За пета поредна година АCT – фестивалът за свободен театър, събра най-доброто от българската независима сцена.
Идеята за петата година е хитроумно уловена в заглавието на фестивала, „Пето измерение“, като същевременно се прави асоциация с друг нюанс за „измерението“ – пространството. Това е новият дом за независимо изкуство у нас – ДНК, намиращ се в подлеза на НДК, тук се играха повечето от представленията в артистичната програма. Подходящо за целите на съвременния театър, пространството на ДНК е лесно достъпно, непретенциозно, просторно и осигурява свобода на артистите да го преформулират по начина, по който искат.
В четиридневната артистична програма бяха подредени осем представления, някои от които се играха с успех за пореден път, („Пепеляшки ООД“ на Сдружение „36 маймуни“, Balkan Dance Reality Show на Брейн Стор Проджект), а други са създадени преди известно време, но се играят рядко и фестивалът предоставя възможността на пропусналите премиерата зрители да се запознаят с тях („Установено при огледа“, Vox Populi; „Филоктет“, Весела Василева). „Петото измерение“ подкрепи и две нови представления на добре познати имена от независимата сцена, като и двете премиери се състояха дни преди фестивала: „Математика на сърцето“ на Сдружение по действителен случай и „Дзен Игра“, Derida Dance Center. В добре премерен баланс между дотук изброените утвърдени артистични организации, фестивалът подкрепи и два любопитни дебюта – на театроведа и режисьор Борис Зафиров и на танцовия артист Стефани Ханджийска („Да купиш история“ и The Time Stopper). Те внесоха разнообразие и свежест във вече ясно различимото ядро на независимата сцена у нас, което задвижва ACT-фестивала. „Петото измерение“ извежда на преден план ясното осъзнаване, че „свободният“ театър има нужда от пространство, защото има с какво да го изпълни и има нужда от публика, защото има какво да й каже.
Първата вечер на фестивала беше най-силна и вълнуваща за мен. От една страна, имах възможността да видя за първи път новия спектакъл на Сдружение по действителен случай, „Математика на сърцето“, а от друга – да си припомня очарованието на „Пепеляшки ООД“. Това са два запомнящи се примера за оригинален, впечатляващ и изобретателен независим театър. И двете представления съчетават професионализма на знаещите с лекотата и искреността на детския подход към света.
„Математика на сърцето“ е представление, изследващо идеята за човешкото сърце като двигател на живота. Авторите правят опит за рационализиране на емоциите, чийто важен виновник е сърцето, и така се поражда математика, която систематизира и изчислява неговите сигнали. Без да следва определен наратив, този синкретичен спектакъл преплита историите на своите персонажи (отчасти действителност, отчасти измислица), като при всяка ситуация е водещ импулсът на сърцето. Чрез интерактивни средства и ярко актьорско изпълнение спектакълът конструира присъствието на сърцето. То оживява на сцената през ритъма, идващ от музикалното оформление, създавано на момента от Александър Деянов – Skiller. В същото време дигиталният и графичен дизайн (Симеон Янчев, Ивелина Анчева) предприема предизвикателство към зрителя за усложнено наблюдение върху случващото се на сцената. Той гледа „живото” действие на преден план и видеозаписа на изпълнителите, прожектиран в дъното на сцената. Наслояват се няколко пласта действителност, което припомня компютърна игра, сън, живот на повече от едно ниво.
На базата на тези паралелни реалности се развиват изследванията на тема „сърце” през биология и през човешки истории. Този процес прераства в поредица от екперименти между актьорите, наситени с импровизационни моменти и игрови ситуации.
В „Математика за сърцето” за мен най-любопитна беше умелата и ловка хибридизация между интерактивни средства и театър; между бийтбокс и театър. Мисля, че авторите са извели до голяма степен своя потенциал и този на драматургията. Това компенсира леко наивните моменти в представлението, без които то би се превърнало в тотален успех за независимата сцена. Въпреки това в „Математика на сърцето” може да се види авторски почерк и талант. Това е един „жив” спектакъл, благодарение на искреността на създателите в процеса на изпълнение на идеята.
„Пепеляшки ООД” с подзаглавие „Театрален наръчник за разочаровани принцеси” е също спектакъл със специфичен авторски език. От премиерата си през октомври, 2014 г. това представление привлича зрителското и критическо внимание, което личи в номинацията му за наградата Икар 2015 на САБ за драматургичен текст на Гергана Димитрова и Здрава Каменова. Освен това „Пепеляшки ООД”, както и Balkan Dance Reality Show бяха част от програмата Showcase на тазгодишното издание на Международния театрален фестивал „Варненско лято” – знак за техния успех и значимост в българския сценичен контекст.
