0
1815

Петдесетница

Венчаването на Христос с Църквата

По особено величествен начин брачният образ на отношението между Христос и Неговата Църква – на брака, сключен именно днес, на Петдесетница – е представен пред нас в „Откровението“ (Апокалипсиса) на св. Йоан Богослов. Нека припомня – в неговата 19 глава тайновидецът ни свидетелства: И чух глас като че ли от много народ; глас като че от много води, и глас като че от силни гръмотевици, които казваха: алилуия, защото се възцари Господ, Бог Вседържител; да се радваме и веселим и да Му въздадем слава: защото дойде сватбата на Агнеца и жена Му се приготви. И даде ѝ се да се облече в чист и светъл висон; а висонът е праведност на светиите. Тогава Агнецът ми каза: напиши, блажени са поканените на сватбената вечеря на Агнеца (Откр. 19:6-9).

Както може да се види, в Откровението Църквата (защото безспорно тук става дума за нея) е представена в едно и също време и като множество[то] на поканените на сватбената вечеря на Агнеца, но и като онази Жена (невеста), с която на „вечерята“, възцарявайки се, Агнецът се бракосъчетава. Това е безспорно, защото и угощението, за което възвестява гласът като че от силни гръмотевици, тук е не просто „вечеря“, а сватбено тържество – угощение, което е в същото време бракосъчетаване – бракосъчетаване на Даващия угощението с угощаваната от Него Църква. Това пък е така, разбира се, защото на „вечерята на Агнеца“ (без съмнение евхаристийната вечеря, основана и завещана вечерта преди Страстите в Сионската гòрница) Той дава като угощение Самия Себе Си. Той е отдаващият се, даващият се на тази цялост, на която дава сватбената Си вечеря и която е въобще поканена и събрана, за да бъде причастена към Угостителя си. Вечерята на Агнеца, която последният дава на поканените и на която Сам им се отдава, е следователно едновременно и угощение, и брак. Едновременно, защото именно в брака съчетаващите се се отдават един на друг. Бракосъчетаващият се Жених (Агнецът) дава на Църквата (на „събранието на поканените“) Себе Си,  а „събранието на поканените“ (Църквата) Го приема – приема да стане Неговата Невеста (и затова именно се и възцарява заедно с Него, облечена в чист и светъл висон).

Всъщност именно в това забележително съчетаване на „угощение“ (вечеря), „сватба“ и „венчаване за царство“ се извършва онова дълбинно изменение на понятието за „църква“, което представлява най-дълбокия пласт в нейното новозаветно осмисляне. Тя, Църквата – откровява ни се тук – оставайки си „събрание“ (събранието на поканените на сватбената вечеря на Агнеца), придобива вече и отчетливо личностна (ипостасна) цялост – асоциира се с едната Невеста на Даващия и същевременно Даващ се на това тържество Жених.

Още по-директно „иконизирането“ на отношенията между Христос и Църквата с отношенията между Жениха и Невестата – Съпруга и Съпругата в брака (което св. Иоан Богослов ни представя в пределното им есхатологично изпълнение), е направено в един забележителен пасаж от Посланието на св. ап. Павел до Ефесяните, в който, след като говори за жертвената любов на мъжа към жената и за верността и самоотдадеността на жената на мъжа (вж. вие, мъжете, обичайте жените, както и Христос обикна църквата и предаде Себе Си за нея, Еф. 5:25; Вие, жените, покорявайте се на мъжете си като на Господа, защото мъжът е глава на жената, Еф. 5:22-23), апостолът заключава: Тази тайна (тоест на брачните отношения между мъжа и жената, б.м.) е велика; но аз говоря за Христа и за църквата (Еф. 5:32).

Защо обаче тайната на отношенията между съпруга и съпругата може да бъде според апостола виждана като образ на тайната на отношенията между Христос и Църквата? Очевидно, както ни внушава по-горе той, защото тези отношения са дълбоко аналогични. Защото женихът – и това, изглежда, е тъкмо така – далеч не просто обича своята невеста по начина, по който влюбеният мъж обича все още възлюбената си. Решавайки да я направи своя съпруга, той вече се решава да я има като самото свое „себе“, да я направи [част от] самия себе си – да „предаде себе си за нея“. Тя, съпругата му, става вече неговият живот и така едва в брака мъжът, който допреди него е имал като свое просто своето себе си, радикално изменя начина си на съществуване – не просто „прибавя“ съпругата си към „своето“, но вече има като свое нея. Не я, казано с други думи, „присвоява“ за себе си (както в еротическата любов), а полага себе си в нея. Тя – ако можем да се изразим така – му става „себе“-то.

Но и обратно: невестата далеч не просто обича своя жених, съпруга си, както влюбената жена все още обича своя избраник. Решавайки се да му стане съпруга, тя приема вече да бъде негова, да има за него своето битие и така едва в брака жената радикално изменя начина на съществуването си; не просто обича мъжа си за себе си самата, но буквално му отдава своето „себе“ – става негова[та] невеста.

И ето, по аналогичен начин и Христос, Женихът на Църквата – разяснява ни апостолът – не просто обича Своята Църква. Той има, казва ни той, Църквата като Своя живот („предава Себе Си за нея“), има я като Своето „Себе“, полага се, включително телесно, в нея, в Евхаристията, с която Църквата живее. За разлика от мъжа съпруг обаче, Христос не става Жених на Църквата (бидейки преди това и по принцип отделен от нея). Той въобще идва на света като Жених на Църквата и даже като Жених-ът на Църквата – като Онзи, Който поначало, в предвечния съвет за Спасението, я има като Своето „покоище“ и с това – като „Невестата на Агнеца“. Днес, на Петдесетница, с изпращането на Духа Свети Той само раз-крива тази предвечна тайна.

Но и обратно: Църквата не просто обича своя Христос. Църквата е Негова, тя е битието Му на земята и на небето, тя е за (и даже на) Христос (Тя Му е – както изповядва Църквата – „Тялото“). И пак, за разлика от жената невеста, Църквата не става Невеста на Христа, сякаш може въобще да бъде това, което е – Църква – без Него. Църквата е Невеста Христова и даже Невеста-та Христова, по предначертаното отвека очакваща и имаща Христос като Неговото осъществяване в света.

Пак ще кажа – днес, на Петдесетница, с изпращането на Духа това осъществяване се случва, за да бъде за веки веков и неразрушимо заживяно в пълнота в края на дните, както го е видял св. Иоан Богослов във видението си на Патмос.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияДо ден днешен си живеем в „соца“
Следваща статияФилософията на тялото