Начало Идеи Гледна точка Перманентната война на Путин
Гледна точка

Перманентната война на Путин

3842

„Перманентната революция“ е книга на Лев Троцки, писана през 1929-1930 г., когато той, прогонен от Сталин, вече не е вожд на болшевишката революция и не му остава друго освен в емиграция да се върне към някои от старите си идеи за онова, което е трябвало да се случи (но не се е случило) в Съветска Русия, а оттам и в света. „Перманентната революция“, настоява Троцки, е истинската революция, която води битка „вътре“ и „вън“, постоянно и до сетен край, затова и търсената победа може да бъде само „тотална“. Още през 1917 г., когато Троцки изковава този термин, тръгват доста шеги заради съвпадението с една прочута дореволюционна руска реклама: „Перманент“ е решението на всички ваши проблеми…“ Ставало дума за реклама на „магичен препарат“, който въз основа на кислородната вода сбъдва мечтите на всички брюнетки да станат блондинки. И така „тоталното решение“ се оказва…  „пребоядисване“.

Горе-долу нещо такова е и „перманентната война“ на Владимир Путин, заявена в пространната му, близо двучасова реч, пред Федералното събрание на Русия (21 февруари 2023 г.). Отделих два часа от времето си, за да я изгледам на живо, водейки си бележки. След нейния край из руския интернет също плъзнаха шеговити коментари, че изкуственият интелект би могъл да се справи по-добре, обобщавайки няколко предишни и доста сходни речи на Путин. И все пак такава, каквато е, тази програмна реч ни въвежда в кремълското царство на кривите огледала, в което заживяхме, откакто започна войната в Украйна.

Войната на Путин – година по-късно

Най-забележителното е, че в основата на тази „перманентна война“ всъщност е fatum-ът – безликата, но страшна съдба, принудила Русия (Путин) да стори непоправимото, започвайки своята „специална военна операция“. Никой (в Русия) не е искал война, просто войната била неизбежна. Типичен пример за макиавелистка интерпретация на политическото действие в „рубежно за нашата страна време, в период на кардинални, необратими промени в целия свят“ (Владимир Путин).

Ала защо fatum-ът (бдящ над Русия) е реагирал така? „За да се ликвидира заплахата, изхождаща от неонацисткия режим, възникнал след преврата в Украйна през 2014 г., бе взето решението за провеждането на специалната военна операция Стъпка по стъпка, акуратно, се решават поставените задачи“.

Колко лъжи и логически противоречия само в един абзац. Кой кого е заплашвал? В коя страна има „нацистки режим“, потъпкващ свободите и правата на своите граждани и вършещ военни престъпления в съседна държава? Какъв преврат е имало в Украйна през 2014 г., когато затъналият в корупция президент Янукович след „Майдана“ просто избяга при Путин и все още се крие там някъде…. Да не говорим за „специалната военна операция“, която, видите ли, се извършвала „стъпка по стъпка“, според предвидения план.

А какъв точно е този план? Камерите в залата на Федералното събрание на Русия показаха как на това място събралите се просто затаиха дъх: а може би Путин наистина има план? Може би „началникът“ е измислил нещо? Чакаха конкретни насоки, след което се видя как лицата отново помръкват. Ясно е, че нещата не вървят добре.

Нали (според първоначалния план) Киев трябваше да бъде превзет за 3 дни и „специалната военна операция“ да трае около три седмици? А ето че измина година и Русия навлиза във втората година на своята безсмислена и безпощадна война.

 „Русия не може да бъде победена на бойното поле!“ – провъзгласи Путин под възторжени скандирания в залата.

А какво да кажем тогава за отстъплението под Киев? За шейсеткилометровата колона с изгорели руски танкове? За изтеглянето от Харков? Половин година руските части и частната армия от затворници „Вагнер“ обкръжава град Бахмут, все едно, че това е нов Сталинград. А резултат няма.

Не е ли това поражение на бойното поле?

Около 300 000 са убитите или излезли от строя руски войници, може би около 200 000 души са и загубите на Украйна. Над 20 000 украински граждани станаха жертви на същата тази акуратна „специална операция“. Да не говорим за военните престъпления, за изнасилванията, убийствата и грабежите, лепнали позорен „каинов белег“ върху Русия.  

Преди две седмици в „Новая газета“ изтече интересна информация от руския Генерален щаб. „Добре информирани източници“ твърдят, че висши руски офицери са в паника от подготвяната офанзива. Путин бил издал заповед за настъпление по целия фронт (фронтовата линия, за сведение, е почти колкото границата на Франция). Ресурси за толкова мащабно настъпление обаче няма, въпреки мобилизацията на 300-400 000 войници, които още се обучават. Подобен план предвещава огромно кръвопролитие, но Путин е издал заповед. И развръзката предстои.

Виновна ли е историята?

