Сутрешен разговор с един от най-характерните и разпознаваеми джаз музиканти на нашето време, докато се подготвяме за първия му концерт в България на 20 април
Песните на Бил Фризел се пеят на китара. Те нямат текст (освен когато Арто Линдзи или някой друг артист от подобна величина не реши години по-късно да напише такъв, б.а.), но мелодиите им звучат в главата ви дълго след като сте ги чули – като песен на „Бийтълс“ или народна песен, която сте научили интуитивно и подсъзнателно. Отекват у вас със собствения ви глас и това е магията на Фризел – музиката му е хем изключително лична, негова си, с толкова характерен почерк, че чак когато неволно го наподобят, други музиканти се е случвало да озаглавят съответната си творба „Извинете, г-н Фризел“ (пиеса на джаз китариста Само Шаламон отпреди две десетилетия, б.а.), хем винаги въздейства на слушателя по същия начин, по който го правят книгите или филмите: неволно започвате да се идентифицирате я с героя, я с разказваната история, я с атмосферата на произведението.
В това въведение можем да изредим всички важни моменти от творческата биография на Фризел – Бъркли Колидж, после Ню Йорк, дългогодишната му работа с Джон Зорн (от хардкор-джаз времената на Naked City до най-новата камерна музика на авангардния саксофонист, композитор и гуру), Сиатъл, Европа – десетките записи на Фризел за ЕСМ от 80-те години до днес (с Гарбарек, Пол Мотиян, Марк Джонсън, Арилд Андерсен, Еберхард Вебер, Джо Ловано, Йон Кристенсен, Лий Кониц, Кени Уилър), музиката на живо към неми филми, китарата му в контекста на далечни култури (дори в знаковия албум на „Ева Квартет“ и Ектор Зазу The Arch), невероятните трио-формаци за китара-бас-барабани, в които участва през годините (с Чарли Хейдън и Джинджър Бейкър, с Дейв Холанд и Елвин Джоунс, с Кърмит Дрискол и Джоуи Барън, с Тони Шер и Кени Уолесен, с Томас Морган и Руди Ройстън), наградата Грами за най-добър съвременен инструментален джаз албум за 2004… Но това все са неща, които можете да прочетете сами в Уикипедия. Ако не си го пуснете да го чуете, си остава просто един дълъг списък от имена на легенди и друга впечатляваща фактология. А музиката на Бил Фризел, както всяка хубава музика, е най-вече, за да се слуша. Да, отнема години, дори десетилетия, защото дискографията му никак не е малка, но ви „хваща“ от първия път и никога не ви пуска. Като любов за цял живот е.
Уилям Ричард Фризел е роден в Балтимор, Мериленд през 1951 г. и е отраснал в Денвър, Колорадо, където беше и по време на това интервю – в 9 часа местно време (по негово лично желание), на сутринта след 75-ия му рожден ден. „Как бързо минава времето с тези рождени дни“ – пошегува се още в началото на разговора ни. В Денвър прави и първите си музикални стъпки, като в началото, преди китарата, е кларинетът. И макар да зарязва кларинета заради китарата, и до днес, шест десетилетия по-късно, в самата сърцевина на струнната му музика има нещо, което навява асоциации именно със звука на духов инструмент. Бил Фризел е изключително благ и приветлив човек, разговорът с когото ви носи същото разтапящо приятно усещане, което носи и слушането на музиката му. А характерният ритъм на речта му… не ви ли напомня по нещо на Throughout, Twenty Years, Outlaws, Tell Your Ma / Tell Your Pa или на някоя друга негова жива класика, в която понятия като „джаз“, „блус“, „рокендрол“, „кънтри“, „американа“ са просто някакви думи с вторично значение, които е по-добре да забравим, за да усетим момента пълноценно.
Г-н Фризел, няма как да не започна с песенната същност на иначе инструменталните ви пиеси. Дори в момента в главата ми звучи Tales From The Far Side от албума Quartet oт 1996 г.
Мисля, че това, което винаги ми е въздействало в голяма степен, е звукът на гласа, а и самото дишане. Засвиря ли дадена мелодия на китарата, я усещам така, както усещам собствения си глас, когато говоря: имам предвид фразиранията, ритъма (на речта), пространственото измерение и всичко останало. Като да пееш песен е, смятам… Когато създавам мелодия, сякаш я чувам със собствения си глас в главата си.
А кое се появи първо преди много години в музиката ви – специфичните мелодии в стил Бил Фризел или разпознаваемото още на първо слушане звучене на китарата на Бил Фризел?
Олеле. Наистина не знам. И до днес не мога да си отговоря на този въпрос, защото това е бавен процес: всеки ден правиш мъничка стъпка в тази посока и винаги има нещо, което се простира пред теб и което трябва да достигнеш. Погледнато от тази страна, днес се чувствам точно по същия начин, по който се чувствах, когато навремето започвах да свиря – защото винаги има нещо, към което се стремиш и още не си овладял. Така че не знам кое от двете е първичното – то си е процес в развитие. Отвън може би се вижда по-ясно и страничният наблюдател може да прецени по-добре кое как е, какво ново се е появило, какво се е променило в музиката ми… За мен то си е всекидневие и непрекъсната работа. И понякога е много трудно да видиш цялата картина от моята позиция.
В музиката ви има много характерно усещане за пространство, за простор дори… Освен това тя не бърза за никъде. Какво означава за вас свободното, ненаситено с ноти пространство?