В „Пепеляшки ООД” доминиращият елемент се пада на драматургията, създадена от Здрава Каменова и Гергана Димитрова. Представлението е изцяло базирано на текста, който се играе от актьорите и се чува от гласа на разказвачката. Това създава приятна динамика и уютна атмосфера за зрителя, той лесно се адаптира към смяната на източниците на наратива. Също така неусетно приема и решението Пепеляшките да се играят от мъже. Актьорите не илюстрират жени, не залитат във флиртуването с идеята за травестия. Напротив, те са непосредствени в изживяването на автентичната емоция на своя персонаж. Съвсем естествено те се справят и с второто предизвикателство – да присъстват като носители на различни култури, но с една и съща „женска” проблематика.
Всеки от тях живее в свой собствен свят и език, но е в синхрон с останалите изпълнители, с останалите елементи на представлението. „Пепеляшки ООД” е пример за представление с успешно разпределени роли и талантливо реализирани идеи. В него всичко е условно и автоиронично: жените се играят от мъже, а пространството за игра е покрито с плюшен розов килим с три микрофона – отчасти сцена за one man show, отчасти къща за кукли за момиченца. Иронията се чете и през движенческите моменти по време на „разказването на приказката” – актьорите припадат като принцеси и се изправят, за да паднат отново; пресъздават жестове на женственост; ритмизират тяхното изпълнение. Движенията и текстът се изпълняват в условията на иронична игра със знаци и метафори.
Добре артикулирано и стройно подредено, представлението осмисля женствеността през обективния поглед на историята и артистичния прочит на своите създателки. Единственият недостатък според мен е неизбежната свръхзависимост от субтитрите в представлението, което е известна тежест за зрителя в процеса на следене. Но драматургично погледнато, „Пепеляшки ООД” е убедителен колаж от множество истории за архитипа на жената, изпълнен от всеотдайни и енергични актьори.
Следващата вечер на фестивала започна с дебюта на Борис Зафиров в Гьоте институт. „Да купиш история” е вербатим проект, който поставя на сцената историите на търговци от Женския пазар в София, които не се вписват в съвременния свят на хипермаркети и големи корпорации. Чрез споделянето на техни лични истории и официални данни около проблема Борис Зафиров прави социален жест и призив за преоценка на тенденциите на живота в България. „Да купиш история” е разбираемо представление, текстът е умело конструиран и добре подреден, а посланието му – актуално, целенасочено и ясно. Изпълнението на Благой Бойчев е уверено и ангажирано. Макар и финалът да се нуждае от повече категоричност, Борис Зафиров прави успешен дебют в полето на вербатим театъра, като успява да подбере и съчетае автентична драматургия със семпли и точни режисьорски ходове.
„Дзен игра” (Zen Play), продукция на Дерида Денс Център, беше силно и неочакано преживяване за мен. С това представление хореографът Живко Желязков дава пространство на свой нов интерес в сферата на съвременния танц. Макар и досегашните му представления да са също в естетиката на интензивния и сложен танцов език, в който тялото е обект на деконструкция и деформация; макар звуковата и визуалната среда да са отново в „екстремна” спрямо тялото позиция, в „Дзен игра” се намесва един нов елемент, който не съм срещала в неговата работа досега. Това е ясно артикулираният наратив; решение да се разкажат конкретни истории на персонажите с абстрактните изразни средства на движението, светлината и звука.
Става въпрос за кошмароподобна ситуация, която може да се срещне във фантастиката, хорър филмите или видеоигрите, изпълнени с агресия и насилие. Две неутрални човешки тела са подложени на различни по степен на жестокост манипулации от трето тяло – на жена, създадена от фетиш и мания за контрол. Но в един момент ролите се разменят и именно тя заема мястото на своите проекти, модели.
Изпълнението на този сюжет е непоколебимо, отдадено и провокативно до самия край. Танцьорите Филип Миланов, Марион Дърова и Диана Александрова са съсредоточени, интензивни и добре подготвени физически и психически за процеса на представлението. В тяхната игра впечатление ми направи силното ниво на контрол на качеството на погледа като резултат от поведението на тялото.
Третата вечер на фестивала беше отредена на две представления, които са поставени преди време, но се играят рядко.
