Разговор със Саймън Бони, фронтмен и създател на легендарната пост-пънк/дарк-блус група Crime & The City Solution, която през 80-те участва в „Криле на желанието“ на Вим Вендерс, а днес идва в София с акустични аранжименти на най-важните си песни от последните четири десетиетия
Crime & The City Solution са част от онази могъща австралийска вълна в музиката на 80-те, която даде на света The Birthday Party и The Bad Seeds на Ник Кейв и The Wreckery на Хюго Рейс. Всъщност членовете на The Birthday Party също са съществена част от историята тук. Когато групата се разпада, музикантите от нея, начело с Роуланд С. Хауърд (1959–2009), се присъединяват към Саймън Бони, който тъкмо е разформировал първите Crime & The City Solution, съществували в Сидни от 1977 до 1979 г. В този нов състав вече в Берлин Crime записва четирите си класически албума – Room of Lights (1986), Shine (1988), The Bride Ship (1989) и Paradise Discotheque (1990). През 1987 г. излизат и на голям екран в „Криле на желанието“ на Вим Вендерс, един от шедьоврите на киното на ХХ век, в който звуково и/или визуално присъстват още Ник Кейв & The Bad Seeds, Лори Андерсън, Тuxedomoon.
Разпадат се през 1991 г. и се събират отново… в Детройт (САЩ) две десетилетия по-късно. Там също са в звезден състав – в новата банда вече са Дейвид Юджийн Едуардс от 16 Horsepower и Wovenhand, Александер Хаке от Einstürzende Neubauten, съпругата му Даниеле де Пичото и Джим Уайт – барабанистът на Dirty Three. Записват и издават албума American Twilight през 2012 г.
През 2023 г. излиза и последният им засега албум The Killer, посветен на паметта на без време отишлия си Марк Ланеган (1964–2022), като в този албум за първи път се появява и настоящият китарист на групата Джошуа Мърфи – отново австралиец, който ще открие с няколко свои песни концерта довечера. Днес групата живее отново в Берлин, а акустичните концерти за трио са нова концепция, която се заражда спонтанно (въпреки че явно дълго време е зреела) след турне в Ирландия в началото на тази година. На сцената са трима – Саймън Бони (основен вокалист), съпругата му и най-дългогодишен член на Crime & The City Solution след него Бронуин Адамс (цигулка и глас) и Джошуа Мърфи (акустична китара). Разговорът ни е основно със Саймън, но Бронуин и Джош се намесват с уточняващи коментари точно където трябва – съвсем естествено, сякаш тримата са заедно на сцената.
Как се зароди самата идея за акустично трио?
Саймън Бони: Както винаги става, аз си следвам определени пътища – и пътят те води до мястото, където е предопределено да си. Просто е. Но също така това е и радостта от чувството да си с двама приятели, които са ти много близки. Приятно е да усещаш тази свързаност, докато свирите. И песента всеки път е малко различна, което винаги е било характерно за Crime – важен е моментът, всеки концерт е неповторим, както и всяко изсвирване на песните е неповторимо и… това е танц, в който намираш подходящите партньори. Когато пътят те води към партньор за танц, то поеми по този път и го следвай. Песните в последния ни издаден албум са измислени първо акустично по време на 6-месечния локдаун, който прекарахме в Мелбърн. Тогава се отдадох основно на писане и може би прекалено много на размисъл. За албума The Killer става дума и, да – в него песните имат тази акустична основа. За първи път се опитах да създам структурирани припеви, в които текстовете са всъщност част от музиката. Брон имаше сходно разбиране и нагласа за тези песни, така че и тя поработи върху текстовете, а написа и свои. Една от важните тайни на това, че ни се получават добре тези акустични песни за трио, е, че и тримата сме певци – за нас текстовете са важни, както и самото бракосъчетание между думите и музиката. И можеш да почувстваш тази обща енергия, която прерасна в нещо със свой облик – музика за трима. Обикновено в електрическите варианти на групата сме петима или шестима. Да, подходът тук беше различен и Джош и Брон допринесоха, добавяйки съвсем нови и различни измерения, което е много повече от това, което дори бих могъл да си представя, че мога да създам сам. И на тази солидна основа нещата станаха възможни, там се срещаме тримата.
По какъв начин усещането ви за място и за време влияе върху начина, по който подхождате към тези акустични аранжименти?
Саймън Бони: Никога не съм говорил за това в интервю, но ако съм научил нещо в този живот, то е, че трябва да се адаптирам спрямо ситуацията, в която се намирам в настоящата секунда. Обичам да правя акустични реинтерпретации на песните ни, като по този начин им вдъхваме живот, различен от този на оригиналите. Често записваме тези експерименти и развивам после записите електрически. Някои песни ги усещам така – като за електрическа група, докато чувството ми към други е като за акустични песни. Но по-голямата част от нашите песни съдържат и двете начала – така че да продължа с електрическа китара от средата нататък песен, чиято акустична версия свирим в дадения момент. Всичко това е подчинено на създаването на неповторима атмосфера, която съответства на мига и на пространството, в което сме… В това създаване участва и публиката – тя е част от съпреживяването на този момент. Малките пространства са много подходящи, защото там имаш по-голяма близост с публиката. Да, големите фестивали ти дават друго предимство – радостта на тълпата, която носи могъща енергия, но нещо от интимността в общуването се губи поради по-голямата физическа дистанция между сцената и слушателите. Така че май по-скоро винаги съм настроен по-скоро за малки и интимни концерти.
