Вероятно тъкмо опияняващата „конспирология“ на историята, която (и това е базисен марксистки синдром) никога не се прави според марксистите от свободата или страстите на хората, но хората и техните страсти са онези, които обслужват нейната „необходимост“, тласна по-интелектуалните от днешните марксисти да започнат да „съдружават“ класическия Маркс с други конспирологични философски и социално-психологически учения като например психоанализата, деконструктивизма, постструктурализма и т. н.
Дори фундаменталната борба на Фройдовото „id“ (или принципът на удоволствието) с Фройдовото „super ego“ (или принципът на реалността), чието повърхностно изражение според фройдизма е цялата човешка култура и цивилизация, неочаквано се оказа съзвучно с класическата марксистка борба на развиващите се (сляпо) „производителни сили“ и влизащите в противоречие с тях „производствени отношения“, само идеологическа „надстройка“, над която е цялата човешка култура. Оказа се не толкова трудно (а и завладяващо въображението) класическото Фройдово „super ego“ да се превърне в един „обновен“ марксизъм в дисциплиниращата инстанция на класовото господство, а „id“ – в потискания порив на експлоатираните. Оказа се не тъй трудно мястото на „буржоазията“ да заеме „технологията“, а това на „пролетариата“ – разчовечаваният от нея „пост-човек“, та дори и „пролетаризираната“ екосистема. Ето как стана възможно опъващи си палатки под връх Бузлуджа млади марксистки „лъмбъри“ у нас да съчетаят „деконструкциите“ на Маркс от „Немска идеология“ с „деконструкциите“ на Дерида или с психоаналитичното левичарство на Лакан и Жижек.
Горките марксистки „бонзи“ от изминалия ХХ век! Ако можеха да видят как съвременните млади марксисти свързват диалектическия и историческия материализъм на „класиците“ със „субективния идеализъм“ на разни Лакановци и Дельозовци, сигурно биха пожелали земята да се отвори и да ги погълне. Но какво да се прави – религията на хилиазма не може да остане без своя „Божествена субстанция“, която расте и се развива под повърхността на историята – в „своето друго“, а щом такава вече не може да бъде антагонистиката на „производителните сили и производствените отношения“, тя ще трябва да бъде намирана дори в противоречието между „принципа на удоволствието и принципа на реалността“.
Спокойно обаче – това недопустимо „съдружаване“ с „идеалистите“ днес е дял само на най-интелектуалната „върхушка“ на неомарксизма и би могло да се нарече теоретически парамарксизъм, свидетелстващ не за друго, а за абсолютния крах именно на теоретичния, на философския фундамент на класическия марксизъм, от който до такава степен не остана нищо, че днес спокойно можеш да твърдиш, че си (теоретически) последовател на Маркс, без дори да си прочел друг някой „марксист“ освен Лакан, Дельоз, Дерида и т. н.
Втората група съвременни марксисти бих определил като (принудени) „ревизионисти“ по темата за „класовата борба“. Защото след като в света практически престана да има „пролетариат“ (превърнал се масово в „средна класа“), а „капиталът“ от корпулентни чичковци с цилиндри и дебели шкембета, експлоатиращи женски и детски труд, стана „анонимен“ и дори „виртуален“, новите „марксисти“ бяха принудени да станат специалисти по постколониализъм и мултикултурализъм. Понеже „класовата борба“ (която и ще доведе „неминуемо“ до „Революцията“ и „хилядолетното царство“) не може да изчезне дори с изчезването на „буржоазията“ и „пролетариата“, според марксистката догма – тя започна да се търси (и намира) от неомарксистите в „задълбочаващия се антагонизъм“ на Евро-Атлантика и страните от „третия свят“ (бившите колонии, страните от Африка, Ориента и т. н.). Наглед логично. За беда на въпросните „марксисти“ обаче борбата на този „извън-Евро-атлантически“ („пролетарски“) свят с Евро-атлантическия се поведе съвсем не от някакви местни „исторически материалисти“, ами от… радикалните ислямисти, от радетелите на инокултурните „гета“ и т.н. Трябва ли неомарксистите – за да бъдат последователни – да застанат на тяхна страна? Нужно ли е да добавят към „диалектическия материализъм“ и „салафизма“ и освен за комунизъм да започнат да се борят и за заменяне на „лицемерното буржоазно право“ с шериата? Ако съвременната „класова борба“ е тази, да – те трябва да застанат на страната на „мултикултурализма“ и нехристиянския религиозен радикализъм. Само че така изведнъж ще се озоват в един лагер с повечето от презрените европейски „либерали“, които са и „мултикултуралисти“, и „антиколониалисти“. Конфузно.
