0
2424

Песента на Хобс

Енциклопедия ХХI век

Обичам такива книги. Като тази, прясно-прясно издадена на български, описваща какви привички, че даже и хитринки прилагат творците, за да им върви творчеството:

Мейсън Къри „Всекидневни ритуали. Как творят великите“ (превод Тодор Кенов, „Locus Publishing“, София, 2021, с. 290, 20 лв.

Обичам ги, защото приличат на енциклопедии (без, разбира се, да се заявяват като такива) – онова знание от времето на „Научните дисциплини“ (Иън Макнийли, Лиза Улвъртън), което се опитва да обеме света в книга и в таблици, за да му придаде строен и подреден вид. Да го таксиномира по израза на Мишел Фуко („Думите и нещата“, превод Веселин Цветков, „Наука и изкуство“, 1992): „Наличието на „система от елементи“, тоест дефинирането на сегменти, върху които могат да се появят подобията и различията, типовете вариации, от които могат да бъдат засегнати тези елементи, и накрая прагът, над който ще има различие, а под който ще бъде налице подобие – е абсолютно необходимо за въвеждане и на най-простия порядък“. В „От Александрия до интернет. Да преоткриваш знанието“ (превод Юлиан Антонов, „Изток-Запад“, 2012) Макнийли и Улвъртън пишат за тази страст на енциклопедията/енциклопедистите едновременно да обхванат, да систематизират и да организират: „Създателите на L’Encyclopédie, излизала във Франция от 1751 до 1772 г. и пожънала небивал пазарен успех, успяват да разпределят всички изкуства, науки и даже занаяти в общо 71 818 статии. От приложените към тях 2 885 медни гравюри читателят може да си изгради нагледна представа и за такива чисто практически проблеми като изкопаването на рудник и сглобяването на часовник. Самите статии са подредени не тематично, а по азбучен ред (от А до Я), включена е и сложна система от препратки, която сякаш подканя читателя да попълни знанията си, осланяйки се единствено на своя здрав разум. От всички книги, издадени от XVI до XXI век, едва ли някоя друга се е стремяла така страстно и искрено „да събере цялото научно знание“ (ако използваме думите на един от съставителите ѝ, Дени Дидро“.

„Всекидневни ритуали“ няма претенциите на Дидро и френските енциклопедисти (дори не е подредена по азбучен ред – отказ от организация; личи си, че Мейсън Къри е привеждал имената в случаен порядък – отказ от систематизация, за когото се сети в хода на писането: едно име дърпа следващото и хоп! – книга), ала въпреки това следва каноните на жанра; но по начин, характерен за началото на XXI век, когато вече енциклопедията не е същата – дотам, че понякога ни е чак трудно да я разпознаем. Поне три такива особености на Енциклопедията на ХХІ век можем да открием (друг вероятно ще намери повече), които ми се ще да откроя.

Най-напред, днешните книги тип „енциклопедии” са по повод, следователно нямат претенцията за всеобхватност, но пък имат претенцията да са интересни, атрактивни, забавни. Блогърски (първоначално Къри е поддържал блог, след това превърнат в настоящата книга). Не е важно (или поне по-малко важно е) да си изчерпателен, по-важно е да си занимателен. Авторът не крие: „За книгата подготвих доста разширена и по-добре подбрана колекция, като същевременно се опитвах да поддържам краткостта и разнообразието на гласовете, които правеха оригинала интересен”. Така да се каже, днешните „енциклопедии” са произволни, плод на лични предпочитания: авторът подбира и включва развлекателното, не се главоболи да бъде всеобщ. Затова във „Всекидневни ритуали” всеки що-годе поназнайващ имената на световната култура ще открие празноти, които би му се искало да няма. На мен например страшно ми липсва Борхес: „слепият Хорхе” (Умберто Еко) не е спирал да създава дори когато го е налегнала слепотата. Няма го и още един „болен“ от/за писане – Достоевски. Присъстват обаче други прочути „инвалиди”: Бетовен, Тулуз-Лотрек, Милтън… Къри не се свени и смесва в едно писатели, композитори, художници, поети, изобретатели, философи (при философите се ограничава с по-отколешни имена). Почти е отхвърлил изпълнителите (изключение правят Луис Армстронг и Джордж Баланчин) – актьори, танцьори, виртуози; може би защото като творци те са повече интерпретатори, отколкото оригинални творци. По същата причина ги няма и критиците, макар че някои от тях задълго са определяли мисловната парадигма на времето: Матю Арнолд, Джон Ръскин, Нортърп Фрай; нито антрополозите – Джеймс Фрейзър, Франц Боас, Бронислав Малиновски, Клод Леви-Строс (отново с едно изключение – Маргарет Мийд). Някой би го приел всичко това като своеволие (като изключенията също са момент от това своеволие), но то всъщност е енциклопедичното поведение днес – чопва оттук-оттам, че да подхранва интереса. Или пък да го оприличи на онази маймуна, която ако има безкрайно много време да удря по клавишите на пишещата машина (днес върху компютърната клавиатура), би могла да напише гениално произведение като „Дон Кихот“, да речем. Интернетски епистемологични методологии: „[…] започнах да търся в интернет информация за работните графици на други писатели. Тази информация се оказа лесна за откриване и изключително забавна. Хрумна ми, че някой би трябвало да събере тези разкази на едно място […]” Световната търсачка google стори така, че всеки, на когото му хрумне, може да се провъзгласи за енциклопедист…

