Или защо трябва да опазваме журналистите, с които разполагаме, и защо не успяваме – с Мария Цънцарова и всички останали.

Първа причина

Журналистите са „мека мишена“. За разлика от един политик или една партия, за разлика дори от една медия като институция или медиен бизнес, отделният журналист винаги е изложен на риск. Ето няколко очевидни черти на журналиста:

– той е достъпен, стои пред очите на всички, намира се „на публично място“ (каквото е медията);

– журналистът е предвидим, т.е. той няма средства за „асиметрична реакция“. Неговите противници са сигурни по какъв канал ще опита да окаже съпротива, ако бъде атакуван. Когато някой упражни натиск, официално или задкулисно, журналистът има едно основно средство: своята журналистическа работа, своята платформа – рубрика, страница, предаване. Няма как да „удари в гръб“.

Ето защо в конфликтите, които неизбежно съпровождат професионалния медиен живот, е добре активното общество да взима страната на хората с лица, на журналистите. Да им дава кредит на доверие повече, отколкото на институциите (били те бизнеси, или регулатори).

Втора причина

Журналистите винаги са полезни за обществото. Дори тогава, когато личностно или професионално имат някакъв токсичен аспект. Всичко, което се прави публично, медийно, пред очите на всички, е стимул за оздравителните сили на общността. Не случайно в тоталитарните общества журналистиката е напълно заглушена. Няма свобода, няма спонтанност. Например – религиозните фундаменталисти дори при непоклатима „база“ се страхуват да чуват от медиите нефундаментални изказвания. Понеже медиите така или иначе са форма на алтернативна („четвърта“) власт. Значи едно прокраднало се там различно мнение е лабораторно доказателство, че освен тоталитарната доктрина има и някаква друга възможност. Накратко – демокрациите (ако са демокрации) не могат истински да се страхуват, а и не бива да се страхуват от журналистите. Не и от правото им да имат мнение. Дори ако журналистите с думи или поведение остро атакуват фигури във властта, партии, политики, индустрии и лица на едрия капитал.

В една демокрация, оставането на журналиста на работа, дори да има проблемни позиции, е утвърждаване на демократичните процедури. Легитимните медии носят отговорност за съдържанието, а съдът се произнася, ако има засегнати стани. Докато един журналист е в активна професионална роля, той носи последствия по закона. Всичко, което измества справедливостта извън сферата на закона обаче, е или фолклор (вътрешни корпоративни практики, които също са вид фолклор), или някакъв неясен и вариативен „морал“ (нелепо е правилата на един истински морал да са описани в трудов договор, нали?).

Трета причина

Медийното пространство не е улица. Там не важат приложно съвсем същите закони, към които се придържаме в една обикновена публична ситуация. Медията не е обикновен живот, без съмнение. Медията не е и съдилище, в което спорещи страни отиват с адвокатите си, а обвинителите с фактите. В медията не заседава някакъв всезнаещ съд, който накрая ще прецени кой е прав. Медията е форма на увеличително стъкло, лупа. Медиите, особено т.нар. „студени медии“, са по-близо до арената на публичните „действа“ (политически събития, изкуство, публични акции). Подобно на всяко разказване на света, там се „проверяват възможности“, тества се адекватността на един или друг разказ за реалността. Медиите адаптират реалността, за да може човек да я възприеме и това не бива да става силово и по някакви машинни формули. Случва се плавно, с човешки средства, с обмен и общуване.

За да го разберем ясно – класическите, древни медии са били събранията на хората, които слушат разказ (далечни вести, послания, дори митични истории). И този наратив те го преразказват. Мъдруват над него или коментират. Цялата културна история е стъпила върху подобни „съборни“ активности – разкази, диалози, срещи на мнения. Усъвършенстваната и дигитално пренесена форма не променя нещо изначално: винаги трябва да има среща, разказвач, слушател, мнения. Без движение на мисълта около споделените факти самите факти нямат смисъл, дори да съвпадат с обективната реалност.

Четвърта причина

Цензурата и нейната крайна форма – отстраняването – са вид професионална смърт.

Журналистите нямат възможност за „алтернативна“ кариера. Журналистът, а най-вече телевизионният и радио-журналист, е силно свързан със своята медия. Журналистът-е-медията, своеобразна комуникационна единица, жизнена форма на публичния живот.

Или както се е изразил Маршъл Маклуън: „Медията е посланието“. И при това в студената медия (телевизията) човекът, журналистът именно, е морфиран със самата медия. Отстраняването му не „изчиства“ медията, не я подобрява и дори не я влошава, а просто я руши. Защото медията (студената особено) е именно това, което сочи името ѝ – тя е среда, средищно място между хората (medium – medius – „среда, среден, средищен, онова по средата“).

Медията не е толкова важна със съдържанието си (дори не и смислените думи, даже не и смелите мнения), а най-вече с ценното си свойство да създава пространства между хората. Да отваря зони, в които да се случва комуникация между тях. Това могат да са разни видове комуникация: остри или дружески, конфронтационни или обединяващи, но все пак са общуване. И то се случва в регламентирана медийна реалност. По дефиниция от физиката колкото по-висока е температурата, толкова по-активен е обменът на средата. Разсейването на енергията (активната, но и пасивната цензура, „промиването“, разреждането на съдържанието) само сваля нивото на ангажираност на участниците един с друг, отнема от основната сила на медията. И на практика изнася това общуване в други „среди“.

Цензурата руши медията, защото отблъсква аудиторията, като я травмира и назидава; или промива критичното мислене на публиката и я кара да скучае; или и двете.

Пета причина

Журналистът ни е нужен – не като говорител или информационен рупор, а като активатор.

Според класическата теория на Маклуън, когато става дума за телевизия, зрителят бива предизвикан към активно участие, към запълване със собствени сили на дадени празноти, които телевизионният разказ (за разлика от писания текст) оформя.

Телевизията е силен дразнител за алтернативното мислене, провокация за преоценка на собствените позиции. Тя води до мобилизация на активния морал и ценностната принадлежност на зрителите.

Пресата (печатната, но вкл. и традиционният интернет-вестник или информационен портал) ражда много по-голямо самозадоволяване и живеене „в балон“, отколкото студената медия, класическата телевизия. Ето защо журналистите, особено телевизионните, са провокаторите, те действат като стимули за имунната система. Разбира се, ако такава система все още съществува.

*

Сега би трябвало да се говори по актуалния въпрос, конкретната загриженост: случаят с журналистката Мария Цънцарова. Казано е много, някои смятат, че е ясно почти всичко. Не на последно място – реакциите на останалите национални медии са по-показателни дори от становищата, публикувани от ръководството на bTV, където г-жа Цънцарова е отстранена от екран. Всички мнения и разговори обаче ще си останат думи, ако единственият компетентен орган не се задвижи. Но възможно ли е да има изобщо задвижване?

В Закона за радиото и телевизията, в първите три алинеи на раздела, посветен на СЕМ, са казани най-важните думи за този Съвет. А именно, че е „независим“, че има правото и задължението да „регулира“. При това го прави „безпристрастно и прозрачно“ и „се ръководи от интересите на обществото“. И че СЕМ „защитава свободата на словото“ и „медийния плурализъм“.

Засега има едно кратко позоваване от страна на Съвета в ситуацията на криза около г-жа Цънцарова. Ето какво публикува СЕМ на 19 декември: „Съветът за електронни медии с подчертано внимание следи информациите в публичното пространство, свързани с Мария Цънцарова – доказан журналист с голяма зрителска аудитория. Към нея в последната година имаше множество координирани атаки и СЕМ вече е излизал с позиция в нейна подкрепа. Публикациите, че сега се подготвя нейното отстраняване от екран, са поредният тревожен знак за медийната среда у нас.

Съветът за електронни медии, зачитайки редакционната и кадровата независимост на медиите, очаква да бъдат дадени ясни отговори за реалната ситуация около казуса.“

„Тревожният знак“ вече е факт. Мястото на журналистката Мария Цънцарова не просто е освободено, стига се направо до зачеркването ѝ от активната медийна картина. И това – в напрегнато време на обществени движения, когато ролята на телевизионната журналистика е още по-значима.

В очакване на резултат от очакването на СЕМ за „ясни отговори“ нека вземем малко примери от близката медийна история.

Предлагам да обърнем за малко поглед назад. И да припомня подзаглавието на този текст: Защо трябва да опазваме журналистите, с които разполагаме и защо не успяваме…

Отстраняването на Иво Инджев от екрана на bTV през октомври 2006 година прекъсна един телевизионен формат и торпилира една журналистическа кариера. Това решение на екип мениджъри не дойде някак само – и надали имаше оздравителен ефект за цялата медийна среда. Публиката и журналистите трябваше да си вземат бележка: авторитетът на отделния журналист не може да се противопостави на медийната машина. След отстраняването на г-н Инджев свободата на активно изразеното лично мнение не процъфтя.

Още назад. Дисциплинарното уволнение на Явор Дачков от БНТ през 2001 година (заради неговото предаване „Гласове“) е вече почти в граничната зона на паметта ни. За по-младата публика – нещо от миналото. Да го припомним обаче. Това се случва в първия месец от първия мандат на новосъздадения Съвет за електронни медии. Уволнението на г-н Дачков е предизвестено, защото изпълняващият длъжността Генерален директор на БНТ вече е предупредил: ако Съветът му даде сигнал срещу водещия на „Гласове“, предаването ще бъде свалено от екрана. Трима членове на СЕМ дават очаквания сигнал към шефа на Националната телевизия и предупреждението се превръща в реалност. Това даде начало на странстването на г-н Дачков в различни медии и формати – как му се е отразило на него лично, със сигурност не съвсем леко, но това едва ли е най-важното. Надали обаче общественият интерес спечели. БНТ изгуби шанса си да има един катализиращ глас в многогласието на ефира си, извади този „трън в петата“. И не рискува никога повече да даде пространство на някой enfant terrible.

Всичко се случва с добре подплатени мотиви за плурализъм и безпристрастност, поддържани чрез становища и решения от СЕМ, като често се оформя удобен „диалог“ на аргументи между мениджмънта на една медия и регулатора. Сякаш има някакъв тандем, посветил се на това да изолира възможните дразнещи политическите въздействия от ефира.

СЕМ (обаче) проспа дългогодишното „партийно строителство“, което се случваше пред очите на всички в ефира на bTV. Там „Шоуто на Слави“ въпреки фриволното си и жанрово име провеждаше „кастинг за политици“. Резултатът е видим в парламентарната история на страната.

Още?

През месец юни 2018 година не е излъчено предварително записаното предаване „Часът на Милен Цветков“ по НОВА. След два месеца от телевизията съобщават, че предаването на Милен Цветков няма да присъства през следващия сезон в програмната схема. Водещият споделя в интервю, че му е предложено да стане гост-коментатор в сутрешен лайфстайл-блок. След това се разделят с НОВА.

Друго:

През месец юни 2020 година журналистът от БНТ Горан Благоев се оказа в сложен триъгълник между своето ръководство, Съвета за електронни медии и Светия синод. Причината – остри конфликти, поредица от критични материали и коментари, излъчени в предаванията на г-н Благоев и адресирани към политически и църковни лидери. Това напрежение има дълга история. От години с решение на Светия синод е постановен пълен отказ за участие в предаванията на „Вяра и общество“. Въпреки че остава малко самотен откъм владици в студиото, Горан Благоев упорито не смекчава тона на критиките си. Така че ситуацията е патова. Назрява лятна буря в отношенията на г-н Благоев с властта, църковна и светска. Защото критичните коментари във „Вяра и общество“ се простират вече и към фигурата на министър-председателя (макар и в частност поводът да е формално „църковен“ – финансирането на капиталови разходи на БПЦ).

СЕМ прави опити да се ориентира, да коментира, да разговаря, но резултат няма, не и консервативно-продуктивен. Предаването е прекратено, водещият – отстранен. Въпреки многобройните заявки и лично изразени мнения за подкрепа от членове на регулатора те не успяват да запазят предаването. Не запазват и водещия като някакъв екранен, човешки „капитал“ в полза на обществената медия – пък било то и след договаряне на промени, някаква гъвкавост, степенуване между възможното и идеалите на автора-публицист. Това е поредният конфликт, завършил с разрив.

Логично, след почти три десетилетия в Националната телевизия и от позицията на експерт не само по конфесионални теми, но и по исторически (включително като водещ на „История.бг“), Горан Благоев не е склонен да се примири с „редуцирана“ служебна позиция на редактор или продуцент без креативна и публицистична роля. Съвсем скоро след отстраняването той влиза активно в политическия живот – като кандидат за президент на изборите през 2021 година. 

*

Как изобщо да се опазим от изкушението, че има „правилна“ цензура? И как да се въздържим от справедливото негодувание, но да запазим свободата на другия за медийно присъствие?

Един журналист, дори такъв с крайни или екзотични и дори провокативни позиции, всъщност легитимира един по-широк кръг хора с подобни позиции – неговите читатели, слушатели, зрители. Заглушаването на такъв глас в медиите е делегитимиране на гласа, не на позициите. Затова и авторът на тези редове е подкрепял (поне със скромно мнение) оцеляването на такова спорно ефирно присъствие като това на Петър Волгин с неговото предаване в Българското национално радио. То беше поставяно много пъти под въпрос, беше обект на възражения и протести. Намирал съм за грубо неправилни позициите му и за безстилна реториката, която г-н Волгин употребява. Не допускам обаче, че някаква форма на цензура би ги изправила – не и неговите позиции, а още по-малко тези на аудиторията, която има афинитет към подобни наративи и им вярва. Г-н Волгин винаги е бил с нещо полезен на медийната среда, на процесите в обществото – защото е давал ясен глас на определени тенденции. Бил е говорител и дискутант в преки и задочни спорове по важни за обществото теми. Едва по-късно и по друг начин беше даден коментар на всичко това. Завършекът на неговата журналистическа кариера и преходът (страхувам се да кажа „монетизирането“) на медийната критична маса на журналиста, преместването от политическата публицистика в пряката политика, е истинската самооценка на г-н Волгин за неговата работа като журналист.

А иначе – цензурата никога не е заглушила или премахнала една тема от дневния ред, а само би я вкарала в травматична дълбочина.

И не бива да се забравя: често акциите „срещу“ са вид провокация, която има за цел именно да легитимира трудни за легитимиране маргинални фракции и идеи. Свидетели сме били на подобен инженеринг: някои проекти генерират тежест, веднъж щом са разказани като „жертви на репресии“.

*

„Съветът за електронни медии с подчертано внимание следи информациите в публичното пространство, свързани с Мария Цънцарова…“

Всъщност самият СЕМ е създател на това публично пространство, а г-жа Цънцарова, както посочихме по-горе, е посланието, без което медията губи основното си съдържание. Една телевизия с национална функция не е информационен конвейер, логистична матрица, доставяща финални истини. Телевизията не е живот, тя е телевизионен живот. Предназначението на специфичната реалност на тази медия е да става дразнител, както казахме, за алтернативното мислене извън политическите декларации, да надвиква рупора, с който говорят силните на деня. Ценностна провокация, това трябва да прави един коментиращ журналист в ефира. Да не забравяме, това не е просто „частен бизнес“. Ефирът е предоставен от държавата чрез лиценз на частен предприемач, в името на обществения интерес.

СЕМ понякога изглежда неработещ орган. Не защото е съставен от бездарни и неработливи личности, напротив, а защото е омагьосан от българската политическа „абракадабра“.

Може ли това проклятие на сивотата, която превзема всичко, да се разсее?

Там, където цензуриращите наказателни акции (особено задкулисните) зачестяват, там вероятно се правят опити демокрацията да бъде умъртвена. В общества, в които няма актове на цензура срещу журналисти пък, се е стигнало до един от следните модели:

– има жива, работеща демокрация

или

– няма демокрация и процесът по демонтиране на четвъртата власт е приключил, т.е. няма медии (доколкото няма журналисти, които са „тялото“ на медиите)

или, най-острата форма:

– няма демокрация, но няма и опасност от спонтанното ѝ зараждане около глада за истина.

Последното, ГЛАДЪТ ЗА ИСТИНА, е крайното и най-важно изискване, за да се случват медиите – именно като медии, а не просто като телекомуникация.

Георги Тенев е роден през 1969 г. в София. Завършва НГДЕК „Константин-Кирил Философ“ и Софийския университет „Св. Климент Охридски“, по-късно следва и във Виенския университет. Автор е на романите „Партиен дом“ (Награда за български роман на годината на фондация „ВИК“, 2007), „Кристо и свободната любов“, „Господин М.“, „Български рози“, „Балкански ритуал“ и „Резиденцията“ (Награда „Хеликон“ 2021).  Автор е и на сборниците с разкази „Жената на писателя“ и „Свещена светлина“ (отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център).