„Петте кьошета“, Панайот Карагьозов, издателство „Парадокс“, София, 2024 г.
Слава богу, освободихме се от предразсъдъка, по същество рожба на социализма, че един академичен субект, още повече професор, не може (или не бива) да бъде и писател. Едното снижавало авторитета на другото. Обаче ученият, преподавателят и писателят са съвместими роли, доказано е от безброй примери в световната литература, а напоследък и българската. Професорът литературовед Панайот Карагьозов също го потвърждава, вече с втора книга – романа „Петте кьошета“ (изд. „Парадокс“, 2024).
Аз съм сред първите читатели на този роман, познавам го още в ръкопис, обсъждали сме го с автора. Имам и предишната му книга – „Виртуалната кръчма“ (2023), която е доста по-различна, разножанрова; текстовете в нея са трудно определими, някои са разкази, други наподобяват есета, трети са стихове и т.н. Там се казва, че във виртуалната кръчма всички пият, но плаща най-бедният. В романа на П. Карагьозов всички плащат, повече или по-малко, но почти не се пие, алкохолът не е повествователен елемент, макар че в българския социум, когато става дума за човешки съдби – а те тук са драматични, даже трагични – алкохолът неизменно присъства.
В романа присъстват едни пет кьошета, но не най-известните в София, които знаем като „малките“ и „големите“ пет кьошета. Петте кьошета, изобразени тук, се намират в покрайнините на Лозенец и те формално обединяват повествованието, свързвайки и петимата герои, които по един или друг начин са попаднали и пребивават на това място.
Както сам авторът го определя, това е роман пъзел. Петима герои, пет кьошета, пъзел. Чудесна аналогия и необичайно оригинална структура, наподобяваща филмов монтаж. Всеки един от героите е част от пъзела, всеки разказва от първо лице своята история, гледайки я от своето кьоше; историите вървят успоредно, като съответният откъс е обозначен с името на героя или прякора му и дори се представя с фигурка/картинка от пъзела. Разказвайки сами себе си, петимата се опитват да сглобят цялостния пъзел на своите битийни съдби, разгръщащи се във време-пространството на няколко поколения и епохи (възсъздадени са събития от петдесетте до края на деветдесетте години на ХХ в.). Самите герои са един бивш агент от Държавна сигурност (ДС), един бивш военен, две жени – майка и дъщеря, и един „неутрален“, зад който, струва ми се, се крие авторът.
Постепенно, от своето „кьоше“, разказвачите разкриват мръсните тайни на своя живот. Петте монолога, веднъж кратки, веднъж по-дълги, се преплитат и заплитат един в друг, взаимно се допълват, като проектират постоянно вътрешно напрежение помежду си, предаващо се и на четящия.
Най-младата и една от най-интересните героини, Мика, пребивава в най-новото време – Прехода. Въпреки че е жестоко травмирана, че е лишена от девическите си мечти, тя има перспективи да промени живота си. Докато останалите, по-специално „Оня“, агентът, офицерът от ДС, в крайна сметка само плащат – за всичко, което са направили.
Бившият офицер от ДС (бивши там няма) е възлов персонаж, основна фигура в „пъзела“. „Оня“, чиято същинска фамилия е Нивин, дирижира живота на повечето от останалите лица в повествованието. Пак той е сред пазителите и осъществителите на мръсните тайни не само в петорния „пъзел“, но и в множеството операции на тоталитарна репресивна машина, описани в книгата. Ето циничното му признание: „Участвах и в четирите най-срамни кампании на службите – „неутрализирането“ на Фестивала (Световния младежки фестивал в София, 1968 г. – бел. моя, А.Б.), информационните затъмнения за погребението на Гунди, Чернобил и смяната на имената (т.нар. възродителен процес – бел. моя, А.Б.). Всички насочени против собствения ми народ. Но веднъж дадеш ли си гъза под наем – не гледаш какво става зад теб, а какво можеш да докопаш отпред“.
