание на политическите затворници, че често сам взимал участие в изтезанията им“.)
ПА (продължава): … с Абакумов…
(Отново снимка с надпис в балон и дикторски глас: „Виктор Абакумов, началник на сталинското контраразузнаване – снимка с военен насочил пистолет към камерата – … известен с убийствата на цял ред шпиони, които всъщност въобще не са били шпиони“.)
ПА (продължава): … още повече с Павел Судоплатов…
(„Павел Судоплатов – разказва дикторският глас на фона на поредната надписана в балон снимка на човек в униформа. – Отличавал се е с това, че е отстранявал враговете на Сталин по най-креативни начини [виждаме убития Троцки] – например с чукче за лед по главата на Лев Троцки или бомби замаскирани като кутия с бонбони и доставени през 1938 г. на изтъкнатия борец за свободата на Украйна“ – надпис върху снимка „Явлен Коновалец“.)
ПТ: Защо точно с тези?
ПА: Професията им е интересна…
… отговаря със стеснителна усмивка учителят по история на фона на сталинските знамена, застанал пред протоколна маса и сниман от нисък ракурс пред цял кабинет с учебна параферналия.
Надява се Павел Абдулманов, че ще го запомнят като „весел“ учител – следващият кадър веднага ни го показва като зловещ пропагандист, който нарича „паразити“ всички неодобряващи своята страна и ги призовава да я напуснат. Лицата на децата са каменни, не изразяващи емоция, смразени – те вече имат инстинкт за самосъхранение.
Павел Абдулманов е новата номенклатура. Усилията му се възнаграждават щедро.
А Павел Таланкин е от другата страна на незримата политическа бразда. Но аргументите му са чист наглед. Бидейки някогашен любимец на юношите – защото доверието в него постепенно изчезва с изчезването на последните свободи, – той все още има достъп до техния свят. И ни представя практически без словесен коментар, макар и със забележима съпричастност на наблюдението, хаоса на чувствата им. Неясните им мотиви да се включат в убийствената офанзива, липсата на ентусиазъм, политическата им дезориентация. И фаталните последствия.
Ценно е, че филмът съумява да удържи една трезва дистанция от иначе интимната атмосфера. Той нито следва, нито пренебрегва личните терзания на своя обект (който в крайна сметка е и субект на киноразказа). Протича с бавна дремлива провинциална стъпка, която още по-ясно подчертава парадокса на внезапната промяна, възприемана от общността на Карабаш като фатум, задаващ единствената възможна посока. Как това безобидно и дори трогателно провинциално население се превръща за кратък срок в армия от актьори на злото, които същевременно са и негови жертви.
Павел прави по същество едно включено наблюдение на тези процеси – съзнателно и целенасочено. Положението му на хроникьор на училището му дава привилегията да снима, без да бъде заподозрян в „подривна дейност“, почти до края на пребиваването си там.
Особеното е, че самият той не е политически активист. Таланкин описва своя живот в този официално „най-мръсен“ индустриален град с трогателна топлота. Той не е нито „Новодворская“, нито „Немцов“, няма широтата на погледа на руския дисидент. Не усеща тлеещите отрано процеси, не предвижда задаващата се катастрофа – всъщност не се занимава с това. Или пък може би узрява едновременно с настъпването на кризата, което и провокира избистрилия се негов нравствен императив да очертае границата, отвъд която не бива да престъпва.
Филмът не надхвърля онова, което е заявил, че представя. Един частен случай в ограничен периметър и времеви отрязък. Ако някой очаква да види невиждани досега пропагандни ексцеси – ще остане разочарован. Съвременният паноптикон на вездесъщите снимащи телефони ни предоставя далеч по-драстичен материал – с пеленачета в униформи, бебета, лазещи с автоматчета на гърба, балет с пушки, шествия с детски колички, декорирани като танкове. Камерата на „Господин Никой срещу Путин“ ни представя само рутинни белези на тоталитаризма: проверки, маршове със знамето на училището, открити политически уроци, автошествия и пропагандна декорация… Дори това „срещу“ от заглавието е някак пасивно. Страдателното траене е сякаш стратегия на киноразказа.
Иначе през изминалите години публиката видя не един ярък филм за настъпването на фашизма в Русия. Можем да споменем например „Целувката на Путин“ (2011), впрочем също датска продукция, проследяваща възникването на новия „Путинюгенд“ – НАШИ; канадския „Навални“ (2022), разследващ историята около отравянето на дисидента от службите по нареждане на Путин; скорошния „В мрачния възход на Путин към властта“ (2025); пастишите от събран из интернет пространството материал на Константин Селиверстов, обединени около няколко централни теми, иронични, издевателски…
На мен обаче ми се струва, че именно отказът от „атракции“ и радикално съдене, липсата на политическа платформа – са всъщност и най-ценните страни на филма, защото те предават онази умонепостижима повседневност на злото, която трудно подлежи на описание и гарантират чувство за достоверност на показваното. Предават го през мечтаната някога от Дзига Вертов незабележима камера – „киноокото“, което хваща живота, без той да очаква това – в неговия естествен поток.
Павел Таланкин бяга от Русия и по предварителна уговорка предава заснетия от него материал на кинематографисти от ZDF/Arte (чиято в крайна сметка е продукцията). Екипът на филма е датски, с участието на Германия и Чехия. Оператор и протагонист е, разбира се, Таланкин, за когото могат да се кажат много неща, но не и че е „господин Никой“. А Путин… Путин го няма. Той е само телевизионната си физиономия и безизразните детски лица.
* * *
Официална селекция: ФФ Сънданс
Филмът беше показан на българската публика в рамките на ФФ Sofia DocuMental тази есен, по инициатива на Чешкото посолство в България.
Допълнителна прожекция имаше наскоро в сградата на Ректората на Софийския университет, организирана от Катедра „Международно право и международни отношения“ заедно с посолството на Кралство Нидерландия.
Mr. Nobody Against Putin. Documentary. Directed by David Borenstein and Pavel Talankin, Made in Copenhagen, Pink Productions, ZDF/Arte, 2025. IMDb.
––––
[1] Метод в социалните науки, при който се извършва целенасочено изучаване на конкретна единична група, случай или общност в техния контекст и за ограничен период като средство за изясняване на по-сложен и цялостен въпрос или обект.
