„Миналото в нас“, самостоятелна изложба на Александър Вълчев, Галерия Куб – Топлоцентала, куратор Владия Михайлова, 28 август–27 септември 2026, София
„Миналото в нас“ представя мащабна инсталация от опаковъчни материали – кашони, велпапе и паянтова дървена конструкция, която обхваща фасадата на галерия „Куб“ и прегражда вътрешността ѝ с масивна стена. Зад преградата, като във „втори“ интериор, са експонирани документално видео и пет преработени с бяла боя фотографии върху платно. В тази изложба виждаме двата профила на художника Александър Вълчев – школовката му на фотограф, но и практиката му в традицията на монументалната скулптура, което прави експозицията още по-комплексна. Заглавието „Миналото в нас“ посочва ясно тематиката и „местата“ на паметта. Безспорно триизмерната форма на тези места е доминанта в изложбата.
Александър Вълчев работи с разнообразни изразни средства, но тук ни се представя категорично в дискурса на скулптурата, което предполага намеса в обемния обитаем свят около нас. Не самите обекти, а ситуирането им спрямо трите измерения – това е произведението. Тук Вълчев борави пряко с пространствена реорганизация – реконструира обитаеми среди и конструира преживявания. Обхождайки, оглеждайки, обитавайки, рецепцията ни се насища паралелно на прекараното време на даденото място. По този начин скулптурата резонира с четвъртото измерение и открива протежението на естетическото възприятие. Тъкмо там започва и инсталационната практика – именно в дискурса на скулптурата.
Това е достатъчно, за да оценим подобаващо тектониката на изложбата като специализиран художествен похват, който Вълчев развива и прилага системно. В екстериор галерията е обгърната с редици кашони, поддържани с обтяжки към дървена конструкция – летвите стърчат нагоре. Внушено е скалъпено величие. Цветът е червен. Парадоксално, в галерийния интериор сме изправени пред втори екстериор. В „белия [индустриален] куб“ е издигнат монументален портал от велпапе и пространството е разделено с илюзорно масивна стена от плътно подредени еднотипни кашони. Проходът ни провежда от публичната показност – от широкото, бяло и осветено, към коридорно тясното и все по-тясно до дъното. Подредбата на тази картонена къща напомня социална йерархия.
„Миналото в нас“ функционира спрямо фиксиран във време-пространството исторически наратив – за мавзолея на Георги Димитров, неразказан институционално. Липсващият монумент от друго място и време и невидимият фундамент очевидно са концептуален пласт на експозицията и все още имат статут на ангажираща абстракция на тоталитарна власт. Александър Вълчев обхожда и оглежда каквото е останало от това минало в тъмните и тесни коридори на подземията. Десетминутното видео ни провежда през тях.
Дали датата за откриване на изложбата 28 август е обмислен момент – символно в деня след постъпателното взривяване на мавзолея в периода от 21 докъм 27 август 1999 г. За разлика от днес, тогава, на 28 август 1999 г, на тогавашния площад „Демокрация“ вероятно няма свидетел, който да не е съпричастен към ситуацията. Немалко хора вероятно все още пазят по парченце от руините на мавзолея. „Миналото [e] в нас“. Днес една площадка продължава да носи тази особена конотация, а под нея – позахабени от времето чаркове все още поддържат интереса на любопитните очи. Множество кабели, централни табла за управление на техниката и най-вече отделението за поддръжка на балсамираното тяло и подемника, спускащ и издигащ го отново в саркофага – на това се придържат журналистическите видеокадри на Вълчев.
„Монументът се появява като временна конструкция, а кашонът, опаковката – материал на движението, потреблението и непрестанната промяна – се превръща в образ на света, който обитаваме днес“, пише Владия Михайлова в текста към изложбата. Акцентът на тази изложба обаче не е върху „паметниците“, „забвението“ или неизличимата „памет“. Акцентът е върху скалъпването на тези единици в приемлива структура, изродило идейните постановки от миналото в удобна формула за експлоатиране днес. Липсващ музеен разказ. Евтин материал, внушаващ обем, кухина и руина отвътре – както инсталацията паразитира по архитектурата на сградата, така и идеите паразитират върху готови построения на носещи структури. Ироничният похват на художника с ефимерията на хартията спрямо величието на тази или онази власт най-естествено се засилва от дъждовния период, в който навлизаме тъкмо в края на август. Изложбата поражда отрицания в контрапункт на всичко, което имаме потребност да приемем за устойчиво: в такъв паянтов монументализъм нестабилността е неизбежна. Изложбата ще продължи един месец. Наблюдаваме.
