(Драматична философска алегория)

(Докато Тъмната жена изрича последните си думи – виждаме го все по-ясно – силуетът ѝ в края на масата сякаш израства, извисява се над нея и хвърля все по-широка и зловеща сянка, пропълзяваща към групата на седящите. Когато спира, в помещението отново се е възцарило мълчание. Само след миг обаче от стола си рязко се изправя Плачещото момиче. То е обляно в сълзи, но лицето му е озарено от някаква… страстна решителност.)

Трети диспут

Плачещото момиче: Аз пък ще ви кажа направо, че може да ме утеши истински едно-единствено нещо, едно-единствено! Краят на Everyman, за който научихме тогава, преди една година, и който поне мен счупи непоправимо, да изчезне, да го няма никак вече! Той, той ми е врагът – оттогава и във всеки ден оттогава! Не ме интересува дали душата му, душата му, която не можем вече да видим, да чуем, я има там някъде, извън този свят! Не ме интересува дали, щом него го няма тук, смъртта държи, или не държи нещо от него в ръцете си там! Аз просто не мога да приема този негов край. Искам – може да ви се стори лудо – да се събудя и да разбера, че неговият край е… отменен! Краят му, краят му искам да изчезне и… никога да не идва повече! Пак ви казвам – неговият край имам като своя най-голям враг, госпожо! Краят му, а не онова, което е или не е след него, в този свят или отвъд него! Ако щете, искам да умре самата тая смърт, за която всички тук сте се размъдрували, сякаш тя не е смъртта на неповторимия, на неповторимия… Искам той, нашият Everyman да е както си беше и никакъв ужасен край да не идва повече!

(Оставайки изправено до масата, Плачещото момиче избухва във вече истинско, шумно ридание и отново покрива лицето си с длани. Седящият до нея Инженер, председателстващ компанията, я прегръща през кръста и гали ръката ѝ. Всички са дълбоко развълнувани.)

Тъмната жена: (с по-тих, но сега звучащ и покровителствено глас, подобен на онзи, с който майка успокоява емоционалното избухване на малкото си дете. Поне първото ѝ изречение обаче отново прозвучава ехидно.) Смъртта е смърт, млада госпожице, и затова и мъртва, както я искаш, тя ще си е смърт… Но добре, добре – хайде представи си: смъртта изведнъж се трогва от твоя плач (впрочем, понеже вижда, че ти не просто си била много близка до вашия Everyman, но и досега продължаваш да бъдеш и влюбена в него). Представи си, значи, че смъртта се трогне от твоето желание и реши – да, невероятното – да отмени веднъж завинаги този край, който отказваш да приемеш. Нещо повече, понеже вижда, че и всички вие тук тази вечер отказвате да приемете не нещо друго, а именно края на вашия приятел – него имате, както го каза тя, като врага на общия ви живот, тя реши да сложи… край на края, който слага на всичко, да го отмени въобще, да направи така, че в този свят вече въобще да няма край – на нищо и за никого. Как мислите – не само ти, млада госпожице, на която любовта не позволява да гледа трезво, но и всички вие – ще се… самоубие ли с това свое решение смъртта? Ще изчезне ли нейното така мразено от вас лице?

Изслушайте ме внимателно, защото сега ще се опитам да бъда по-дружелюбна. Нима всяка, всяка от срещите ви с вашия скъп „Everyman“, господа, не бе за вас скъпоценна, неможеща да се отложи, нима не бързахте жадно към следващата, защото… всяка от тях, знаехте го, дори да не го съзнавахте тогава – можеше, можеше да бъде последната; защото ако не беше утре, още утре, вдругиден би могло и… вече да не се състои? Нима не можехте (колко често наистина беше това) да се разотидете от неговия дом, защото ако не разрешахте въпроса, над който се бяхте размислили в тоя ден, следващ път, за да го разрешите, би могло и… да няма? Нима въобще не бяхте толкова ревностни в постигането на „трябващите“ да се дадат отговори на различните ви въпроси, защото ако не ги постигнехте вие, тук, сега, когато сте заедно, как въобще биха могли те да се постигнат – нали утре можеше да не сте заедно, можеше някой от вас да го няма, нали все някога щеше да ви няма и тогава… Млада госпожице, която така се бунтуваш от края на твоя възлюбен Everyman, разбирам те, но защо не си дадеш сметка, че всяка твоя среща с него бе толкова вълнуваща, плътна, защото ти, макар да не го осъзнаваше тогава, знаеше (отвъд всяко съзнание, знаеше), че на срещите ви поначало е съден край, че те не са и няма да бъдат нещо, което ще е винаги? Че ти буквално ги грабваше и ги заключваше в сърцето си, защото над всяка, всяка от тях от самото начало беше надвесен техния край? Да, този предопределен край на всичко в този живот – който, докато го живеете, неосезаемо тежи, тежи над него, вие имате като постоянно инсталирания и никога неизчезващ от хоризонта ви „враг“, но именно този, постоянно изправен пред всяко нещо „враг“ ви и кара да живеете това, което живеете – то не просто да минава през вас, да трае около вас, а да се „взима“, да се „запомня“, да се… живее.

Е, представете си сега, че този – според теб, мила госпожице – „враг“ на всичко твое престане да го има. Само в първите дни, драга ми, ти ще възкликнеш от радост за това. После – колкото повече в този свят „без край“ продължиш да живееш, толкова повече ще изчезва тръпката ти от срещите с Everyman. Тях – ще го осъзнаеш – ти винаги, без край ще имаш, те без край ще се повтарят и ти скоро няма да има какво вече да искаш от тях. Те повече никога няма да бъдат неповторими, ще се разстелят в редица, в която нищо с нищо няма да се увенчава. Какво ще си говорите с Everyman, уважаеми, за къде ще го обсъждате, кое ще ви кара да го запомняте? Ще ви го кажа направо: краят, който смъртта слага на всичко – да, на всичко в живота, ви изглежда най-основният негов враг, но той същевременно е и това, което прави вашия живот – живот. Ако смъртта не би осенявала с края си всичко във вашия живот, вашият живот, уважаеми, би… умрял. Или да ви го кажа още по-просто: краят, който смъртта слага на всичко тукашно, на това, което е тук, отсам, наистина е постоянно напрягащият ви враг, но без този враг то, всичкото, няма да може да остане живо. Но затова, драга ми плачеща госпожице, смъртта въобще не би се обезпокоила от премахването на края, с което ти така страстно я заплашваш. То няма да я срази, няма да ѝ отнеме нейното. В „без-края“ тя пак ще остане да си царува. И ако сега лицето ѝ те вцепенява от отвъд, тогава то ще ти се озъби отсам. Не с премахването на края, отнел ти твоя любим, госпожице, ти ще победиш смъртта, ще ѝ вземеш обратно любимия си. Защото, ще го кажа и на всички ви, премахването на края, който тя слага на всичко, не е победа над смъртта. То е само настаняването ѝ в без-края. А това значи (смехът на Тъмната жена прозвучава още по-зловещо), че смъртта е непобедима!

(Плачещото момиче буквално се срутва на стола си и плачейки с глас, захлупва лице върху масата. Инженерът отново слага ръка на рамото ѝ и извиква гневно към Тъмната жена.)

Инженерът: Престанете с вашия цинизъм, госпожо! Оставете ни на мира най-сетне!

(Продължавайки да се смее, Тъмната жена като че ли се готви наистина да стане и да си тръгне. В този момент обаче, на масата се раздвижва мъж от групата, който досега е седял мълчаливо, със строг и затворен вид. Това е Програмистът, който заговаря със спокоен и невъзмутим глас.)

Четвърти диспут 

Програмистът: Слушам приказките ви – направо ще ви го заявя – невъзпитано обсебила срещата ни, госпожо, и не мога да се начудя: вие в кой век сте получили образованието си, с какви философии се опитвате да ни впечатлите? Като изключа гадните ви издевателства над нашата млада приятелка, която, разбирам я, отказва да приеме края на нашия Everyman (а дали е влюбена в него не е ваша работа), всичките ви други мъдрувания са все неща от… твърде стари времена: „душа“, „шеол“, „аид“… Да не сте била учителка по история? Защото аз ще ви напомня, госпожо, а ще го напомня и на всички вас, приятели, какво чисто технологически сме постигнали ние, хората, човечеството само за последните петдесетина години и което мен определено ме обнадеждава по отношение на „непобедимата“ смърт. Ще ви кажа, че моят баща, госпожо, само моят баща, който почина преди десетина години, в своята младост дори не си е представял какво ще рече това „компютър“. А днес, както предполагам, сте осведомена, същите тия „машинки“ вече съхраняват и оперират с такова количество информация, каквато човечеството е трупало буквално от зората на своята история. Тук слушах да ми се говори (извинявай, приятелю), че чисто интелектуалната реалност, която сама по себе си е неразрушима, не можела да има битие в нашия свят без какъвто и да било материален носител, а той, колкото и да е траен, именно доколкото е материален, всякога е разрушим. Разрушим е, разбира се, но е възпроизводим. Възпроизводим е, госпожо, вече практически до безкрайност и амортизацията му все повече не ни тревожи. Но значи, ако си дадем сметка за технологичния прогрес, който сме постигнали само през последните пет-шест десетилетия (и който не спираме да извършваме – за това мога да ви свидетелствам и професионално), аз ще ви кажа, че съм почти стопроцентово убеден, че въобще не е далеч денят, когато още от телесното раждане на когото и да било човек, всичко, всичко, което „произвежда“ тъй наречената му „душа“, ще може да бъде записвано – приживе – на определен, далеч по-устойчив от телесния му мозък носител и подир пределната „амортизация“ на този му мозък (т.е. онова, което днес все още се нарича „смърт“) ще може да бъде съхранено. Съхранено за столетия, за хилядолетия, защото ще може да се прехвърля от носител на носител, пак ви повтарям, практически безкрайно.

Може би ще ми възразите, че и съхранена на тези, далеч по-съвършени от телесния мозък носители, въпросната „душа“ ще бъде пак мъртва, защото няма да продължи да „произвежда“ на тях интелектуално съдържание – ще бъде нещо като завършената, приключената „книга“ на нейния живот. Само че това въобще не е вярно. Не е вярно, защото макар все още да не е постигнато, това, което ще ви кажа сега, е напълно възможно в принципа си. Вижте: ние отдавна не сме някакви платоници, епикурейци и т.н. и вече знаем, че всичко, което представлява тъй наречения живот, е изразимо – т.е. нека го кажа така, че да ме разберете – може да се „преведе“ на математически език. А това означава, че ние можем – скоро ще можем, с помощта и на изкуствения интелект, с който вече разполагаме – да съставяме най-съвършен психосоматичен профил на всяка т.нар. „душа“, на нейния стил и начин на функциониране. Което пък значи, че когато пренесем на въпросния след-телесен носител цялото съдържание на преживения в тялото ѝ живот, ние ще можем да позволим този неин живот да продължи в него. Можем, разбира се, и да изменим профила ѝ и така да създадем нов, по-различен, а не просто продължаващ безкрайно живот. И не един, а много, много следващи нови животи. Всичко математически изразимо може, уважаеми, да се пренесе върху определена материалност и да бъде „задействано“ в тази материалност. И ще ви кажа, че за сантиментално утешение, пренесената и „рестартирана“ за следващия си живот „душа“ би могла да бъде „инсталирана“ не върху някакъв безличен „диск“, „апарат“ и въобще „машина“, както вероятно сега си представяте, а върху една практически стопроцентова „репродукция“ на първоначалното ѝ тяло. Всъщност и днес вече, а утре с още по-голям успех, ние ще можем да правим подробен биохимичен профил на всеки живеещ, а значи – да произвеждаме копия на първоначалните си тела. Именно защото е нещо материално, драга ми госпожо, тялото с неговата уникална биохимична „физиономия“ може да бъде възпроизведено отново. И после отново, и отново, и отново. А доколкото тъй наречената „душа“ произвежда своите нематериални „продукти“ чрез извършващите се в тялото биохимични процеси, ние ще ѝ позволим да продължи да ги „произвежда“ и в следващото си тяло, при това, както обясних, съхранила и всичко „произведено“ в първоначалното.

Всичко това може да ви се струва (и особено на вас, госпожо) фантасмагория, но аз затова започнах с припомнянето, че само, само за нашите бащи такива, днес битово ежедневни неща като компютрите, интернет връзката, а ако щете и така пререкаемата биохимична промяна на биологичния пол, са изглеждали тъкмо толкова фантасмагорични, колкото това, което ви описвам сега. А аз ви заявявам убедено, че това не са фантасмагории не само защото вярвам в продължаването на технологичния прогрес, но и защото, работейки, както знаете, от години в тази сфера, много добре съм осведомен, че предпоставките за тия неща вече са налице. Няма да започна да ви измъчвам с тяхното излагане, но ще ви кажа, госпожо, така въодушевено влязла тук в ролята на адвокат на смъртта, че на нея, на смъртта ѝ предстои оттук насетне да остава с все по-празни ръце. Макар че не харесвам особено оня свръхбогаташ Илон Мъск, ще ви уверя, че неговата напоследък особена заинтригуваност от новите възможности за все по-голямо удължаване на живота въобще не е безоснователна.

Тъмната жена: (от ъгъла на масата) С вашия Илон Мъск май отново се опитвате да ни проповядвате безкрайния живот, от който (вече ви уверих в това) смъртта ни най-малко не се безпокои.

Програмистът: Не, не, аз ви казвам, че не след дълго ще дадем на държаните във вашите архаични „шеоли“, „аиди“ и тем подобни, възможност за нови, за нови животи. Нещо повече, ще ви кажа, че не е далеч и времето, когато смъртта ще бъде принудена да остане с празни ръце, защото ще започнем да произвеждаме нови варианти и на онези, които тя вече е успяла да вземе в своите „шеоли“.

(След тези думи на Програмиста от ъгъла, където седи Тъмната жена, прозвучава възклицание и то е не тъкмо иронично, а – издевателско.)

Тъмната жена: Така ли? А ако изведнъж ви съобщя сега, че един, както се изразявате, „нов вариант“ на отвлечен в „шеола“ на смъртта вече е произведен? Има го, да, има го и ето още сега мога да ви го доведа тук! „Нов вариант“ на вашия прочут баща, господин инженер, който, доколкото съм осведомена, беше погребан в това гробище преди двайсет години – там, на алеята в отсрещния край на парка. Въобще не се шегувам – мога да ви доведа произведения му „нов вариант“ сега! Искате ли? Искате ли?

(Тъмната жена се разсмива зловещо. В помещението настъпва стреснато, стъписано мълчание. Колкото и да е невероятно, всички изпитват чувството, че тя… не блъфира. Обръщат погледи към Инженера в средата на масата. Той седи неподвижен. Миг-два – чуваме гласа му: звучи объркано, макар да изглежда гневен.)

Инженерът: Моля ви, дръжте се прилично, госпожо! Издевателствата ви вече минаха всички граници!

Тъмната жена: Виждам, че не ми вярвате. Или по-точно, виждам, че не искате да ми повярвате. Виждам обаче, че се смутихте. Можете ли да ми кажете защо? (Очите ѝ зловещо святкат от ъгъла на масата) Докато се колебаете, ще ви го кажа аз. Ами защото, господин инженер – с цялото ми уважение към вас – онзи, който за момент си представихте (знам че си го представихте), че ще влезе тук, няма да е… баща ви. Ще е неговият, както се изразява вашият приятел, „нов вариант“. И вие ще знаете, ще знаете, че той… не е той, не е той същият. Ще ви кажа дори, че ако той ви се яви сега едно към едно с изгледа на вашия баща, ако ви заговори с абсолютно неговия, с абсолютно неговия глас, ако направи тук съвсем същото привично движение с ръката си, което сте запаметил от най-ранното си детство, ако накрая вдигне очи и ви погледне право в очите, вие ще изтръпнете още повече, отколкото ако той би се появил във вид на някакъв… апарат, на някаква „машина“ в метална кутия. Вие направо ще изтръпнете от страх и как да кажа, от отвращение. Не просто няма да поискате да му кажете нещо, но – сигурна съм – направо ще побегнете от него. Ще го преживеете (почувствахте го преди миг нали) като някаква зловеща подигравка, като нещо оскърбяващо баща ви, като нещо – както и да ви прозвучи това, което ще кажа – оскърбяващо вашата скръб, вашата многогодишна скръб по баща ви. Вие няма да приемете този – още повече повтарям ви, щом ще изглежда напълно като баща ви – но ще го почувствате като нещо, което оскърбява еднакво и него, и вас, подиграва ви се – именно на вас двамата с починалия ви баща. Дори ако вашият приятел дойде и с най-големи подробности ви разясни, че върху „новия носител“ пред вас е „записано“ абсолютно всичко, което го е имало в мозъка на баща ви – цялата „информация“ за вас, неговите „преведени“ на математически език чувства към вас, цялата ви обща тогавашна биография и благодарение на направения с перфектна точност „профил“ на поведението на мозъка му, сега това поведение е „задействано“ от новия му „носител“ за един нов живот, вие няма да приемете това „произведение“ за освободения от смъртта ваш баща. Защо ли? Ами много просто – защото то няма да е баща ви, защото ще е абсолютно еднаквият с него… друг. Друг, който – опитайте се да го почувствате точно – си го е присвоил, отвлякъл го е в себе си.

(Обръща се към Програмиста)

Нямам представа от, както казахте, вече наличните предпоставки, за да се постигнат онези неща, за които ни говорихте. Не се съмнявам, че те действително са налице. Не се съмнявам даже – дори да смятате, че не съм искрена – че ще стигнете до реализирането на описваното. Ще ви кажа обаче, че в този случай много по-адекватни и естествени ми се виждат заклинанията на младата госпожица. Защото те искат нещо, което вие със съвършените си копия никога няма да можете да ѝ дадете: същият, съвсем същият, предишният – този, който си отиде оттук. (Към Плачещото момиче) Кажи, права ли съм, мила? (Плачещото момиче подсмърча и кима, а Тъмната жена продължава да говори и тонът ѝ става все по-студен и жесток) Смъртта, уважаеми, въобще не се бои от вашите „възпроизвеждания“, не се бои (и никога не се е бояла) от вашите все по-съвършени „играчки“. Вашите „еднакви“, сто процента „еднакви“ с отнесените от нея не я притесняват. Те – ако за малко посмирите вашата самоувереност и бъдете честни – плашат вас. Смъртта, драги ми, е напълно спокойна, докато държи самия живял някога на този свят, докато държи същия. (Тъмната жена пак се разсмива зловещо) А вие никога, никога няма да можете да си произведете „същия“! То е и елементарно – щом ще го „произвеждате“, той ще е друг – ще е този, когото сте произвели, ако ще и напълно еднакъв с този отишъл във властта на смъртта! Всъщност ще ви кажа, че единственият, единственият начин да ѝ вземете достоянието, е да успеете него, него (не пълната му „информация“ и „психофизически профил“) да върнете. Това обаче не можете и с никаква технология никога няма да можете!

(Следва)