(Драматична философска алегория)
(От ъгъла, откъдето до този момент е звучал гласът на Тъмната жена, внезапно се изправя високата, сега стряскащо високата ѝ фигура и всички виждаме, че лицето ѝ е покрито с ужасяваща, пепелно-бяла маска, с изрисувана на нея сардонична мъртвешка усмивка и с гъста, рошава, спускаща се почти до коленете ѝ черна перука)
Заключителна автоапология на Смъртта
Тъмната жена (сега открито представяща Смъртта): Аз обаче мога – за собствено забавление мога и да ви позволя това! Мога, заявявам ви го честно, да ви позволя да си върнете покойника! Не неговата безплътна, драги ми платонико, но и тъкмо затова несъществуваща никъде в тоя свят „душа“, не неговата „информация“ и „психопрофил“, които ти, програмисте, да „качиш“ на някакъв си нов „носител“, ами него, самия него мога да ви позволя да си върнете! Същият, същият, моето момиче – в същото това тук! Искате ли? Ще ви кажа секретното заклинание, за да го извикате оттам. Пак ви питам: искате ли да ви върна самия, самия този, за който сте се събрали тази вечер? Да ви върна същия, вашия Everyman? В това тук, от което ви го взех преди една година? Ето, аз ще ви диктувам думите на това секретно заклинание, а вие ще ги повтаряте след мен. Готови ли сте?
(Около масата обаче всички буквално са замръзнали. Виждаме, че очите им са разширени от ужас. Дори Плачещото момиче, към което сякаш Тъмната жена специално се е обърнала, е навело глава и не смее да я повдигне. Мълчанието продължава миг, два, три, цяла минута. Никой не помръдва)
Тъмната жена: Да ви кажа ли защо не се осмелявате да направите това, за което ви призовавам? Защо не се осмелявате, макар че аз наистина, съвсем наистина ви обещавам да ви помогна, ако се решите сами, със собствените си уста да, извикате мъртвеца? По същата причина, уважаеми, по която и всички открай време са се противили да го правят и винаги са се отвращавали от ония малцина, които са се одързостявали „да викат мъртъвци“. Всъщност вие всички дълбоко в себе си знаете, знаете, че краят на живота в този свят не е просто – както ви внушава скръбта ви – неговото нелепо прекъсване, винаги неоправдано, винаги несправедливо, както твърдите и затова – о, ако би било възможно – да бъде отменено. Краят на живота в този свят, уважаеми, когато и както и да е настъпил, е край, който му е неотменимо принадлежащ – от онзи ден, в който, както четете в Свещената си книга сте напуснали тъй наречената Едемска градина (а имало ли е въобще дни преди това напускане). Но значи неговото зачертаване, връщайки дори същия, съвсем същия в същото, извършва нещо точно толкова неестествено, колкото и – както настоявате – неговото взимане оттатък. Взетият от мен, уважаеми, е, да – този, който е живял в тоя свят и никакво „произведено“ от вас негово „копие“ няма да ми го отнеме. Но той, самият той, щом веднъж е попаднал в ръцете ми, вече е престанал да бъде онзи, който беше с вас в този свят и значи вече не може просто хей тъй нà, да се върне в него – дори по моята милост. Смъртта не е сън, уважаеми, та ако би се „събудил“ от нея, умрелият веднъж да продължи да живее във вашия свят, сякаш се е събудил от него. Тя не е и припадък или кома, свестил се от които изгубилия съзнание да продължи да живее в света както преди да го сполетят те. След смъртта, след като дори от месец, от година се е озовал в смъртта, покойният вече не може просто… да се събуди такъв, какъвто е бил преди нея. Във вашия свят той вече би бил чужденец и дори… чудовище. Ония древни езичници, римляните са имали доста правилно усещане за това, когато са се ужасявали от явяващите се в този свят – след смъртта им – хора, дори техни близки хора. Наричали са ги „ларви“, larves, и не са ги искали в света си.
С две думи, уважаеми, връщането на същия в същото, след смъртта, за което настоявате, подведени от скръбта си, също не би отнело на смъртта нищо. Защото взет именно от смъртта той не може да стане пак предишният. И вие самите го усетихте току-що, щом не посмяхте да приемете този мой дар. Повтарям ви го пак: взет веднъж именно от смъртта същият не може да се върне същият в същото. Той би могъл да излезе от нея само в някакъв друг, съвсем друг свят, на някаква друга земя и под някакво друго небе. Каквито обаче няма! Ето защо, драги ми, смъртта не може, не може да бъде победена, Аз не мога да бъда победена, дори ако, за да си поиграя с наивните ви желания, сама реша да се смиля над вашата скръб. Всъщност аз ви оставям само нея – с нея си останете и не си губете времето с разни глупави философствания и научни фантастики! Чуваш ли ме, мило момиче (обръща се към Плачещото момиче и после отново се разсмива с глас, зловещо) – скръбта, само скръбта ти е оставена!
(В следващия момент от противоположния край на помещението внезапно се чува тропот и шумно се отваря врата, която не виждаме, но от там буквално нахлуват – невероятно! – смеещи се с глас, мъж в светли работни дрехи и четири малки дечица, облечени с чисто бели дрешки. Мъжът носи на рамо висок бял надгробен кръст, на който все още не е написано име. Смехът на мъжа и децата е в такъв контраст с току-що отзвучалите последни думи на Тъмната жена, че това стряска всички в помещението. Виждайки групата вътре мъжът – това е Градинарят от гробищния парк – спира и все още широко усмихнат се вглежда в насядалите)
Пети диспут, или развенчаването на Смъртта
Градинарят от гробищния парк: О, извинявайте! Не знаехме, че все още са останали хора. Стана доста късно и бяхме сигурни, че всичко вече е празно (Дечицата край него продължават да се смеят, да се бутат игриво едно друго без въобще да обръщат внимание на седящите на масата. Това, че се смеят, че играят, че са облечени в чисто бели дрешки още повече засилва контраста между групата им и облечената в черно компания на опечалените и зловещата фигура на Тъмната жена, която – сега го забелязваме – изведнъж е застинала на мястото си и вперила поглед в кръста на рамото на Градинаря)
Дечицата (в хор): Носим ново дръвче за градината! Носим ново дръвче за градината!
Инженерът (обръща се към Градинаря): Вие ни извинете. Вероятно трябва вече да затваряте, а ние наистина доста се увлякохме. Да, много късно е. Сега тръгваме.
Дечицата (повтарят в хор): Носим дръвче за градината! Носим дръвче за градината!
(Компанията в помещението, вече изправила се от столовете си, ги гледа озадачено)
Градинарят от гробищния парк: Няма нищо. Ние живеем в онази къща пред оградата на парка и децата си го наричат „градината“. А пък кръстовете (посочва кръста на рамото си) дръвчетата в нея.
Дечицата (едното от тях с възторжен глас): Да, и под всяко дръвче е семенцето, което ще порасне и ще, и ще… (детенцето до него – също възторжено – го прекъсва): И ще се покаже отгоре! Скоро ще се покаже отгоре! (третото детенце): Под новото небе и от новата земя! (четвъртото детенце): Под новото небе и от новата земя!
(В този момент Градинарят забелязва застиналата отсреща Тъмна жена)
Градинарят от гробищния парк: А, тази пак ли се е появила! (към Тъмната жена) Какво правиш тук? Пак ли безпокоиш хората, а?
Тъмната жена (закрещява изпод маската си почти в истерия): Безумниците с кръста! Безумниците с кръста!
Градинарят от гробищния парк: Млъкни и престани да крещиш! Нали знаеш, че мястото ти вече не е тук? Нали знаеш от кога вече нямаш работа тук, нали знаеш! (обръща се към групата на масата) Това, мили хора, е Морка, която не спира да се промъква в тази градина и да се натрапва. Прощавайте за което…
Дечицата (в хор и плезейки ѝ се): Морка-Мухоморка! Морка-Мухоморка!
Тъмната жена (отново крещи): Безумници, безумници, които дрънкат, че тия кръстове, които разнасят, били дръвчета, че под тях са не телата на погребваните, а някакви семена! (обръща се към групата на опечалените) Безумници, които наричат това, както го виждате с очите си гробище, градина и повтарят, че тя, представете си, щяла скоро да цъфне – при това под някакво си ново небе и на някаква нова земя. Вие поне, както видях тази вечер, сте с ума си и имах удоволствието да побеседвам с вас. Вие разбирате от философия, от наука, от технологии. Може ли въобще да обръщате внимание на тия безумници, на тая инфантилност?
Инженерът (застанал посред приятелите си, които гледат объркано, защото нещата наистина започват да приличат на комедия): Имам чувството, че ни се разиграва някакъв спектакъл!
Програмистът: И аз…
Градинарят от гробищния парк (чул последните думи на Тъмната жена): Аха, както и друг път! (обръща се към групата) Морка е особено пристрастена към философиите и очевидно тази вечер ѝ е провървяло с вас. За всички философски учения и науки – и стари, и нови, и всякакви – знае всичко и за всички открай време си има отговори. При това, както предполагам ви е уверила, те обикновено са много убедителни. Не знам как точно ви е оплела в приказките си (поглежда подигравателно към наежената фигура на Тъмната жена), но положително подробно ви е разяснила, че с душите на погребаните тук – защото собствено мислите и идеите им са нещо различно от телата, които само временно ги мислят, нещо различно и от езика, в чиито звуци и знаци те само временно пребивават – смъртта нямала никакъв проблем, тъй като, макар да са наистина безсмъртни, те са такива извън света, в който всичко е материално и значи в него ръцете ѝ никога не са празни. Отреденото на всеки, родил се в този свят несъществуване – и за това няма как да не е станало дума – не може да е ничие, т.е. просто несъществуване, защото е вече неговото несъществуване – неговият „шеол“. Краят на живота – посочила ви е положително – може и да е неговия най-върл враг, но без него животът без край би се превръщал също в смърт. Всяко, дори най-съвършеното копие на похитения от смъртта, никога няма да върне самия него в света, а и дори той някак да успее да се върне след края си, той няма да може да продължи да е в него същия, който е бил преди този край. Всичко това, с което тя обичайно се залепва, за да съкрушава такива като вас (а с вас тази вечер тя изглежда го е направила преизобилно) – пак ви казвам – е нещо практически неопровержимо, само че с него, драги мои, тя съкрушаваше всички до онова време, когато – как да се изразя – все още не беше „уволнена“ от този парк и не започна да се примъква в него нелегално, както, виждам, го е направила и днес. Да, преди онова време тя наистина беше главната разпоредителка тук и всички донасяни ѝ тела (душите на които бяха отлетели отвъд) бяха изцяло в нейната власт. Тя ги поемаше и тутакси ги изпращаше в „шеола“ си, а пък доколкото времето на този свят е безкрайно, това ѝ даваше спокойствието, че ще продължи да началничества тук, дори ако някой ден животите, някак си биха станали безкрайни и с това… безкрайно мъртви.
Тя обаче, повтарям ви го беше такава пълновластна разпоредница тук до оня ден (тя добре го помни, макар да крещи, че това било безумство), в който най-неочаквано нейната власт над това място чудодейно ѝ бе отнета и тя, както ви казах, беше „уволнена“ от него. Всъщност, от позицията – трябва да сте се уверили сами – на безупречната ѝ логичност, станалото в този ден наистина би могло да се нарече „безумство“. Защото какво собствено й се случи тогава? Привечер в този ден, както ѝ бе привично, тя грабна и отнесе със себе си едно Тяло – истинско Тяло, в което обаче изведнъж се натъкна на нещо… да, безумно, безумно нелогично. Всъщност, вместо, както всякога дотогава, то да бе тяло, от което, като от други тела нематериалната му душа да се бе отделила и да бе отлетяла оттатък тоя свят, оставяйки го в ръцете ѝ, то се оказа нещо, с което беше станало… точно обратното. Някакъв съвършено непознат ѝ дотогава – чист дух ли, какво ли, тя не разбра, но чието естествено място е отвъд този свят (а значи и отвъд властта ѝ), вместо да си остане там – сам (а значи наистина „безумно“) бе… слязъл тук и се беше родил в това Тяло, бе го „взел“ за Себе Си и когато нашата „разпоредница“ „ничтоже сумняшеся“ го грабна, тя изведнъж видя, че самата, самата ѝ власт е грабната от Него. Бе грабната от Него, защото нали това бе тялото, което беше взел за Себе Си този Извънсветовен, а не тялото, от което Той като тукашните души се бе „освободил“. Разбира се, нашата „разпоредница“ още щом взе в ръцете си това Тяло, тутакси го отнесе в своя „шеол“ (къде другаде), за да види в следващия миг потресена, че То отнася със Себе Си… самия ѝ „шеол“, при това с всичките му „затворници“, и значи те вече бяха не в нейните, а в Неговите ръце. При това и безкрайното време на света, което също бе важно оръжие на нейната власт ѝ бе отнето тогава, защото нали Онзи абсолютно отвъд-световен, а значи и отвъдвременен, предал ѝ се Сам с Тялото Си не унищожи „края“, от който тя, както ви го разясни тази вечер, не се боеше, автоматично настанявайки се в без-края му, но го… прие – прие края, заедно с всички, на които тя го бе турила и като ги отнесе сега, заедно със Себе си в мястото, от което бе слязъл, не след дълго – това Той ѝ разкри изрично – ще ги „събуди“ там, т. е. под едно ново, съвсем ново за тях небе и на една нова, съвсем нова за тях земя.
С други думи, драги ми, от онзи ден на тая госпожа тук чисто и просто ѝ бе отнета властта ѝ на разпоредница в това място, и останала без своето – както бе смятала дотогава – неподлежащо на отнемане „имущество“, тя деградира до ето тая Морка отсреща, която за да продължи да плаши, си налага бутафорни маски и проскубани перуки, с които, виждам, все пак е успяла да стресне и вас.
(Странно е, но докато тези думи на Градинаря звучат, виждаме, че през прозорците на помещението е започнало да просветлява и когато той сега спира да говори, небето отвън отново е синьо, в далечината пак се виждат заснежените планински върхове, а отпред, току пред прозорците се извисява изящното стъбло на високо растение)
Инженерът (объркано и обръщайки се ту към Градинаря от гробищния парк, ту към застиналата зад маската си Тъмна жена): Добре де, но все пак тя…
Градинарят от гробищния парк: Ще ви обясня. Онова, което тя е запомнила твърдо и оттогава не спира да го повтаря пред жертвите, които успее да хване в подходящ за нея момент – казах ви, че съм сигурен, че сте го чули преди малко – са онези наистина съвършено логични аргументи, с които до фаталния за нея ден тя бе сразявала всички философски, научни и прочие опити да бъде преборена. И да, в тях, както ви е накарала да го почувствате, тя наистина е непобедима. Само че, драги ми, казвам ви го пак, след безумно не-логичното, сполетяло я в оня ден тя… вече не е онази, която беше и срещу която, срещу която тия опити да бъде преборена действително бяха безсилни. Тя вече е просто… измамницата Морка, на която тия деца с мен с право се подиграват и която, повтарям ви го пак, от време на време успява да се промъкне отново тук, да се представи за „служителка“, та даже за разпоредницата в тоя парк, да се залепи като паразит за скръбта на хората и да започне да издевателства над опитите им да се преборят с тази си скръб. Но не, не, както вече ви казах, тя нито е вече онази, за която се представя на скърбящите, нито това вече е неин „имот“. Това, откакто в земята отвън започнахме да засаждаме ето тия дървета (посочва кръста, опрян на рамото му), вече наистина е… „градина“. И нейни градинари, които я пазим и се грижим за нея докато разцъфти в уреченото ѝ време, сме вече ние!
(В помещението цари мълчание. Очевидно групата все още напрегнато очаква какъв отговор на последните думи на Градинаря ще дойде от Тъмната жена. Може би затова след малко всички боязливо обръщат глава към нейния ъгъл. Там обаче – колкото и да е невероятно – вече… няма никой. Обръщайки се сега отново на другата страна, хората от групата виждат, че от помещението, явно току-що са излезли и Градинарят с дечицата, облечени в бели дрешки. Отвън сякаш все още продължава да се чува звук от детски гласчета, който обаче бързо преминава в хорово птиче чуруликане – ведро, изключително радостно и съпровождано от шум на размахващи се крила.)
З а в е с а
* В края на този текст бих искал да кажа, че макар той да е написан в драматическа форма, лично аз не мога да си го представя въплътен на реална сцена. Истината обаче е, че тази, както съм я нарекъл „философска алегория“ аз не мога да си представя и иначе, освен разгърната във формата на диалог и още по-точно – на поредица от диалози, в които различните философски и научни опити да се „пребори“ Смъртта са по определен начин „имперсонирани“. Разбира се, за мен бе силно изкушението да представя накрая пасхалното „със смъртта Си смъртта съкруши“ по един по-непосредствено богословски начин. Това обаче, дадох си сметка, щеше да разруши цялостната стилистика на тази драматическа алегория. Затова я разгърнах по-скоро като „романс“.
Всъщност, ще призная, че ми е все по-трудно да излагам философската си мисъл в традиционна трактатна форма, може би защото и в самия мен тя се разгръща като „вътрешен диалог“, или като – нека се изразя така – солилоквична дискусия, която трактатната форма (при това постфактум и изкуствено) би „препарирала“. Ако самите ми мисли „дискутират“, ако те имат свой основен „антагонист“, защо да не ги представя като това, което са – като (да, философска) драма?
