0
2696

Пет жени и един агонизиращ щъркел

(Също от женски пол)

„Жените наистина плачат“, режисура Мина Милева и Весела Казакова, сценарий Биляна Казакова, Мина Милева и Весела Казакова, в ролите Мария Бакалова, Ралица Стоянова, Катя Казакова, Биляна Казакова, Весела Казакова, Йосиф Сърчаджиев и др.

Това са главните герои на новия български филм „Жените наистина плачат“. Любопитно е, че за простреляния щъркел, „майка“ на две малки щъркелчета, веднага идва линейка и той е опериран в истинска болнична операционна. Не е съвсем сигурно дали този мелодраматичен инцидент е ирония към свръхзагрижеността за защитените животински видове в контекста на ежедневните поражения върху хората като например домашното насилие, приемано за нещо нормално. А може би историята с щъркела е препратка към Елин Пелин и нашата литературна традиция, в която безсмислената жестокост към слабите и деликатните нерядко присъства като тема. Или може би ранената птица е метафора за травматичната загуба на майката, белязала трите сестри (Весела, Биляна и Катя Казакови), засегнала и двете дъщери (Ралица Стоянова и Мария Бакалова) на най-голямата – пет жени, които стоят в центъра на филма. Техните отношения могат да служат като изходна точка за един типично Алмодоваровски сюжет, но какво общо имат нашата душевност, филмова култура и традиция с виртуозната бароковост в рисуването на характерите и перипетиите на неговото лабиринтоподобно повествование. Трябва ли българското кино да се опитва да префасонира собствения ни живот и уникална самобитност в босненско-холандски или ескимоски драми? Сякаш глобалното не присъства достатъчно в ежедневието и грижите ни, че трябва в чужди проблематики и места на действие да демонстрираме кинематографичното си майсторство?

Биляна Казакова, Ралица Стоянова, Мария Бакалова

В избраната от двете режисьорки (Мина Милева и Весела Казакова) стилистика няма място за показни филмови умения, за сложна образност, изтънчена естетизация и секващи дъха сюжетни обрати. Те предпочитат праволинейния, малко грубоват разказ, близък до  документалното кино. Техният филмов език е изключително директен, на места шокиращ, лишен от каквато и да е маниерност. На някого може да се стори дори публицистично декларативен. В първата третина на филма има сцени, които наистина са на границата с гражданския активизъм: в защита правата на жените (дори на домакините), на хората с нетрадиционна сексуална ориентация, на ХИВ-позитивните, или като провокация към български мачизъм, който боде очите на всяка крачка.

И все пак добронамереният зрител би трябвало да почувства, че филмът не е политически, не е дори толкова социален, а интимно семеен. Дори неизбежните илюстративни сцени са заредени с емоционална интензивност. В крайна сметка „Жените наистина плачат“ не е „срещу“, а „за“. Той не толкова обвинява, колкото се опитва да разбере и помири. В него съвременните измерения на войната между половете са ясно очертани, но не за да се устрои битка, а за да се потърси решение.

Йосиф Сърчаджиев и Катя Казакова

Главната амбиция на филма е да покаже колко неусетно в динамиката на съвременното общуване се разпадат връзките дори между най-близки хора. Колко лесно можеш да нараниш скъп човек, когото обичаш. Колко бързо се случват непоправими катастрофи, които могат да разрушат живота ти или да го направят нещо коренно различно от това, за което си мечтал. Колко несигурно е всичко в нашето свръхуредено модерно битие. И тогава единствените, на които можеш да разчиташ, са най-близките – сестра, майка, леля, баща… „Жените наистина плачат“ подсказва как можеш да запазиш тези връзки, ако ги чувстваш застрашени, или да ги изградиш отново, ако усещаш, че си ги загубил.   

Филмът има ясна история, той предлага добре написана и умело разказана мелодрама, макар и замаскирана зад болезнена проблематика, нецензурен език и малко показен феминизъм. В него има достъпен сюжет и отчетлива интрига, свързана с главните въпроси: „тя ще успее ли да се справи“, „те ще се сдобрят ли накрая“, „дали всички ще заживеят щастливо“. Но в стила на съвременното филмово изкуство съзнателно са саботирани почти всички възможности за по-гладко, сантиментално и комфортно за публиката предаване на историята. Отказът от развлекателност не е израз на професионално неумение, колкото провокация, вид протест към рефлексите на обсебената от медицински и други сапунени сериали стандартна публика. Въпреки това подходът на режисьорките оставя достатъчно „отворени врати“ към нея: тя трябва само да прекрачи „отвъд прага“ и със сигурност ще намери нещо за себе си.    

Йосиф Сърчаджиев и Мария Бакалова

Но има още едно важно условие. „Жените наистина плачат“ изисква от своята публика да се ангажира с тематиката и проблемите във филма. Той не очаква зрители, които са дошли да се забавляват, а да съпреживяват и да обсъждат. Които са готови да чуят един разказ за проблемите на непознат човек и да се опитат да го разберат и утешат. И наред с това да поразсъждават защо се случва „така“, какво не е „наред“ с нас, със света и с живота, който водим. Ако не сте готови да проявите емпатия, да погледнете на собственото си битие през драмата или проблемите на друг човек, трудно ще намерите нещо ценно за себе си в този филм. 

По принцип не мисля, че повечето от зрителите биха влезли да гледат един филм заради високото равнище на операторската работа или режисурата. Те заслужават внимание в професионалните дискусии, но обикновено са ловко замаскирани, поставени в служба на историята и неусетното предаване на емоционалния ефект от нея. Основното средство за неговото въздействие са актьорите. И тук „Жените наистина плачат“ има какво да даде на своята публика. Ако сте любопитни да проверите дали Мария Бакалова е наистина толкова добра актриса, може да го направите тук чрез това изпълнение, което тя реализира една година преди „Борат 2“. Фактът че името ѝ стои на първо място в надписите, не е рекламен трик заради по-късните нейни успехи, а защото тя е актрисата, която присъства най-често в кадър. Нейният характер всъщност е основният двигател на действието. И всичко това е в основата на концепцията на филма, а не е приспособяване към някаква по-късна конюнктура, свързана с превръщането ѝ в суперзвезда. Но редом с нея изпъкват не по-малко забележителни актьорски постижения: на известните Биляна и Весела Казакови и тяхната трета сестра Катя, която за първи път се явява на екрана, на нейната реална дъщеря Ралица Стоянова, също дебютантка, която изключително мощно изпълнява втората по-важност роля във филма. И съвсем не на последно място: завръщането след дълго отсъствие на Йосиф Сърчаджиев в един значителен филмов образ – едновременно на грешник и мъдрец, на безпомощно дете и старец.

Ралица Стоянова и Мария Бакалова са сестрите Лора и Соня

Достойно за съжаление е, че за последните трийсет и повече години публиката беше отучена да гледа на киното не само като на лесно развлечение, а и като дълбоко преживяване, което оставя следи. И което си струва да изпиташ. Но нека не обвиняваме за това само обикновения зрител, или разпространителите и киносалоните. Дори българските интелектуалци не откриват своята мисия в дискусии за съвременното българско кино. Те са готови да анализират пространно поредния безсмислен маньовър на политическата сцена, но не и художествени факти (като изключим проектите на Христо Явашев). Те отказват да видят остри социални и граждански проблеми, актуални тематики, които, смея да твърдя, присъстват убедително и все по-широко в българското кино през последните години. Неговият главен проблем не е липсата на финансиране, а липса на връзка с обществото. И вината за това е двустранна: както на кинематографистите, така също на лидерите на публично мнение. Те за пореден път предпочитат да са по-близо до властта – която и да е тя, – отколкото до обществото. Опитайте се да проверите и ще видите, че в новите български филми то се оглежда много по-адекватно, отколкото в състава на Народното събрание и поведението на неговите представители.

Александър Донев е филмов експерт и преподавател, доктор по кинознание, киноизкуство и телевизия. Сценарист, режисьор и продуцент на документални, игрални и анимационни филми. Автор на книгите „Помощ от публиката. Българските филми и техните зрители в началото на ХХI век“ (2018) и „Независимите в киното. От Едисон до Нетфликс“ (2019).