0
3734

Петел

Така. Сега. Ще ви разкажа историята на една картина. Изобразяваща петел. Петел. Добра картина, даже много добра. Петелът на картината е в пълното си оперение. Като генерал в параден мундир.

Действието се развива в Пловдив. В началото на прехода. В мутренските времена. Когато цялата държава беше облепена със стикери.

Та тогава в Стария град изниква нова галерия. И в нея един софийски художник открива изложба. После си заминава за София. Срещу галерията има ресторант. Там няколко дни след откриването на изложбата шефът на местната борческа структура кумува на сватбата на най-близкия си авер. По едно време той се усеща, че не е взел никакъв подарък на братото и на жена му. Как може така? Излиза от ресторанта, оглежда се. Вижда галерията и влиза вътре. Коя е най-скъпата картина? Галеристката му казва. Тази. Петелът. Колко пари? Толкова. Давай. Какъв по-подходящ подарък за братото като младоженец от един петел. Давай. Галеристката сваля картината, опакова я като за подарък. А парите, пита с половин уста тя. Ще се оправим, казва шефът. А телефон поне? Шефът си драсва телефона на едно листче.

Минават две седмици, три седмици. Художникът звъни от София да пита какво става с картините му, има ли откупки. Галеристката му дава отчет. И накрая казва и за картината „Петелът”. А поне остави ли телефон? Остави. Ето го. И му го дава.

Художникът два-три дена събира кураж, прочиства си гърлото. И накрая звъни на номера.

– Кой?
– Ами аз за картината.
– Каква картина бе, майна?
– Така и така. Петелът.
– И какво за нея?
– Ами не е платена.
– Е добре де, колко струва.
– Толкова и толкова.
– Ти луд ли си бе! Как за един петел толкова пари?
– Ами…
– Добре. Виж сега. Ти от Пловдив ли си?
– Не, от София.
– Знаеш ли го онова заведение, на магистралата, преди Пловдив?
– Знам го.
– Ние всяка вечер към единайсет и половина – дванайсет си правим планьорка там. Идваш и ще се оправим.
– Значи, аз ще дойда, ще взема парите и ще си тръгна по живо, по здраво?
– Що, какъв ти е проблемът?
– А не може ли на галеристката?
– Казах ти. Айде.

И шефът затваря.

Художникът споделя с един приятел журналист перипетиите си. Журналистът вдига рамене. Няма какво да се направи.

Но на другия ден телефонът на художника звъни още в ранни зори. Отсреща е журналистът. С неговия неподражаем черен хумор.

– Абе, какво правиш ти бе? За няколко бона да гръмнете човека.
– Чакай. Какво е станало?
– Ами този твоя човек са го гръмнали, това е станало.

Художникът отива да си купи вестник. И верно, думите на журналиста се оказват самата истина – шефа са го гръмнали.

Историята има и послеслов. Минава половин или една година. Художникът се хваща да разкраси интериора на един ресторант в центъра на София. Сприятеляват се със собственика. Един ден той го запознава с един клиент, шеф на софийската структура на същата онази групировка, чийто пловдивски шеф беше гръмнат преди време. Художникът споделя историята на картината. Софийският шеф вдига рамене.

– Това е положението, брато. Гориш. А, чакай, чакай. Аз знам къде живеят онези младоженци, на които е подарен „Петелът”. Искаш ли да пратя двама човека да вземат картината?
– Не, не – разперва ръце художникът. – Само това не.

Аз онази картина не съм я виждал. Но съм виждал друга, картина-брат на първата, пак изображение на петел, пак от същия художник. Петел-красавец.

Сега тя е изложена в една софийска галерия. Но ето, виси си на стената и никой не я пипа.

С това последното искам дебело да подчертая как животът се промени към по-добро, как животът стана по-радостен, по-весел.

Ако проявявате интерес, може да обиколите галериите и да я потърсите.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЕдно славно десетилетие II
Следваща статияИстория по целесъобразност или целесъобразна история