Начало Идеи Гледна точка Песен за камък и пясък
Гледна точка

Песен за камък и пясък

3826

В Морската градина на Бургас, близо до сегашния хотел „Парк“ (или ЦУРК-а, както го знаят бургазлии, която абревиатура ще рече Център за усъвършенстване на ръководни кадри, нещо като АОНСУ на регионално ниво) са разположени множество скулптури, остатък от провежданите някога Международни симпозиуми по скулптура в камък в града. Симпозиумите тръгват през 1974 г. и вървят до 1988 г., когато спират по разбираеми причини – на никого в ония вихрени години, когато едни призоваваха да се снишаваме, а други заявяваха, че времето е тяхно, не му беше до скулптура и художествени фор(у)ми. През 2010 г. Община Бургас се опита да възроди събитието, но не сполучи особено – остана си с едно издание. А и пясъчните фигури изместиха трудоемката и времеемка работа с камъка. Оказа се, че работата с него е недостатъчна атрактивна, макар че благодарение на симпозиумите в Морската градина се издигат над 150 скулптури – някои странни, други тривиални, трети оригинални, четвърти единствено на себе си приличащи. Обикновено минувачите не ги забелязват, забързани я към плажа, я към капанчетата на брега; приели са ги за неотменна даденост. Не е така при децата – катерят се върху тях, изпитват физическите си възможности и припряната си смелост: смях и забавление. На скулптурите не им пречи, невъзмутими в своята монументалност.

За мен ако не най-монументалната, то поне най-впечатляващата е скулптура с название „Мама, татко и аз“, изработена през 1986 г. Представлява масивен женски носорог, под чиято глава се е скътало малко носорогче – мама го пази и се грижи за него. Таткото не се вижда никъде – вероятно е тръгнал по мъжките си територии, за да провери за (не)видими заплахи. Автор на скулптурата е полският художник скулптор Владислав Дариуш Фрич (Władysław Dariusz Frycz), роден през 1929 г. – вече над деветдесетгодишен, жив и здрав. Радвал се е на солидна кариера: следва едновременно скулптура в Академията за изящни изкуства във Варшава и архитектура във Варшавския технологичен институт. Склонността си към извайване на фигури проявява още през войната, когато прави кукли за игра на театър. Следва таланта си в Люблин, в Свободното училище за изящни изкуства, след това кандидатства във Варшава. Първият му опит през 1947 г. е неуспешен, но не защото няма дар, а защото се явил на изпита по къси панталони. Изгонили го. Идната година всичко било наред. Във Варшава негови професори били известните скулптори Мариан Внук (1906–1967) и Францишек Стринкевич (1893–1996). Фрич напредва и институционално – дългогодишен председател е на Управителния съвет на Съюза на художниците скулптори. Предпочита работата с метал, но не се отвръща и от глината – от глина е друг негов „Носорог“, впечатляващ с притаената си, но готова във всеки момент да се взриви, сила. Същата сила откриваме в „бургаските“ носорози и може би тя е, която ме грабва (художникът изглежда ги харесва много, тъй като те са на корицата на каталог, посветен на творчеството му, издаден през 1995.).

Фрич обича да извайва различни животни, предимно екзотични: най-известната му скулптура се нарича „Жираф“ – направена е от метал и е разположена във варшавския парк „Прага“. Изобщо произведенията му са предназначени предимно за открито изложение, на въздух като че ли се чувстват най-добре и най-комфортно. Наричат го поради тази му склонност анималист, а критиката от своя страна не пропуска да отбелжи, че животинските фигури му били много по-интересни от човешките. Има също доста творби в областта на спорта и музиката – раздвижени, пластични, кипежни. За разлика от тези на животните, които са по-скоро статични. Но статични, както казах, с една стаена динамика вътре в изваянието. Казва за метода си: „Моята работа се състои от два етапа: първият е запис на въображаемата форма, вторият – внедряването ѝ в избрания материал”.