А записът на акустичната версия на песента The Bride Ship, втория сингъл от предстоящия ви албум, която излезе преди седмица – той пред публика ли е правен?
Саймън Бони: Не, няма публика на този запис. Направихме го в един клуб във вечерта непосредствено след последния ни голям електрически концерт преди няколко месеца. Просто използвахме момента да експериментираме с акустиката на залата и се получи.
Джошуа Мърфи: Toва е основна тема, която занимаваше и трима ни в създаването на акустичните аранжименти, и много дискутирахме помежду си именно за звука. Всичко трябваше да е направено така, че да усещаш трептенето на въздуха в клуба. В тези записи можете да ме чуете да си тактувам на пода. Обсъждахме дали да оставим или да изрежем тези „шумове“, но беше очевидно, че трябва да ги оставим, защото те са част от животo изпълнение, от уловения момент. Това, което виждате и чувате във видеото на тази песен, е много близо до начина, по който звучим сега, защото още тогава преминахме за първи път през целия процес…
Наскоро излезе версия и на една от песните на Джош – в оригинал 4-минутна, но на живо 14-минутна. Акустичната версия на The Bride Ship също е по-дълга от оригинала от 80-те. Обичате ли да си играете с времетраенето?
Саймън Бони: Да, при мен определено има такава тенденция за удължаване, а тримата заедно влошаваме тенденцията още повече, ха-ха – песента заживява и тръгва на пътешествие: защо да го прекъсваме ние? Самата песен ще ти каже кога е дошъл краят ѝ.
Джошуа Мърфи: Да, дори в рамките на едно турне, каквото беше ирландското ни акустично турне тази година, песните имаха различна дължина във всяка вечер – понякога 5-минутни, понякога 10-минутни – просто бяхме оставили всичко да се развива така, както го чувствахме в съответната вечер.
Вие, Саймън, сте от Сидни, а там това го умеят. Имам предвид дългите импровизации на The Necks например…
Саймън Бони: А, The Necks, да… Но тук трябва да те предупредя за нещо още в началото. Нямам никакви познания за музиката след 90-те. Запознат съм с 80-те донякъде и съм чувал за някои групи от онова време. Наистина харесвам някои, но като цяло не виждам причина да отиваме по-нататък от 70-те – кънтри музиката от 70-те, рок музиката от 70-те, Lynyrd Skynyrd, прото-пънка, The Stooges… Защото след 80-те нещо сякаш беше откраднато от звученето на барабаните и баса. За мен ритъм секцията, барабаните и басът са като жива, дишаща вековна гора. И всички тези обертонове… – в класически запис на китара от рок група от 70-те се чуват самите усилватели, загряването на лампите – всички тези хрущящи обертонове, които се вливат сякаш един в друг и създават един цялостен звяр. И всичко това по-късно се изгубва, когато музикантите започват да записват отделно един от друг партиите си в изолирани кабинки, сякаш всеки свири сам за себе си. Да, математически се получава вярно, всичко е перфектно до секундата, но… нещо се губи.
Бронуин Адамс: The Necks са изключение от всичко, което Саймън каза. Обичам музиката на The Necks и мога да кажа, че имаме известни прилики и с тях, и с The Dirty Three (групата на Уорън Елис, „дясната ръка“ на Ник Кейв през последното десетилетие, б.а.), само дето при нас има и вокали. Ние обаче също правим много импровизации с формата. И бих казала, че също като тези групи и ние не сме скучни, макар да сме акустични…
Когато говорим за Crime & The City Solution, винаги малко се замисляме, ако трябва да кажем „откъде“ е тази група, имайки предвид пътешествията ви през времето и пространството и пребиваването ви в някои знакови градове за по-дълго време… Та, къде е домът на групата от Сидни-Мелбърн-Лондон-Берлин-Детройт-Мелбърн-Берлин?
Саймън Бони: За мен на едно определено ниво изкуството е следване на възможностите, които ти се дават. Това, което ще се получи накрая, е важно, но не по-малко важен, а може би и по-важен е опитът, който ще те отведе там. Детройт беше място, където срещнахме сродни души. Нямахме недостиг на такива и в Берлин, а и в Мелбърн. Може би тези сродни души в Сидни бяха по-малко. Когато сформирах Crime през 70-те, ние си бяхме малко аутсайдери в Сидни. Там един от основните трендове беше британската пънк вълна, която никога не e била особено важна за мен. За мен пънкът беше сцената в Ню Йорк от онези години, която се отличаваше с разнообразие – клубът CBGB, Blondie, Talking Heads, Television, Ramones, Пати Смит, Mink Deville. Звучат различно, но всички си имаха „своето нещо“, своя оригинален звук – това беше пънкът за мен.
Бронуин Адамс: Пънкът за нас беше в оригиналността…
Саймън Бони: Та, когато мелбърнчани, Бог да ги поживи, дойдоха в Сидни и казаха: „Здравейте, ние ви припознаваме!“, аз също ги припознах и беше ясно, че може би ще се преместя в Мелбърн. Когато Роуланд (С. Хауърд, б.а.) и Оли Олсен дойдоха в моя скуот, търсейки си басист, вече знаех, че там, в Мелбърн, явно има нещо, което би било добро за мен.
Познавали сте се с Марк Ланеган в последните месеци от живота му. На неговата памет е посветен и последният ви засега албум – The Killer, oт 2023 г. Разкажете ни за това приятелство.
Саймън Бони: Нямаше да съм тук и да водим този разговор, ако не беше Марк – толкова важна е ролята му. За огромен, страшен мъж, какъвто можеше да бъде, той беше най-любезният и подкрепящ другите артисти човек. Покани ме в къщата си, записахме първата песен от албума заедно – „Реки от кръв“. Акустична версия – демо. А това, което той сподели с мен, ми даде голям заряд и вяра в мен самия. Познавах го за кратко, но това е едно от онези крайно важни и силни приятелства, които са по-силни от времето. Марк беше боец, той се бореше до последния с дъх. Научи ме на много неща – включително на това какво означава да бъдеш артист. Имаше много енергия в него. Докато ни помагаше с албума, той също работеше по свой албум, завършваше книга, подготвяше турне. Казвам го, защото това е знак за щедростта на неговата душа. Той любезно седеше с нас и се шегуваше, и ни помогна с тази песен, докато същевременно беше много, много, много зает с други неща.
Текстовете на Crime & The City Solution – и през 80-те, и днес – говорят по един философски, често болезнен и същевременно поетичен начин за света, в който живеем. Какъв е фокусът на автора на текстове Саймън Бони днес – след пандемията, след албума The Killer, в свят, разкъсван от войни и насилие?
Саймън Бони: Бих определил себе си като старомоден реалист, който живее в много динамичен период от историята – поствоенен световен ред, който днес е изправен пред нови предизвикателства. На едно по-друго ниво можеш просто да си останеш наблюдател – да наблюдаваш различните обитатели на този свят, за да видиш дали ще оцелее светът, в който си израснал. Аз, като късен представител на бумър-поколението, също съм повлиян от вайкането, от превземките. И като човек на тази възраст размишлявам за смъртта, за тленността – мислите ми са в посоката на помирение с живота. Да, доста хаотичен отговор се получи, но искам да кажа, че като всеки друг човек и аз преживявам света, в който живеем, на множество различни нива. Понякога интелектуално, понякога емоционално. Но основният ми фокус е тленността, помирението с миналото, научавайки колкото се може повече за него, преди да се отправя към следващото приключение, на което всички се отправяме в един момент. Много динамично е всичко. Това е едновременно и интересно, и плашещо.
Toва в глобален план. А в личен план повече оптимист ли сте, или повече песимист днес?
Саймън Бони: На микрониво съм доста оптимистично настроен. Никога не съм се чувствал по-комфортно в собственото си изкуство – с оглед на хората, с които работя, на жизнеността, на стойността му. Това е оптимистичното усещане. Песимистичното… – последните три години бяха доста мизерни, дотолкова, че човек да започне да се самосъжалява. Но отново – щастлив съм, че макар и без достатъчно пари, мога да се наслаждавам на „къшея хляб“ и на приятелствата. Сигурно и други хора са го казвали, но ако се чувствах прекалено комфортно, може би нямаше да оценявам тези неща, приемайки ги за даденост.
Каква е тайната на дълголетието и на тази наистина неизчерпаема жизненост на Crime & The City Solution?
Саймън Бони: През големи периоди от живота си не съм изпитвал нуждата да създавам изкуство. Но днес съм стигнал до момента, когато наистина имам нужда да творя. През годините Crime съществуваше, после затихваше, аз се занимавах с други неща и се завръщах към групата, когато идваше времето за това. Важното е, че имаме малка публика, за която обаче означаваме много, публика, която наистина докосваме с песните си. Наскоро почина един такъв приятел, за когото Crime & The City Solution беше важна част от живота. За мен също, разказите му през годините как нашата музика е била в ключови моменти с него са много зареждащи и е чест, че съм го познавал. Тези моменти и приятелства са златни.
Crime & The City Solution ще свирят за първи път в България тази вечер, 2 декември 2024 г., по покана на концертната серия „Аларма Пънк Джаз“ на БНР. Концертът е част от турнето им Acoustic In Europe. Мястото е Зала „Сингълс“ на НДК (вход А4, дясно). Вратите ще отворят в 21 часа, в 21.30 на сцената ще излезе Джошуа Мърфи с няколко свои песни, а после – точно в 22, и основната група. Местата са само 150, а с билети можете да се сдобиете в системата на EpayGo https://epaygo.bg/7534804013 или на каса на EasyPay. Малко количество ще има и на самия вход.
