Начало Книги Изборът Персонализмът
Изборът

Персонализмът

Еманюел Муние
29.03.2024
1935
Емануюел Муние

Откъс от изданието на „Сонм“, преводът от френски е на Тодорка Минева

Еманюел Муние (1905–1950) е една от ключовите фигури на френския персонализъм, разбиран не толкова като система и учение, колкото като интелектуална позиция, която поставя ударението върху значимостта на човешката личност, и основател на неговия теоретичен орган – списание „Еспри“. Съчинението му „Персонализмът“ е публикувано за пръв път през 1949 г. в поредицата „Какво знам?“ на Прес юниверситер дьо Франс и претърпява множество преиздания. В него откриваме своеобразна синтеза на основните идеи на този философ, определян като „Сократ на ХХ век“.

„Човекът може да живее така, както живее вещта. Но тъй като той не е вещ, подобен живот му се струва отстъпление: именно това е „развлечението“ на Паскал, „естетическият стадий“ на Киркегор, „неавтентичният живот“ на Хайдегер, „отчуждението“ на Маркс, „недобросъвестността“ на Сартр. Човекът на развлечението живее като прогонен от себе си, смесен с външната суета: този човек е пленник на своите желания, на своите функции, на своите навици, на своите връзки, на света, който го развлича. Става дума за непосредствен живот, без памет, без цел, без овладяност, което е самото определение за екстериорността, а в човешкия регистър – за вулгарността. Личностният живот започва със способността за прекъсване на контакта със средата, с това да овладееш себе си, да се вземеш в ръце, за да се съсредоточиш върху един център, да се събереш.“

Еманюел Муние

„Персонализмът“, Еманюел Муние, превод от френски Тодорка Минева, художник на корицата Веселин Праматаров, издателство „Сонм“, 2024 г.

Кратък увод към въпроса за личностния универсум

Думата „персонализъм“ се употребява отскоро. Тя е използвана през 1903 г. от Ренувие за определяне на собствената му философия, но след това излиза от употреба. В Америка влиза в обращение след Уолт Уитман, който я споменава в своите Democratic Vistas през 1867 г. Във Франция се появява пак около 30-те години, за да означи вече в съвсем различна социална атмосфера първите изследвания на списание Esprit и няколко сродни групи (Ordre nouveau[1] и др.) по време на политическата и духовна криза, обхванала Европа[2]. Философският речник на Лаланд я узаконява в своето пето издание през 1947 г. Противно на всяка нейна употреба Ларус я предлага като синоним на егоцентризма. Както става ясно, думата има неправолинеен, колеблив път, пътя на едно вдъхновение, което търси себе си и се опитва да върви по собствени пътеки.

Все пак онова, което днес наричаме персонализъм, наистина не е нещо ново. Универсумът на личността е човешки универсум. Би било учудващо, ако сме чакали ХХ век, за да го изследваме, пък било и под други названия. Днешният персонализъм се свързва, както ще видим, с дълга традиция.

Персонализмът не е система. – Персонализмът е философия, а не само нагласа. Той е философия, но не е система.

Не че избягва систематизацията. Защото е нужен ред в мислите: понятията, логиката, обединителните схеми не служат само за фиксирането и предаването на една мисъл, която без тях би се разпаднала на отделни непроницаеми интуиции; те служат за изследването на тези интуиции в тяхната дълбочина: това са инструменти както за анализ, така и за изложение. Доколкото уточнява структурите, персонализмът е философия, а не само нагласа.

Тъй като основното му твърдение е съществуването на свободни, творчески личности, той въвежда в сърцевината на тези структури принципа на непредвидимост, който измества всяко желание за окончателна систематизация. Нищо не го отвращава повече от така разпространения днес стремеж към апарат на мислене и действие, функциониращ като автоматичен разпределител на решения и предписания, преграда пред изследването, застраховка срещу безпокойството, изпитанието и риска. Пък и една нова рефлексия не бива прибързано да определя кръга от своите проблеми.

Освен това, когато за улеснение говорим за персонализъм (в единствено число), държим да заявим, че съществуват персонализми (в множествено число), и да отчитаме техните своеобразия. Християнският персонализъм и агностичният персонализъм например се различават дори по вътрешната си структура. И не биха спечелили нищо, ако търсим средни пътища. Същевременно те съвпадат в някои области на мисълта, в някои основни твърдения и в някои практически отношения от индивидуално или колективно естество: това е достатъчно основание за съществуването на общ термин.

Общата идея за личностния универсум. – Очаква се персонализмът да започне с дефиниция за личност. Но ние дефинираме само обекти, които са външни за човека и достъпни за погледа.

Впрочем личността не е обект. Нещо повече, тя е това, което у всеки човек не може да бъде третирано като обект. Ето например моя съсед. Той чувства тялото си по свой собствен начин, който на мене не ми е известен. Но мога да наблюдавам това тяло отвън, да изследвам настроенията, наследствените особености, формата, болестите, накратко – да го разглеждам като материя за физиологично, медицинско и друго познание. Той е чиновник, има статут на чиновник, психология на чиновник, които мога да изучавам въз основа на неговия случай, макар че те не са тъждествени с него като цяло, не са неговата пълна реалност. По същия начин той е някакъв французин, някакъв буржоа или някакъв маниак, някакъв социалист, някакъв католик и т.н. Но не е някакъв Бернар Шартие: той е Бернар Шартие. Хилядите начини, по които мога да го определя като единичен представител на една класа, ми позволяват да го разбера и най-вече да се възползвам, да знам как практически да се отнасям с него. Ала всеки път си имам работа с един аспект от неговото съществуване. И хиляди струпани фотографии няма да ни дадат човека, който ходи, мисли и желае. Погрешно е да смятаме, че персонализмът изисква единствено вместо да разглеждаме хората серийно, да отчитаме техните тънки различия. „Най-добрият от световете“ на Хъксли е свят, в който армии от медици и психолози се стараят да определят всеки индивид според подробни сведения. Като прави това отвън и по авторитарен начин, като свежда всички до добре смазани и поддържани машини, този свръхиндивидуализиран свят същевременно противостои на един личностен универсум, тъй като всичко в него е устроено, нищо не се създава, нищо не предполага приключение както при наличието на една отговорна свобода. Той превръща човешкия свят в огромна, завършена детска ясла.

Тук няма да срещнете камъните, дърветата, животните и редом с тях хората, разглеждани като движещи се дървета или по-ловки животни. Личността не е най-удивителният обект на света, обект, който бихме могли да опознаем отвън както останалите. Тя е единствената реалност, която бихме могли да опознаем и едновременно да създадем отвътре. Навсякъде налична, тя не е дадена наготово никъде.

И все пак не я отнасяме към неизразимото. Един богат опит, потапяйки се в света, се изразява в непрестанното създаване на ситуации, правила и институции. Ала този ресурс на личността си остава неопределен, нищо от онова, която я изразява, не я изчерпва напълно, нищо от онова, което я обуславя, не я подчинява. Като се отличава от видимия обект, тя не е вътрешен субстрат, субстанция, скрита под нашите поведения, абстрактен принцип на конкретните ни постъпки: това би било също начин на съществуване на един обект или на един призрак на обект. Тя е преживяната дейност на самосъздаване, на комуникация и на присъединяване, която се схваща и се познава в самия си акт като движение на персонализация. И никой не може да бъде подготвен предварително или заставен на този опит. Онези, които го извеждат до върховите му точки, призовават и околните, пробуждат спящите и така от призив на призив човечеството се отърсва от тежкия вегетативен сън, в който все още се унася. Онзи, който отказва да чуе призива, да се ангажира с опита за личностен живот, губи самия смисъл на живота така, както един орган губи чувствителността си, когато не функционира. И тогава го смята за мисловно усложнение или за сектантска мания.

И така, има два начина да изразим основната идея на персонализма.

Можем да тръгнем от изучаването на обективния свят, да покажем, че личностният начин на съществуване е най-висшата форма на съществуване и че еволюцията на дочовешката природа води до творческия момент, който ознаменува завършека на всемира. Може да се каже, че централната реалност на всемира е едно движение на персонализация, а безличните или повече или по-малко обезличени реалности (материята, различните видове живи организми, идеите) са единствено загуба на скорост или униние на природата по пътя към персонализацията. Насекомото, което имитира клон, за да остане незабелязано сред неподвижната растителност, се явява предходник на човека, който затъва в конформизма, за да не отговаря за себе си, същия, който се занимава с общи идеи и сантиментални излияния, за да не се озове лице в лице с фактите и хората. Доколкото подобно описание остава обективно, то представя непълно една реалност, която поначало не е обективна.

