Рано сутринта от планините, заградили това село, димят мъгли като пушеци. Само че странни пушеци, замръзнали над зеленото на боровете, без да се разсейват. Ето, вече се чуват и хлопките на козите, звукът потича като звънтяща речица по улицата – стадото е малко, 50-60 мършави кози, които козарят с тежката, къртеща се, навита на спирала сутрешна кашлица и тежката, бронзова на цвят гега, ще изкачи по склоновете наоколо, за да ги върне привечер, все така с броящи се ребра и празни вимета, но сам той разпасан, разгърден, вече с ясен глас, сипещ срички от една дълга-предълга непрекъсната псувня, весело полюляващ се от изпитата до дъно манерка и метнал ръце над препречената на врата му гега. Козите се топят и намаляват, подобно на жителите на това село, преди години имаше три стада, които тръгваха сутрин в три различни лъча; по-преди и крави имаше, и овце имаше. Сега вече няма – нито крави, нито овце. Но все пак жилавото козе стадо още съществува и поддържа жива илюзията за вековния селски кръговрат, надживял досега и войни, и революции, и преходи; илюзията, че часовникът на селото още цъка.
Днес е Петковден и в църквата на селото, носеща името на светицата, ще има литургия, водосвет и курбан, а после общоселско тържество.
Рано е, но към площада вече се стичат бабички, облечени в новите си черни вълнени жилетки, на групи по две-по три, отдалеч приличащи на мравки, с китки есенни цветя в ръцете, единствените цветни петна върху черните им доспехи и досущ като мравки поспирайки при среща, за да обменят информация с пипалцата си. Това е селският интернет, той е бърз и надежден. Бабичките продължават към черквата, събират се на все по-плътни черни вадички, а край тях по оградите и циментовите стълбове помръдват и шумолят като тенекиени листа на вятъра отлепените краища на некролозите на техни приятелки, на техни любови, на мъжете им, на хората от селото, потънали вече в пясъчния часовник на времето, в тази еднопосочна пясъчна мелница.
На прашното площадче пред черковния двор са спрели доста коли, има опънати и няколко сергии с джунджурии, пластмасови герданчета, пластмасови шмайзери, чехли, някакви мъхнати, скрити в целофанчета жълти пиленца, това вероятно са остатъци от великденската стока. Преди години на този ден пристигаха и хора, продаващи хартиени и дървени иконки, броенички, брошурки. Сега тези хора вече не идват.
Идваше например един човек, Витко, страдащ от епилепсия. Той обикаляше църквите, когато беше храмовият им празник и продаваше дребната си стока – иконки, ключодържатели за кола с лика на Богородица, тенекиени синджирчета с кръстчета. Така се препитаваше. На всеки, който се спреше пред сергийката му, обясняваше, че е болен от епилепсия. Живеел с брат си, който бил инвалид, на количка и сам се грижел за него. Стоката на Витко вървеше по лев, по два. Много иконки трябваше да продаде, за да събере пари за издръжката на брат си и на себе си. Този Витко имаше една мечта. Да събере триста лева, за да отиде до Чехия, бил чул, че там, в Прага имало катедрала на името на св. Вит. А св. Вит бил светецът, който лекувал от епилепсия. Някой беше казал на Витко, че 300 лева ще му стигнат за пътуването. По лев, по два. По лев, по два. Идваше няколко години подред на Петковден, все с едно и също изтърбушено шушляково яке, от шевовете на което стърчеше бял пух, сякаш някой беше отскубнал крилата на ангел и разперваше под ореха в двора на църквата малката си пъстра сергийка. Но ето, тази година не дойде, нямаше го и миналата. Дали беше събрал вече парите, за да отпътува при св. Вит?