Другото, което ми се струва от значение за енциклопедията на XXI век, е откъслечеността. Тя няма желание да обеме човечеството в цялата му пълнота, напротив – предпочита някоя частна област, някакъв особен признак, въз основа на който да изложи събраното знание. В настоящия случай това са навиците на съзидателите, но може да бъде и друго: писателите-самоубийци, да речем (има такъв труд на Борис Акунин), или „Последните думи на прочути хора” (събрал ги е руският преводач на Станислав Лем Константин Душенко). Книгите с шаржове на режисьори, художници, писатели на британския художник Анди Туи, издавани в България от „Orange books”, също влизат в тази категория. При тях откъслечност и произволност са даже ярко релефни, почти съзнателен избор, който напълно целенасочено е поставен в основата на производството им: писал съм колко свръхсубективен е подборът за писателите, концентриран преди всичко в англоезичния западен свят, докато Изтокът – почти сляпо петно. Като в същото време се заявява, макар и приглушено, желание за пълнота, за представителност. Но една особена откъслечна пълнота. Излиза всъщност, че днешният тип книги с енциклопедичен характер се съсредоточават в един сектор на знанието, че даже и в сектор на сектора, и ако искаме все пак да го обхванем настоящето знание в цялост, ще трябва да струпаме цяла камара „енциклопедии”. Знак е всичко това за все по-издребняващата фрагментарност на специализираното знание, за безостатъчно приетата в интелектуалните среди негова „задължителна“ частичност и откъслечност. Никоя енциклопедия не е достатъчна или, както признава самият Мейсън Къри: „[…] моята книга се плъзга по повърхността”; енциклопедичното на ХХІ век е повече сърфиране, не гмуркане… Скейтборд, не батискаф.

Третото, не по-малко важно: такива книги на знанието нямат оправдание в себе си, нещо друго трябва да е водещо; за предпочитане личностно, спомагателно, насочващо. Отново Мейсън Къри: „Моят основен интерес в книгата са въпроси, с които се боря в собствения си живот: как човек извършва пълноценна творческа дейност, като в същото време печели, за да живее? Дали е по-добре да се посвети изцяло на даден проект, или да отделя по малко време от всеки ден? А когато няма достатъчно време за всичко, което се надява да постигне, трябва ли да се отказва от определени неща (сън, приходи, чиста къща), или може да се научи да „сбива” различните дейности, да върши повече неща за по-малко време […]” Необходимата примамка в подобни книги е, че те по някакъв начин трябва да са обосновани като даващи възможност за личностно развитие; знанието, което дават, само по себе си не е достатъчно. То трябва да бъде инструментализирано, прагматизирано, коучизирано; да служи за нещо друго, което да ти даде правилните движения и сполучливите ходове в живота. Днешните енциклопедии освен да те развиват интелектуално, трябва да те захранват, въздигат и укрепват и психически, и емоционално: само със сухо знание не става, нужно е и обещание за личностно израстване чрез различни техники, които ще усвоиш, усвоявайки информацията. Енциклопедията като ръководство за живот: 9 стъпки как да бъдем успешни личности, 10 стъпки как да станем по-ефективни и т.н. В тази смисъл те са повече практически, отколкото теоретически начинания; дават ти шанс да се разгърнеш и като човек, не само като умник.

Разбира се, всичко това не значи, че старият тип енциклопедии са изчезнали, не; но значи, че в днешно време те по-скоро отегчават, отколкото да въодушевяват. На мода са други – по-атрактивни, по-секси, ако щете. Като тази, написана от Мейсън Къри, която горещо препоръчвам да прочетете – интересна е и забавна. Винаги е приятно, когато се срещнеш в неформална обстановка с Дмитрий Шостакович, с Уинстън Хю Одън, с Луис Армстронг, с Ерик Сати, с Том Стопард, с Харуки Мураками, с Патриша Хайсмит, с Луис Буржоа, Бенджамин Бритън и Томас Хобс… Последният например: „Вечер изпявал няколко популярни песни в леглото, преди да заспи – не защото имал хубав глас, а защото, отбелязва Обри, „сериозно смяташе, че това се отразява добре на дробовете му и благоприятства удължаването на живота му“.

Песента на Хобс като Енциклопедията на ХХІ век: популярна, прагматична, частична… 

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияБългари и македонци: за името ли спорим?
Следваща статияСъчетание на оперета и цирк