Тъкмо скулптурните материали извикват съдържанието на този текст. Защото – ако решим да бъдем метафорични, каменните фигури от някогашните международни симпозиуми и пясъчните фигури от провеждания всяка година Фестивал в Бургас сякаш могат да бъдат възприети като олицетворение на едното и на другото време, през което са създадени. Едно неволно сравнение между напявани мелодии в камък и в пясък. Ето: над 150-те скулптори от мрамор и гранит вече горе-долу половин век устояват почти неповредени от годините; стабилни и крепки. Е, някои са се килнали, други са съборени вероятно от повдигнатия градус на младежки компании, вилнели из парка, но все пак са там – непоместени, издръжливи, устойчиви. Застопорени насред тревата също като онова време на социализъм, който мислеше себе си за вечен, кажи го хилядолетен райх, пребъдващ вовеки, докато дойде светлото бъдеще. Често съм се питал какво ще запази за бъдещите архиви нашата дигитална ера, в която всички е виртуално, ефимерно, невеществено – рожба на изкуствения интелект и на социалните мрежи. И преходно, и отминаващо като пясъчна скулптура. Всичкото наше и днешно е разлетяно и продължава да се разлетява из интернет пространството, което поглъща все повече и повече реалии, за да ги преобрази в иреалии. За скулптурите от Симпозиума обаче подобни думи са невъзможни – те са свръхвеществени, свръхматериални, свръхреални, ако щете. По тях децата се катерят, скачат от тях, снимат се върху тях – едно несъзнателно усещане за плътност и действителност, което изглежда ги привлича неудържимо.

И в противовес – пясъчните скулптури. Всяка година с различна тема, всяка година с различни герои (тази е избрала за фокус фауната на периода юра – динозаврите; Джурасик парк), тоест нищо постоянно, нищо стабилно, нищо утвърдено. Докарва се пясък – този символ на преходността на времето, извайват се фигурите, стоят през туристическия сезон (таксата за посещение не е малка), след което се разрушават до следващото лято; пясъчните фигури се стичат между пръстите по същия начин, както се стича пясъкът, гребнат от детска ръчичка на плажа. Къде са каменните монументи – непоклатими! Стоят и винаги ще стоят, както изглежда. Докато пясъкът днес го има, утре го няма; свърша сезонът, свършват и фигурите – бренност, смъртност, мимолетност; уж динозаври, уж приказни герои, уж филмови идоли, уж киноартисти, а всъщност нищо категорично. Днес го има, утре го няма… Да не споменавам, че ако в каменните фигури е вложена идеята за дълбок смисъл, за високо изкуство, за доблестна естетичност, то пясъчните работят с трафаретите на съвремието – принцеси, касови филми, анимационни герои; всичко онова, което броим за масова култура и не ценим кой знае колко. Тоест, ако за Симпозиумите можем да твърдим, че произведенията им са продукт на вкус, то при Фестивалите липсва тъкмо вкусът, дълбоко потулен в нетрайните им изваяния. Пясъчните нямат претенции за вечност, каменните обаче имат.

 Казаното може да ни наведе на мисълта, че сякаш каменните фигури са пò за предпочитане от пясъчните, тоест социализмът е пò за предпочитане от капитализма. Дали обаче? Да, на пръв поглед скулптурите от симпозиумите са непоклатими, непомръдващи, непреместими; изричат сякаш като Мартин Лутер: тук стоя и не мога иначе. Тази упорита неподвижност обаче говори за нещо съвсем не чак толкова привлекателно – ригидни са, негъвкави, неприспособими. Застояли. Стоят си на едно и също място никога променящи се: бутат ги, събарят ги, катурват ги – няма от тях реакция, истукани същи. Не е така при пясъчните скулптури: те са всяка година различни; променят се, приспособяват се, адаптират се. Затова – макар и привидно нетрайни, са много по-устойчиви от каменните именно защото притежават способността да бъдат различни. Вярно, по техен си начин, който някои ще нарекат повърхностен, но тази повърхностност точно понеже е толкова гъвкава, е в известен смисъл жива. Докато в каменните статуи откриваме смъртта: те са мъртви, защото са всякога еднакви. Песента на пясъка се носи из простора безспир, песента на камъка потъва във времето няма.

И може би заради това толкова впечатлява скулптурата на поляка Владислав Дариуш Фрич – тъй като тя изобразява една вечна песен, безсмъртна песен, нетленна песен: песента на майката, майчината песен. Тази песен звучи в сърцата ни непрекъснато и в мига, в който видим олицетворението ѝ, прекланяме се. Както се прекланяме пред тия две едновременно толкова груби, но и толкова прелестни фигури на майката и детето носорози. Защото нежността и любовта, родителската нежност и майчинската любов побеждават всичко – и камъка, и пясъка, даже и смъртта…        

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора