Петер Естерхази, един от най-значимите унгарски писатели, почина на 14 юли 2016 г. Петер Надаш, другият голям автор в Унгария, се сбогува със своя приятел: „Той беше единственият човек в живота ми, който не ме разбираше погрешно, дори когато не ме разбираше. И обратното беше напълно вярно. Това означаваше откровеност един към друг, спокойно мога да кажа, безпрекословна откровеност и доверие“.

Граф Петер Естерхази е роден на 14 април 1950 г. в Будапеща, наследник на достолепен аристократичен род, лишен от имущество и власт през комунизма. Писателят признава в едно свое интервю: „Бавно започнах да забелязвам какво означава за мен тази историческа фамилия, която от край време е била трансгранична, още от XVII век – едно, тъй да се каже, европейско творение. Ето защо никога не съм имал проблеми със самоопределението и идентичността, семейната традиция беше тук. И тя предлагаше просто и директно отношение към историята и отминаващото време, без носталгия. Освен това се бях родил в идеален момент: цялата собственост я нямаше.“ (в. „Цайт“)

Естерхази завършва следването си по математика през 1978 г. „В началото бях доста самотен като математик, без контакти с литературните среди. Изобщо не познавах съвременната литература. Рано бях прочел голямото теоретично произведение на Умберто Еко „Отворената творба“ – тук той, за мен, е на най-високо ниво и до днес. После открих ранния Петер Хандке… Беше освобождение за мен. Имах чувството, че вече не съм сам…“

Естерхази е причисляван към постмодерните унгарски писатели. Още в началото на творчеството си той категорично се отдалечава от соцреализма. Терезия Мора, преводачка и писателка, си спомня: „Ние, които сме едно поколение по-млади (освен това пишещи и четящи на унгарски), всички сме излезли, по един или друг начин, изпод неговия шинел. През детството ми – 70-те и 80-те години на ХХ век, повечето домакинства бяха пролетарски, формата на управление беше диктатура, но книгите бяха евтини и Петер Естерхази можеше да бъде издаван. След втората му книга (която по-късно преведох на немски), „Производствен роман“, майка ми купуваше всички негови книги. Аз се зачитах, но бях дете и нищо не разбирах… Изреченията на Естерхази освобождават в човека това, което може да бъде освободено… Такива изречения, изпълнени със смелост и хумор, дух и настроение, смирение и самоирония, със смените на регистрите и с граматиката си, разпъвана докрай, ала никога разкъсвана, ме накараха да осъзная, че на този свят няма причина да не може да се направи всичко с едно изречение, да не вложиш всичко, което е възможно, от себе. Изречения, които разширяват погледа (и с него възможностите за действие вътре и извън изречението), вместо да го ограничават“.

Сред най-известните произведения на Петер Естерхази са „Производствен роман“, „Спомагателни глаголи на сърцето“ (на български изд. „Отечество“), „Погледът на графиня Хан-Хан (надолу по Дунава)“ (изд. „Сонм”), „Една жена“ (изд. „Стигмати“). Романът му Harmonia Caelestis е монументален, писан едно десетилетие и определян от критиката като завещание на литературния модернизъм и поклон пред майсторите на експерименталния авангард. Harmonia Caelestis се нарича един цикъл сакрални песнопения, композирани от княз Паул Естерхази и издадени през 1711 г. във Виена. В литературната хроника на Петер Естерхази вековната история на неговите предци е разказана чрез богатство от стилистични средства, а унгарската и европейската история се преподреждат през фокуса на изследването на човешката природа в гранични ситуации.

Малко преди да завърши Harmonia Caelestis, писателят получава достъп до архива на унгарската държавна сигурност и разбира, че баща му е бил неин сътрудник от 1957 до 1980 г. А романът е увековечил тъкмо образа на бащата. В последвалото „Подобрено издание“ Петер Естерхази публикува откъси от докладите на своя баща до прословутия Отдел III/III на унгарските тайни служби, а наред с тях – цитати от Harmonia Caelestis, чиято „истинност“ новите факти подлагат изпитание, както и записки от дневника си, където жалее баща си, но не го оневинява. Две книги, които все още не са стигнали до българските читатели…

Петер Естерхази беше гледан накриво от днешните управляващи в Унгария. Вероятно и заради позиции като тази, които можем да открием в  многобройните му интервюта: „Унгарската литература по традиция все си е имала работа с политическата независимост. Под свобода в Унгария винаги се разбира независимост, а не индивидуална свобода: първо свободата на обществото, после на индивида. Западноевропейското развитие е обратно: само свободни личности могат да направят свободно общество. Нашата унгарска традиция днес усложнява всичко: ние трябва да отдадем суверенитет на Европа, без все още да сме се насладили на независимостта. По това разбираме, че имаме и традиция на силно самосъжаление, като поляците и сърбите. Но самосъжалението не само е глупаво или смешно, то е лош отговор на истински, на „реално съществуващи“ болки. Освен това самоиронията не е голяма унгарска добродетел“.

Правителството не изрази съболезнования по повод на смъртта на Петер Естерхази. Силвия Куцоги, заместник-главен редактор на унгарския всекидневник Népszabadság, не се учудва: „В нескончаемата ера на Кадар[1] хиляди хора прочетоха една забележителна книга („Кратка унгарска порнография“). Освен нейните съвършени изречения те харесваха и невчесаните коси на автора. Неговата свобода. Свободата на Естерхази стана наша свобода. През 1989 г. несвършващото свърши, а Естерхази продължи да бъде нашата свобода… През 2016 г. министър-председателят не изрази своите съболезнования на нас, читателите. Защото ние сме онези, които осиротяха, които сами трябва да намират отговорите, които не се утешават с това, че след една Седмица на книгата идва друга, след една книга идва нова. Виктор Орбан не прекрачва това пространство, защото така ще признае, че културата съществува. Че културата е общност от преживявания и мисли. Че културата е свободна. Че Естерхази е нашата култура. Че ние сме свободни. Независимо дали го четем, или не. Дали сме родени преди промяната, или след нея. Дали ще постнем един цитат или свещичка във фейсбук.“