Той се би като лъв за тази земя, която и сега, след хиляда години, на картата прилича на фигурата на лъвче.
Защо няма песен за тебе, царю?
Защото хиляда години са много време. За хиляда години дори песните стават на прах.
Петнайсет хиляди с бели очи.
Обадих се на проф. Пламен Павлов да го питам как са ги ослепили.
С врял оцет.
С врелия оцет окото си остава. Само побелява. Само не вижда.
На сто слепи един едноок.
„Онзи Самуил, дето все е в устата на хората”, писа един средновековен книжник.
И се оказа пророк.
Защото в участта на цар Самуил и на войската му вече хиляда години се оглежда всебългарската участ.
На сто слепи един едноок.
Една част тръгнаха към Добърско, да си оплакнат очите в чудодейния извор, който и сега тече в двора на църквата. Белким прогледнат.
Други поеха към Рилския манастир, да се молят на св. Иван Рилски.
Пеш.
На сто слепи един едноок.
Но повечето тръгнаха към Преспа, при своя цар.
Малцина пък останаха по пътищата.
По пътищата, по кръстопътищата.
Натъкмиха си гусли, гледаха в небето с белите си очи и разказваха какво е било и какво ще бъде.
Просяците-гуслари.
Като видя своята войска с белите очи, устата му се изкриви. И за два деня свърши.
Казват, че последният просяк-гуслар, от потеклото на ония, Самуиловите, починал през 1980 г.
Но ти слушай.
Слушай.
Долепи ухото си до тази земя и слушай.
Може някъде пак да бръмне струната на гусла.
Някъде. По тази призрачна земя, която на картата прилича на фигурата на лъвче.
„През юни 1014 г. Василий II атакува клисурата, стремейки се да си пробие път към Струмица. Натискът към Ключ обаче е безплоден, „…императорът вече бил загубил надежда за преминаване…“, когато на 29 юли Никифор Ксифий успява чрез обход по високото било на Беласица да изненада българите в гръб. Опитът на цар Самуил да организира отстъпление не успява. Самият той е спасен благодарение на бързата реакция на Гаврил Радомир, който с отчаяна смелост пробива път към Прилеп. В ромейски ръце попадат 14 или 15 хиляди българи – число, което навярно визира не само царските отряди, но и събрано за защитата на „демата“ опълчение. Поелият командването Гаврил Радомир успява да събере остатъците от армията и със светкавични действия унищожава войската на солунския дук и императорски любимец Теофилакт Вотаниат. За да прекърши военната мощ и преди всичко психическата устойчивост на българите, императорът извършва уникално по характера си престъпление – той нарежда пленените Самуилови войници да бъдат ослепени, оставяйки на всеки сто души един едноок за водач. Тези страшни и величави в своята трагедия войнишки колони се завръщат при своя цар в Преспа, който при тази жестока гледка получава сърдечен удар и умира след два дни (6 октомври 1014 г.). Неустрашимият воин Самуил, който е печелил и губил много битки, който не се поколебава да екзекутира собствения си брат със семейството му, „…не можал да издържи на това страдание…“ Можем само да гадаем какво би станало, ако тази най-голяма трагедия в българската военна история не се бе състояла, дори ако пленените войници просто са избити до крак… Без съмнение обаче тъжната армия от слепци, скитащи се по градове и села, е смъртоносният удар, нанесен от Василий II на неговия „вечен“ противник Самуил и Първото българско царство. Именно този удар, който прекършва войнствения и непримирим дух на българите, печели на императора зловещото прозвище „Българоубиец“.”
Проф. Пламен Павлов