Или пък – ако тръгнем по втория път – можем да преживеем публично опита за личностен живот, като се надяваме да увлечем подире си мнозина, които живеят като дървета, животни или машини. Бергсон говори за „призива на героя или светеца“. Но нека тези думи не ни заблуждават: личностният призив се ражда и от най-обикновения живот.

Още сега виждаме централния парадокс на личностното съществуване – то е присъщият на човека начин на съществуване и в същото време трябва да бъде непрестанно завоювано. Самото съзнание бавно се освобождава от минерала, растението и животното, които продължават да живеят в нас. Историята на личността ще бъде следователно успоредна на историята на персонализма. Тя няма да се разгръща единствено в плана на съзнанието, а в цялата си широта и в плана на очовечаването на човечеството.

Кратка история на понятието за личност и на личностната обусловеност. – Ако имаме предвид само Европа, понятието за личност си остава в ембрионално състояние от Античността чак до началото на християнската епоха. Човекът от Античността е всмукан от полиса и от семейството, подчинен на сляпата, безименна съдба, която стои по-горе от самите богове. Робството не прави лошо впечатление на най-възвишените умове в онези времена. Философите тачат единствено безличното мислене и неговия застинал ред, който властва както в природата, така и в царството на идеите. Появата на особеното е сякаш петно в природата и в съзнанието. Платон е склонен да свежда индивидуалната душа до причастност и към природата, и към полиса: оттук и неговият „комунизъм“.

И за него, и за Сократ индивидуалното безсмъртие е прекрасна, дръзка хипотеза. Аристотел твърди, че реално е единствено индивидуалното, но неговият бог е неспособен нито да желае индивидуално каквото и да е, нито да познава с помощта на особени същности, нито да обича с избирателна любов. Според Плотин съществува изначална грешка в основата на всяка индивидуалност и спасението е само в бързото връщане към Единното и Вечното.

Същевременно гърците са имали остро чувство за достойнство на човешкото същество, което периодично е внасяло смут в техния невъзмутим ред. Присъщото им чувство за гостоприемство, култът им към мъртвите свидетелстват за това. В крайна сметка веднъж Софокъл (Едип в Колон) е дръзнал да замести идеята за сляпата Съдба с идеята за божествената справедливост, основана на разграничението. Антигона утвърждава негодуванието на свидетеля на вечността срещу властите. Троянките противопоставят на идеята за съдбовната неизбежност на войната идеята за отговорността на хората. Сократ замества утилитарната реч на софистите с всепроникващата ирония, която обърква събеседника, поставя под въпрос както неговото познание, така и него самия. „Познай себе си“ е първата известна голяма персоналистка революция. Но тя е имала само ограничен ефект сред съпротивите на средата. В края на краищата не бива да забравяме нито мъдреца от Никомахова етика, нито стоиците с тяхното трогателно предчувствие на caritas generis humani[3].

Още с първите си несигурни крачки християнството налага определено понятие за личност. Днес трудно можем да си представим какъв скандал е било то за гръцкото мислене и чувствителност.
1. Докато за гърците множествеността е била неприемливо зло за ума, християнството я превръща в абсолют, утвърждавайки сътворението ex nihilo[4] и вечната участ на всяка личност. Висшето същество, което се осланя на Любовта в делата си, вече не е тъждествено с единството на света по силата на абстракцията на една идея, а по силата на една безгранична способност за безкрайно умножаване на тези единични актове на любов. Далеч от несъвършенството, тази множественост, родена от свръхизобилието, носи в себе си свръхизобилието чрез безграничната обмяна на любов. Дълго време скандалът, свързан с множествеността на душите, ще се натъква на отживелиците от античната чувствителност и самият Авероес ще изпитва необходимост да си представи обща душа за целия човешки род.

2. Човешкият индивид не е пресечната точка на множество реалности от общ характер (материя, идеи и т.н.), а неделимо тяло, чието единство взема връх над множествеността, тъй като се корени в абсолюта.

3. Над личностите не властва абстрактната тирания на Съдбата, на някакво небе на идеите или на някаква Безлична мисъл, безразлични към индивидуалните съдби, а Бог, който се явява във висша степен личност, Бог, който е „дарил от личността си“, за да поеме и преобрази човешката участ, и предлага на всяка личност особена интимна връзка, приобщаване към собствената му божественост. Този Бог не се утвърждава – както смята съвременният атеизъм (Бакунин, Фойербах) – възоснова на онова, което отнема на човека, а напротив – дарява му свобода, аналогична на своята, и му въздава великодушие за великодушие.

4. Дълбокият порив на човешкото съществуване не е да се отъждестви с абстрактната всеобщност на Природата или на Идеите, а да претърпи „обрат в сърцето“ (μετάνοια), да приеме в него едно преобразено Царство и да разпръсне светлината му над света. Тайната на сърцето, в което се решава по силата на личностния избор това преобразуване на всемира, е неприкосновена област, за нея никой не може да съди и никой друг не я познава, дори ангелите, а единствено Бог.

5. Човекът е призован свободно към този порив. Свободата е определяща за сътвореното съществуване. Бог е успял да създаде непосредствено творение, което е толкова съвършено, колкото изобщо може да бъде едно творение. Той е предпочел да призове човека към свободно съзряване на неговата човешка същност и на следствията от божествения живот. Правото да грешиш, тоест да се отказваш от съдбата си, е съществено при пълното упражняване на свободата. Това право съвсем не е скандал, именно неговото отсъствие би довело до отчуждението на човека.

6. Тази абсолютизация на личността не откъсва човека нито от света, нито от другите хора. Въплъщението потвърждава единството на земята и небето, на плътта и духа, изкупителната стойност на човешкото дело, веднъж осенено от благодатта. Единството на човешкия род е за първи път изцяло потвърдено и препотвърдено: всяка личност е създадена по Божия образ и подобие, всяка личност е призвана да образува едно огромно мистично и плътско Тяло в Христовата Милост. Колективната история на човечеството, за която гърците не са имали представа, добива смисъл, дори космически смисъл. Самото схващане за Троицата, което подхранва спорове цели два века, довежда до удивителната идея за едно Върховно същество, в което личностите разговарят интимно и което е вече само по себе си отрицание на самотата.

Този възглед е твърде нов, твърде радикален, за да произведе непосредствено всички свои следствия. Фермент на историята в очите на християнина, той ще ги доразвива чак до края на историята.

През цялото Средновековие обществените и идеологически устойчиви представи на Гръцката античност дълго ще му се противопоставят. Нужни са цели векове, за да се премине от духовната реабилитация на роба към действителното му освобождаване; от равенството на душите все още не сме извели равенството на социалните възможности: в масовите феномени духът не изпреварва тялото; впрочем дотехническото състояние на феодалната епоха не позволява на хората от Средновековието да се освободят от прекомерните зависимости от труда и глада и да построят гражданска общност, надмогвайки обществените съсловия. При все че християнството непосредствено и енергично е повело борба срещу изкушението на дуализма, последният и до ден днешен битува в общественото възприятие. В Ранното Средновековие тази склонност е поддържала дългата платонистична заблуда, на която се е противопоставял реализмът на Алберт Велики и Тома Аквински, преутвърждавайки достойнството на материята и единството на човешката сложност. Същевременно понятието за личност се е уточнявало постепенно в периода II–VI век благодарение на тринитарните и христологични спорове, хармонизирало се е в по-висока степен с гръцката чувствителност, докато римският правен формализъм със своите строги формулировки в крайна сметка е продължавал да му оказва съпротива. В него всяко ново мислене е добавяло нов щрих. Ала логическият и понятиен апарат, наследен от гърците и центриран върху класата и общността, не е улеснявал изразяването му…

[1] Нов ред – обществено-политическо движение във Франция, възникнало през 30-те години на ХХ век и силно повлияно от идеите на персонализ[1]ма. През 1933 година групата започва да издава едноименно списание. – Б.пр.
[2] Сп. Esprit е създадено през 1932 година. Вж. цялата му поредица, а също E. Mounier, Manifeste au service du personnalisme (Aubier, 1936); Qu’est[2]ce que le personnalisme? (Éditions du Seuil, 1947). За един частен аспект: Personnalisme catholique (Esprit, февруари-март-април 1940), препечатан в Liberté sous conditions (Éditions du Seuil, 1947)
[3] Любов към човешкия род (лат.). – Б.пр.
[4] От нищо (лат.). – Б.пр.

Еманюел Муние
29.03.2024

Свързани статии

Още от автора