Първото от тях, „Установено при огледа”, е създадено тази година през март от Студио за документален театър Vox Populi. Чрез информация, събрана от медии, официални данни и изявления, представлението дава прочит на трагедията, случила се през юли 2011 г. в Борисовата градина. Целта му е да реабилитира достойнството на Пламен Трифонов, нарочен за убиец на Яна. „Установено при огледа” успешно изпълнява тази цел. Въпреки че има уместни постановъчни решения, изпълнението е леко хаотично и се прокрадват моменти на суматоха в действието. Актьорите играят с ангажираност, енергия и съпричастност към трагедията на Яна.
Същата вечер „Филоктет” от Хайнер Мюлер (Сдружение за текст и театър „Осем и половина”) се игра с успех пред публиката. Макар че от премиерата е минала почти година, тази постановка на Весела Василева (режисьор и сценограф) има жив дух и запазено високо ниво на енергия при изпълнението на актьорите. В пиесата става въпрос за нелеката съдба на изоставения на остров Лемнос Филоктет, известен със своя лък, който никога не пропуска целта. Явор Борисов прави запомняща се роля в този образ, съчетавайки майсторски автоирония с гъвкаво и артикулирано изпълнение на сложния текст, като по този начин поражда неочаквани нюанси в прочита на Мюлер. Партньорството му на актьорско и музикално ниво с Никола Мутафов беше прецизно, живо и вълнуващо. Мисля, че най-точното определение за този спектакъл е „Брехтово кабаре”, тъй като отчуждението от образите се случва в света на живата музика, в която „тук и сега” актьорите улавят нюанса, атмосферата на Мюлеровата сцена със съвременна музика. „Филоктет” е динамично и увличащо представление. Макар и да има моменти на противоречие, които се зараждат поради твърде многото нюанси в актьорската игра, дуетът Явор Борисов – Никола Мутафов осигурява успех сред зрителите.
В последната вечер на фестивала се изиграха две танцови представления. Първото е дебютът на Стефани Ханджийска The Time Stopper. Тя си поставя задачата да направи представление с четирима възрастни и четирима млади изпълнители за изчезващата връзка между поколенията, като използва средствата на физическия театър и съвременния танц. Тази амбициозна и актуална идея е ясно разбираема в представлението. То успява да създаде свой доста любопитен свят, благодарение на скрояването на текста с физическата среда, осветлението и музиката. Въпреки че се прокрадваше известна нерешителност най-вече в областта на динамиката и темпоритъма, в представлението имаше немалко моменти на оригиналност и прояви на задълбочено вникване в проблематиката на общуването между възрастните и младите.
Фестивалът беше закрит от Balkan Dance Reality Show (Брейн Стор Проджект и Fourhanded-Загреб). Balkan Dance Reality Show е колаборация между четири различни индивидуалности и три различни контекста (Германия, Сърбия, България), която прелива различията на артистичните вкусове под формата на игра, на шоу, на експеримент. Това представление напомня и доразвива работата на творческия тандем Ива Свещарова и Вили Прагер в сферата на съвременния танц, който хибридизира пърформанс, текст и движение.
Заедно със Соня Преград и Розе Беерман изпълнителите изграждат фриволен свят на сценичен експеримент с „Пролетно тайнство” на Стравински, в който постепенно напрежението се сгъстява до условията на риалити шоу и на конкуренция. Започват да изникват неудобни въпроси за изпълнителя като артистичен потенциал и за съвременното изкуство като определение и цел. Дали поставянето на „Пролетно тайнство” няколко години след неговата стогодишнина е знак за вечното „закъснение” на Балканите? Balkan Dance Reality Show заема ангажирана позиция към ситуацията на съвременния танцов артист и сблъсъка на контексти чрез специфично чувство за хумор, което създава истинска връзка със зрителя.
Тъй като за трети път гледам това представление, бих могла да направя известен коментар за неговото развитие. Налице е оригинално и действено развитие на детайлите, както в първата, така и във втората част. Впечатление ми направи също и повишеното ниво на свързаност на изпълнителите. Това изкристализира най-вече във втората част, в която те повтарят своята хореография на „Пролетно тайнство”, където костюмите са заместени от дънки и бели тениски с щампи на животните, които са играли преди. Тук свръхбавното движение придобива мащаба на жест, прост и в същото време въздействащ. Освен това изпълнителите успяват да „противостоят” на набиращата енергия на „шоуто” – колкото по-динамично и взривоопасно става то, толкова по-концентрирани и уверени са те в изпълнението си. Резултатът е овладяване на съвременните енергии в един ироничен и откровен перформативен акт.
