Неотдавна се навършиха 195 години от рождението на големия американски писател Херман Мелвил, автор на романа „Моби Дик“. В литературата той остава най-вече с това свое произведение, макар да е автор на много интересни творби освен на романа за Белия кит. Литературната му съдба е неблагополучна, може да се каже, че приживе Мелвил е литературен неудачник, въпреки че първият му роман има голям успех – става дума за полудокументалната книга „Тайпи“, която разказва за живота на първобитните племена на Маркизките острови, където го отвежда неспокойният му моряшки живот. Там той попада сред диваци-канибали. Това е материя във висша степен необичайна и екзотична, затова и книгата има успех, но така или иначе подобни произведения остават в литературата като четиво за подрастващи. Публикуваният през 1851 г. роман „Моби Дик“ не се приема от публиката. През ХХ век обаче се превръща в класика, признат е за шедьовър на американската литература.
Разбираемо е защо приживе на автора романът нямал успех. „Моби Дик“ е трудна, романтично-символистична книга. Сюжетът е фантастичен, въпреки че включва множество подробности и прецизно описани детайли от живота на китоловния кораб. В известен смисъл това е нещо като производствен роман. Между другото Ърнест Хемингуей възхвалявал в романа на Мелвил тъкмо тези страници, докато символистичния, мистичен план на книгата не предизвиквал интереса му. Да, в романа става дума за лов на китове – съвсем реално, но трудно и опасно занимание, а описанието на детайлите от китоловния занаят би могло да предизвика сериозен интерес. Капитанът на китоловния кораб „Пекод“, човек със странното и неанглийско име Ахав, поставя пред екипажа на кораба необичайната и фантастична задача да намери и убие огромния бял кит, същия този Моби Дик. Това вече не е китоловен занаят, а някакво метафизично пътешествие, героичен „куест“, както започнаха да се изразяват в литературознанието. Куест, търсене – това е елемент от приказното повествование, от приказния героичен епос, напомнящ търсенето на Граала от рицарите на Кръглата маса. Мнозина китоловци са виждали този необикновен бял кит, мнозина са се опитвали да го убият, но никой не е успявал. Белият кит, който освен огромните си размери и своя необикновен цвят се отличава едва ли не със съзнателна хитрост и коварство, излизал победител от всички схватки. Жертва на страшния кит станал и самият Ахав, който изгубил крака си по време на едно от стълкновенията с Моби Дик. И ето, капитан Ахав приел за задача на своя живот победата на това фантастично и в същото време напълно реално същество.
Сега вече за Ахав Моби Дик е не просто кит, а въплъщение на световното зло. Да открие и победи това зло, самия му източник, неговия видим и осезаем образ – това е задачата на Ахав, в това е смисълът и същността на неговия „куест“. Разбира се, това е фантастична задача, така че романът на Мелвил не е реалистична книга, независимо от цялата достоверност на описания китоловен занаят и самите китове, за което вече споменах.
Ключ към романа „Моби Дик“ е Библията. Известен е библейският разказ за пророк Йона, който се озовал в утробата на кита, но колкото и фантастично да звучи тази история (знае се, че китовете всъщност са безопасни животни, които се хранят с планктон), китът в книгата на Йона е все пак истински кит. В Библията има и друг кит, който обаче е не кит, а огромно същество, носещо името Левиатан. Именно така наричат Моби Дик Ахав и самият автор на книгата. Този Левиатан се появява в друга знаменита книга на Библията – книгата на Йов, но там той е вече не толкова реално същество, колкото метафора за Божието величие.
Нека си припомним за какво става дума в книгата на Йов. Сатаната започнал спор с Бога, опитвайки се да отклони, да откъсне от Него най-ревностния Му почитател, най-праведния човек. Божият избор паднал върху безгрешния Йов, комуто Бог изпратил най-непоносими нещастия, за да изпита вярата му. Йов възроптал, но не се отрекъл от Бога.
Една от темите в книгата на Йов е ропотът на неговите приятели, призоваващи Йов да се покае за сторените грехове, защото Бог не наказва невинни. Необикновената дълбочина на този библейски текст е в излизането отвъд пределите на моралното, по-точно казано на морализаторското съзнание. Йов не знае своите грехове, но не може и не иска да се оплаква на Бога от Бога.
И ето, започва да говори самият Бог. Ето Неговите слова, в които се появява образът на кита-левиатан:
Можеш ли извлече с въдица левиатана и с връв да го вържеш за езика?
Ще вденеш ли халка в ноздрите му? Ще прободеш ли с шило челюстта му?
Ще ли ти се много моли и ще ли ти говори кротко?
Ще направи ли договор с тебе, ще го вземеш ли завинаги като свой роб? (Иов 40: 20-23)
И така нататък. От значение е, че в тези слова се съдържа имплицитно сюжета на романа за Моби Дик. Съвпадат дори детайлите: китоловците знаят, че при една от схватките на Белия кит с хората е разместена челюстта му. Но работата не е дори в тези изразителни детайли: много по-важно е, че в проекцията върху библейския текст се разкрива правилната мяра в действията на Ахав. Той се изправя като един разбунтуван Йов, отправящ предизвикателство ако не към самия Бог, то към установения от Него световен порядък. Този порядък съвсем не е съграден върху основата на добродетелите и окончателното тържество на доброто: той е ирационален и неморален. Самият Бог е неморален, Той е свръхморален и няма как да Го уловиш в мрежата на добродетелите. С цялата структура на своя роман Мелвил внушава това, което казва по-късно философът Жорж Батай: всяка среща с Бога е трансгресия, изход от пределите на човешките морални и всякакви други представи.
Освен Батай тук можем да споменем още един французин – Албер Камю, който поставя като крайъгълен камък на своята философия понятието за абсурда. Абсурден е не световният порядък или човекът, абсурдът възниква единствено в момента на тяхната среща – ако човекът не може да вмести света, който е извън неговите предели, тогава човешкият разум е безсмислен.
Тъкмо този свят е представен у Мелвил в образа на Моби Дик, Белия кит, който Ахав не може да убие, не може да го извлече с въдица и да прободе с шило челюстта му. Екипажът на „Пекода“ загива заедно със своя безумен капитан. Но именно за безумството на храбрите пеем песен. Всъщност великата литература на всички времена и народи е тъкмо такава песен. Човекът се стреми да създаде оазис на доброто и разума на самата граница на абсруда, на брега на океана, в който плува безпощадния Бял кит.
Една от тези величествени песни е романът на Херман Мелвил.
Текстът е публикуван в сайта на радио „Свобода“.
Превод от руски: Димитрина Чернева