Най-позорните събития в живота на ДС-агента са свързани с т.нар. възродителен процес – смяната на имената на българските турци. Този мрачен епизод от неотдавнашната ни история, майсторски пресъздаден от Карагьозов, представлява „гвоздеят“ на книгата, оттук в крайна сметка ще дойде и нейната развръзка. В ролята си на „възродител“ Нивин се превръща в сексуален престъпник и насилник, никой не е в състояние да неутрализира гнусните му действия; той не чувства вина, гони го само страхът от възмездието, което справедливо ще го постигне в края на романа.
Новозаветният израз гласи – „няма нищо тайно, което да не стане явно“. Но тайното става явно само в границите на романа, в художествената му перспектива. Извън нея мръсните тайни – семейни и отвъд семейни – остават, навсякъде около нас има толкова скрити кьошета. Героите отчаяно искат да сглобят пъзела, но всъщност го разглобяват, по същество те не поставят, а махат части от него. Така пъзелът остава разглобен, картината се разпада според различните гледни точки на разказващите, които се оказват несъвместими. „Оня“, ДС-агентът, признава: „Цялата истина е тайнство и не е за всеки“. Малката Мика допълва: „Премълчаното е снежна топка, която вместо да се разтопи, се превръща в лавина. Веднъж премълчиш ли – раната мутира в травма и те обрича на безмълвие за цял живот“.
Реалността, която се опитват да сглобят героите, е несглобяема – както не може да бъде сглобено цялото наше драматично минало и настояще, което някои от нас го живяхме и продължаваме да го живеем. Ще спестя многото събитийни подробности, не по-малко срамни от изредените в признанието на Нивин. Но ще наблегна, че погледнато по-широко, в историко-социален план, „Петте кьошета“ според мен изразява идеята за разпада на обществото ни, за загубата на ценностния ориентир. За посттоталитарния период Айвън, зад чийто образ – вече споменах – вероятно стои авторовият Аз, заключава: „Ченгетата ставаха издатели, книжари и библиотекари; военните – свещеници, а преподавателите по научен комунизъм – професори по философия и история на религиите“. Поне при този персонаж тоталната подмяна на моралните стойности с материални интереси е несъвместима с личностните му принципи. И този пестеливо поднесен романов акцент хвърля лъч светлина в общата мрачна картина. Другият важен акцент, разбира се, е Мика, момичето, чиято душевна травма има шанс да бъде надмогната.
В „Петте кьошета“ има много секс. Не еротика, която с естетическите си характеристики действа благотворно на сетивата и съзнанието. Просто секс, понякога дори натуралистичен, изявяващ се като герой в романа, настаняващ се в ежедневието и мръсните тайни на петимата, които редят пъзела. В началото, четейки първия вариант, споделих с автора, че сексът ми идва в повече. Сега, в окончателния текст, като че ли този „лайтмотив“ си е дошъл на мястото. Тайните, които се разкриват в хода на повествованието, до голяма степен са свързани тъкмо със сексуалните взаимоотношения на героите и им придават допълнителна психологическа плътност. При ДС-агента свръхпотентността е перманентен патологичен синдром, който се явява резултат от гнусните му сексуални изстъпления по време на „възродителния процес“. Сексът в книгата е насилие над личността. Сексът е „инициация“, сексът е подчинение, както и заплащане за спокойствие. Сексът е невротично изтласкване на комплекси, той е фройдистка сублимация. Сексът е и начин да преодолееш тъгата по изгубената любов. И т.н. Поредната секс жертва на Нивин е тийнейджърката Мика, прелъстена, „инициирана“, употребена, травмирана, но за щастие успяваща да оцелее. Неслучайно Айвън, завоалираният като разказвач авторов глас, в края на книгата става собственик на книжарницата, в която тайно се срещат и правят секс „Оня“ и Мика. Айвън преди това е търсил в същата тая книжарница, намираща се на Петте кьошета, романа „Лолита“ на Владимир Набоков. Малката героиня Мика е нещо като съвременна реплика на Лолита – което е мое тълкование, тъй като едно полифонично повествование, каквото несъмнено е този роман, дава простор за индивидуални интерпретации. А в плана на обобщението „Петте кьошета“ смятам за остра реплика към цялото умилително носталгично венцехвалене на социализма, към който мнозина са се устремили да ни върнат не само чрез медиите и социалните мрежи, а и с конкретни действия.