Мисля, че всичко опира отново до усещането ми за музиката като за дишане. Дори когато седна да нотирам нещо, което ми е хрумнало, не мисля в математически категории, а по-скоро си казвам: „Ето, тук трябва да се диша“ или „Тук изчаквам малко, за да се заслушате“. Трябва да има такива „празни“ пространства, за да може публиката да чуе по-добре фразата, мелодията, и аз се опитвам да давам на хората това пространство, за да отлежи дадената фраза или мелодия у тях, преди да дойде следващата. И… не знам дали това, което ще кажа, наистина е така, но в момента се намирам в Денвър, щата Колорадо – града, в който съм отраснал като дете… И разхождайки се по улиците, ме връхлитат спомени. Не съм живял тук от началото на 70-те, петдесет години са минали, откакто напуснах това място, но ето… пак съм тук, където планините и небето са толкова големи. Не знам дали това ме е повлияло като дете, но може би, може би… Вчера нямах концерт и просто се разхождах по улиците, стигнах до старата къща, където живеехме в детството ми, и усещането ми е наистина, че тук има много повече пространство, отколкото когато съм в Ню Йорк или дори в Европа. Пространството сякаш се е разпростряло наоколо и дори небето сякаш е по-голямо тук. Може би това е оставило своя отпечатък върху мен…
Или както казва Набоков: „Детството е единствената ми родина“…
О, да, да, така е.
Вашата музика е дълбоко американска в ДНК-то си, в невъзможния да бъде сгрешен характерен звук. И носи естественото преплитане на различните култури и традиции на този континент. Тя е като роман на Стайнбек или на ранния Стивън Кинг. През тази призма обаче погледът ви към далечните култури винаги е бил не по-малко интересен: дали към Манаус, Бразилия или Кайи, Мали в албума ви The Intercontinentals (2003), или към тувинската песенна традиция в албума ви с Петра Хейдън, или дори към българската (двете песни на „Ева Квартет“, в които участвате)… Какво е за вас срещата с културата на другия?
Винаги се въодушевявам, когато чуя нещо, което е ново за мен или пък е от някое далечно място. Удивително е как музиканти, които дори не говорят един и същи език, могат да се съберат и да засвирят заедно. Музиката има тази сила – да ни събира дори отвъд думите и езиците. Но най-електризиращо е, когато чуеш нещо, което никога не си чувал преди… И това продължава да ми се случва и днес. С музиката е така – независимо дали ще надникнеш в миналото, или в бъдещето, с удивление откриваш отново и отново всеки път колко безкрайна е тя.
Част от тази безкрайност и необятност е музиката на Бубакар Траоре, когото имахме честта да поканим и в България преди две години – към днешна дата най-великият жив малийски блусмен от старото поколение. Имате и песен, посветена на него – Boubacar, която записахте и с МакКой Тайнър, както и своя версия на песента на Бубакар Baba Drame заедно със Сидики Камара. Как се запознахте с него?
Беше, мисля, през 1999 г. или там някъде, опитвам се да си спомня… Той беше дошъл в Сиатъл, където живеех тогава. Посети ме дори в къщи и посвирихме заедно. Научи ме на някои неща… Когато го чух да свири, видях, че свири на китара, а преди си бях мислил, че едва ли не свири на някакъв непознат струнен инструмент… Вечеряхме заедно веднъж, някой му даде китара и той веднага засвири. Бях абсолютно сигурен, че китарата му е настроена по някакъв непознат за мен начин, но след това, когато ми я подаде, установих, че строят си е обичайният… Уговорихме се следващия път да направим няколко концерта заедно, но следващият път беше точно след 11 септември 2021 г. и за него беше невъзможно да пътува до САЩ… Не сме се чували и виждали от много, много дълго време, може би повече от 20 години, но срещата ми с него беше удивително преживяване и остави важна следа у мен. Точно за това си мислех и когато по-късно МакКой ме покани да участвам в албума му (Guitars oт 2008 г., където големият пианист прави дуети още с Марк Рибо, Джон Скофийлд и Дерек Тръкс, б.а.) и затова и му предложих да запишем песента „Бубакар“ – точно поради тази дълбока и все още жива музикална връзка между Африка и американската музика…
Разкажете ни за предстоящото европейско турне с Ейвинд Канг, с когото имате доста записани албуми във всякакви по-големи формации, но не и само двамата.
Отдавна исках да направя такова турне, защото всъщност двамата сме свирили доста и като дуо – може би повече в Америка, не толкова в Европа. Свирили сме многократно само двамата дори ей така, не на концерт, а само за удоволствие. Така се и запознахме преди много години – седнахме и започнахме спонтанно да свирим заедно. И просто в един момент реших, че му е дошло времето на това турне. Не мога да ви кажа отсега кои пиеси ще изсвирим, защото го познавам от толкова дълго време, още от началото на 90-те – имаме толкова много музика заедно и сме наистина близки приятели… Освен това, когато сте само двама, можете да се задълбочите още повече в самия звук. Удивително чувство е, когато свиря дори най-обикновена мелодия с него – усещането е сякаш пръстите ми се разтапят в неговото звучене… Чакам с нетърпение това турне.
Първият концерт на Бил Фризел в България – в дуо с виолиста Ейвинд Канг – се организира от „Аларма Пънк Джаз“ на 20 април 2026 г. (понеделник) от 21 часа в Зала „България“ и е част от честванията на 75-ата годишнина на гениалния музикант. Вратите отварят час по-рано, в 20 часа, а билети има онлайн в системите на EpayGo и Eventim и физически в EasyPay, на касата на Зала „България“ и в Дюкян Меломан.