И понеже някой трябва да е „виновен“ за случващото се, отново ни върнаха към Историята. Путин е „стряскащ историк“, да не кажа „хорър тълкувател“ на миналото. В неговите версии на собствените му политически престъпления винаги изскачат кошмари от миналото – ту пълчища от „бандеровци“, ту цели дивизии на Вермахта – като „Мъртвешка глава“ или „Еделвайс“ – с които той продължава да се сражава и в последната си реч. За него Втората световна война не е свършила и никога няма да свърши.

Ала чух и по-странни „исторически факти“ в обвиненията му.

Ясно е, че Западът (колективен или в частност) е виновен за всичко. По това спор няма. Но забележете откога: „Проектът [за Украйна] води корените си още от XIX в., подхранвали са го и в Австро-унгарската империя, и в Полша с една цел – да откъснат тези исторически територии, които днес се наричат Украйна“.

Че има кобно-пъклен план е ясно. Да допуснем, че Хабсбургите са били намесени в него, но що ще вътре Полша? Не знам каква история е учил в ленинградското си училище Владимир Владимирович или с какво са му пълнили главата в школата на КГБ, но е направо безумно да се твърди как през XIX в. Полша е искала да откъсва тези „исторически земи“, след като от 1815 г. тя е насилствено включена в границите на Руската империя, а самодържецът на „вся Русь“ се титулува и като „крал полски“. От какви теории на конспирацията се пръкват подобни твърдения?

И ако новият „автократ“ на Русия вярва само на „домашните“ си исторически извори, може би нямаше да е зле преди да нахлува в Украйна да попрелисти едно важно историческо съчинение. Става дума за прочутата студия на руския историк и етнограф  Николай Костомаров „Двете руски народности“, публикувана през 1861 г. В нея Костомаров подробно обяснява кое сближава руси и украинци (което може би щеше да се хареса на Путин), но и веднага прокарва сериозни разграничителни линии – именно в менталността.

За руския човек на първо място е царят, който е образ Божий, докато за украинеца това е отделната личност с нейните права и интереси. Затова в руския социален живот по правило действа принуждението, а при украинеца – доброволността, често непризнаваща каквото и да е „старшинство“. Според Костомаров именно тук минава огромна разграничителна линия между „двете народности“, въпреки техния общ корен. Като поданик на самодържавна империя, сам той приема „руското подчинение“ за достойнство и дълго размишлява докъде може да доведе „непостоянството, липсата на ясна цел, вечния стремеж на украинците към нещо по-различно, трудно вписващо се в определена форма“.

А не е ли точно това свободата? И с днешна дата тази разграничителна линия между руснаци и украинци става все по-очевидна.

Диктатурата и войната

Поредната реч на Путин освен досада или нагнетяване на страхове (с поредния ядрен шантаж) навява и мисли от по-общ характер за характера на сегашния руски режим. 

В какво днес се превръща толкова рекламираната „управляема демокрация“ на Путин? В първите му мандати формулата беше „стабилност“ – да не се променя нищо, руснаците и така са си добре. Сега обаче формулата е „конфронтация“. Вътрешна (чрез прочистване на несъгласните) и външна (чрез сплашването на света с руската ядрена сила).

Речта на Путин е класическо послание на диктатор. Краткият хоризонт на планиране на действията е характерен за всеки диктатор, зает единствено със собственото си оцеляване. В момента Путин няма ход назад. Той може да отстоява единствено собствената си парадигма, претендирайки за „божествена изключителност“.

Русия е велика страна, различна от всички други. По същия начин и Путин е самодържец, който няма нищо общо с безхарактерните, слаби и ограничени от преизбирането си други световни лидери. „Уникалната страна“ предполага „уникален лидер“, който се обръща към своя „уникален народ“. Само така те се „разбират“. Не на базата на своята „простота“ (ако се позовем на една знаменита българска реплика), а на своята „изключителност“, която обаче изисква много „кръв и жертви“. Затова ще се лее още и още кръв…

Дали Путин наистина мисли себе си за Петър I или за Екатерина Велика, е нещо, което оставям на психоаналитиците или социалните психолози. „Кримският консенсус“, издигнал рейтинга на Путин, до космически величини, вече е във видим упадък. Русия се срути в яма, от която излаз няма, а стратегията, която Путин предложи на руския политически елит в речта си, е да продължат да копаят надолу. А изход няма, тъй като прекратяването на тази война може да дойде едва след тежки преговори и много сериозни отстъпки, които нито Путин, нито сегашното руско ръководство могат да си позволят.

Дали това е в интересите на Русия или изцяло противоречи на интересите на обикновените руски граждани, в случая няма значение. Да, сега войната се води на територията на Украйна, бомбите и ракетите падат в Киев, Херсон или Бахмут, а не във Воронеж или Саратов. Тази част от „историята на войната“ е удобна за Путин. И това е програмата минимум.

В речта си той обаче очерта и програмата-максимум – удържането на завзетите украински територии. Дори призова руснаците, образно казано, да се радват… Ето Азовско море е тяхно. Да, в момента тези територии са все още под техен контрол. Но на каква цена? И какво ще правят с тях? Ако това е целта на неговата „перманентна война“, то този „перманент“ вече прогаря самия ѝ „победен край“.

 

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора