Вася не можеше да се справи с паяците. Те провесваха своите гирлянди по ъглите, по тавана, понякога там, в паяжината залепваше някоя муха и започваше да се блъска, да кръжи във все по-стесняващи се, все по-отчаяни кръгове.
Беше възрастна жена, крехка като порцеланова чашка. Преди известно време спря да си боядисва косата, защото вече ѝ беше трудно да ходи на фризьор и сега тъничката ѝ коса светеше като сняг.
Но нали според едно суеверие наличието на паяк означаваше гост. Ето че днес това суеверие щеше да се изпълни. Тя чакаше да я посети приятелката ѝ Елизавета. Беше казала, че ще мине към десет, да изпревари жегата. Вася погледна старинния будилник, който препускаше в галоп, както правеше вече десетилетия, върху бюфета. Беше точно десет. На вратата се звънна. Елизавета винаги беше точна.
Седнаха на масата, погледаха се мълчаливо известно време. Вася се надигна да донесе чинийката с бисквити, които винаги поднасяше. На края на срещата те оставаха непипнати и тя ги прибираше обратно в бюфета.
– Донесох ти онзи сапун, лавандуловия, за който ти бях споменала по телефона – каза Елизавета. – Дето го купих от „Лидл“. Да ти го покажа, да го помиришеш. Ето го. Нали мирише много хубаво.
Вася го взе, помириса го и потвърди, да, много хубаво мирише.
– Сега, като получа пенсията, ще ти купя един такъв сапун – продължи Елизавета.
Вася се почуди дали ѝ беше споменавала, че Иван, покойният ѝ съпруг, много обичаше мириса на лавандула. Но реши да не влиза в подробности, защото спомените водеха в такива лабиринти, че накрая Вася направо се изгубваше. А паметта ѝ не беше същата, там, където навремето беше имало спомен, пътче, пътека, сега често тя се натъкваше на шубраци или направо на зид без изход.
Двете се знаеха от Учителския институт в Шумен. През годините запазиха живо приятелството си. Разпределиха ги на различни места в провинцията, но намираха начин да се виждат. Вася беше кротка, намери си Иван и двамата започнаха да навиват (или да развиват) макарата на семейния живот. Имаха един син, той порасна, отдели се.
Елизавета беше друга, буйна. Беше висока, с хубава коса и гъвкав кръст, лепяха ѝ се всякакви. Тя си намери уж един архитект, първа от двете се премести в София, нещата между нея и архитекта като че ли вървяха. Но ето че се влюби. А този новият, голямата ѝ любов, беше пълен пройдоха. Беше лежал в затвора, сетне го интернираха в Лудогорието. И Елизавета хукна подир него, подир своя широкогръд и белозъб татуиран нехранимайко. Дето така се смееше, че стъклата на прозорците прозвънваха. Него май го назначиха тракторист, а тя си намери място като библиотекарка в селската библиотека. Но той пак сгази лука, отиде да си допие в окръжния град с трактора. Това преля чашата и го прибраха.
Докато бяха пръснати в провинцията, свикнаха да си пишат дълги писма. Вася първа започна да преписва в писмата стиховете, които беше прочела и които ѝ бяха харесали, тя много четеше поезия още от института. И това им стана нещо като навик. Ето, и сега.
– Преписах ти едно стихотворение – каза Вася. – Изрязах го от някакъв вестник. – И подаде листчето.
Елизавета взе листчето, прочете стихотворението.
– Ще си го препиша – каза тя.
– Аз за теб съм го преписала. Вземи го.
Елизавета прибра листа със стихотворението в чантата си. И стана да си върви. Разбраха се, както винаги, да се чуят по телефона.
В тролея Елизавета пак прочете стихотворението.
Безтегловност
Спокоен, очарован и безтегловен
докосвам с поглед невъзможното за погледа –
докосвам с поглед многобройни погледи.
Докосвам с поглед погледи на самодоволни
самотници,
погледи на бездомни собственици на огромни
постройки,
погледи на пълководци без полкове.
Докосвам с поглед погледи на покойници в
отпуск,
погледи на любовни двойки без обич,
погледи на микроби с образи на морски
чудовища,
погледи на животни,
погледи на отровни рози.
Докосвам с поглед погледа на обществото,
погледа на котка с котенца,
погледа на японски робот.
Не мога да докосна с поглед моя поглед.
И погледа на господ.[1]
Когато Елизавета си тръгна, Вася прибра бисквитите и полегна на кушетката. Усети далечен полъх на лавандула. Беше се уморила. Известно време чуваше препускането на будилника, после спря да го чува. И като че ли позадряма.
Горе от тавана паякът я следеше с четирите си чифта очи.
[1] Румен Денев, „Посоки на погледа”, изд. „Захарий Стоянов”, 2006 г.