Под ореха вече са започнали да варят курбана. От църквата постоянно влизат и излизат хора, като пчели от кошер. Двата свещника вътре преливат от запалени свещи. Лошият восък веднага се стапя, свещичката се огъва от топлината и започва да тече на мозайката на едри жълти капки. Малките пламтящи водопадчета долу отново се втвърдяват и замръзват в причудливи фигурки. Движението и разговорите пречат да се чува богослужението. По наредените между колоните маси са сложени за освещаване питки и хлябове, майсторски направени, празнични, досущ като козунаци. Ех, ако и хората приличаха на тези хлябове! Жените трупат върху иконите цветя, кърпички и жълти стотинки. По набръчканите лица на старите жени понякога проблясва черта от младостта – усмивка, поглед.
Навън в двора тържеството бързо е набрало скорост. След изпълненията на детския хор от дома за изоставени деца на импровизираната естрада в единия ъгъл на магерницата застава местният певец. Той има добро сценично поведение, огромен опит от подобни тържества, а песните му са на ръба на приличието и хората бързо се развеселяват. Двете групи, на бабите, чакащи да си сипят от курбана и на публиката, прииждаща да чуе изпълнението на певеца, щат-не щат, се смесват и започват да се бутат. Най-отпред, пред естрадата, все пак остава празно място, където изведнъж изскача един от заклетите селски пияници. Той е много пиян, но по чудо се държи на крака и пружинирайки странно, като курдисана механична играчка, започва да играе хоро. Силната уредба оглася цялото село.
За децата от дома са опънали огромна прозрачна пластмасова палатка в черковния двор. Децата са насядали на пейките от двете страни на дългата маса, сякаш са в космически кораб, пред всяко са сложили солничка и сега чакат да им сипят от курбана в пластмасовите купички, а междувременно си играят да ръсят сол по покривката. Децата знаят поверието, че разпиляната сол е на пари и ръсят ли, ръсят.
Певецът продължава да пее, песента е за един ерген, който си търси мома, защо тази мома не му харесва, защо онази мома не му харесва, на хорото до пияния вече са се залепили и други хора, и няколко дечица от дома също. Вече са започнали да раздават курбана, бабите една по една си тръгват, прегърнали върху гърдите си платнените торбички с горещите бурканчета, като че ли са понесли собствените си сърца, черните им вадички започват да изтичат от черковния двор.
Привечер подобно на тях ще се приберат по къщите и козите, сподирени от козаря, изпил манерката си до дъно и вече разпасан, разгърден, с ясен глас, сипещ срички от една дълга-предълга непрекъсната псувня, весело полюляващ се и метнал като юнак от приказките ръце над препречената на врата му гега.
В притвора на черквата децата на клисарката едва са дочакали хората да намалеят и започват да броят парите от свещите и даренията, току пред погледа на гипсовата статуя на стария свещеник, благоукрасил църквата и написал книга за живота в селото и за църковните дела през старото време и служил тук, в същата тази църква от 1909 г. до началото на 50-те години. В тази книжка например пише: „ Петковден, 14 октомври, храмов празник на черквата ни, е бил очакван от млади и стари като Великден.”
В един стар дървен шкаф досами вратата на храма има натрупани как да е стари черковни книги, потънали в прах. В „Молитвеното съкровище”, български православен молитвеник, издаден от Охридский митрополит Борис и отпечатан в София през 1920 г. в Придворната печатница на стр. 424 е тропарът на Преподобна наша майка Петка: „Като си възлюбила пустинния и безшумен живот, достославна Петко, ти усърдно си се упътила подир твоя Младоженец Христа: Взела си още от младини неговото благо иго, и си се въоръжила мъжествено с кръстния знак против духовните врагове. Ти с постнически подвизи, с пост, молитва и сълзни капки си изгасила въглените на страстите и сега, като предстоиш в небесния чертог с мъдрите девици пред Христа, моли се за нас, които почитаме твоята честна памет.”
Света Петко, моли Христа Бога за нашите души!
Хлябовете и питките, наредени по масите в черквата бяха много хубави, досущ като козунаци, имаше служба, хората се видяха, времето беше хубаво, бистро, самотата на бабите беше излекувана през този ден, курбанът стана хубав, и дечицата от дома хапнаха, козите се прибраха по живо-по здраво – в това село и в още колко села из България.
Затова – Света Петко, моли Христа Бога за нашите души!