Но може би пък ислямският радикализъм и културният „гетоизъм“ са само (подлежаща на критична „деконструкция“) „надстройка“ над истинския съвременен „класов сблъсък“, чиято същност е в „изострилия се до последен предел“ антагонизъм на глобалните либерални елити и народите като цяло? Такава е следващата версия на новомарксисткото учение за „класовата борба“. Да, „буржоазия“ от типа на онази, описвана ни от „класиците“, вече няма, няма и „парии“, които да изпълват с дрипите си улиците на Берлин, Париж, Рим и Брюксел, но Маркс си остава „по принцип“ прав и до днес, защото бе предвидил „интернационализацията и концентрацията на капитала“ и бавното освобождаване на работниците от анахроничните им „национални и религиозни илюзии“. Днешният марксист може да се ободри в сърцето си, защото вече сме свидетели на сблъсъка на „глобалните елити“ с народите като цяло. А не е ли това, ето това „навечерието на световната революция“?
Ето че и тук обаче новите марксисти се оказват в конфузна ситуация. С „глобалните елити“ днес се сблъсква не някой друг, а… популисткият консерватизъм. Нима, ако не на страната на ислямския радикализъм, неомарксистите ще трябва да застанат на страната на борещата се с „глобалната брюкселска бюрокрация“ Марин льо Пен, на страната на фашизоидната „Алтернатива за Германия“, на „консерватора“ Орбан, та даже на страната на… самия Доналд Тръмп, който победи тъкмо под лозунга „долу глобалните либерални елити“. Светът може и да се намира в антагонистична схватка между „елити“ и „народи“, само че радикалните „народи“ очевидно не щат комунизъм като развръзка на тази битка, а искат… фашизъм.
Да, това е страшен конфуз за съвременните неомарксисти, но и той не ги обезсърчава. Защото идейната шизофрения се е превърнала в тяхно нормално състояние. Знам много добре, че те тайно (но идеологически „обосновано“) ужасно се радват на демаршите на ислямските терористи в Европа, виждат розовото бъдеще, в което „бежанците“, тези отмъстители за колониалния грях на „световния капитал“, ще „залеят“ метрополиите му, и в същото време силно „стискат палци“ на партии и деятели, които обещават да „изгонят всички мюсюлмани от Европа“, да „възродят националния капитал“. Това се нарича „диалектика“. И в името на тази „диалектика“ днес има дори… марксисти-фашисти. Не вярвате ли? Послушайте (или прочетете) изявленията най-малкото на един наш журналист и радиоводещ (когото непрекъснато уволняват и все оставят на работа), който в едно и също време венцехвали „9-и септември“, призовава за „нов Народен съд над либералите в България“ и в същото време приветства окупацията на Крим, вещае победи на Льо Пен, на „Алтернатива за Германия“ и т.н.
И все пак, ужасно е, че „класовата борба на съвременния етап“ се води между мюсюлмански радикали и европейски секуларисти, между либерали и консервативни националисти и никой не желае да си спомни нито за първоучителите на тази „борба“, нито за онова, в името на което тя в същността си трябва да се води. Ето защо има и още една група неомарксисти – онези, които отчаяно търсят (по ъгълчетата на света) остатъците от „автентичния марксизъм“. Като ги няма в „Евро-Атлантика“ (където срещу „глобалния капитал“ се борят не марксисти, а националисти, а срещу пост-колониализма, не комунисти, а религиозни фанатици), то все пак марксистите ги има във… Венецуела. Вече не „ни учат“ такива могъщи другари като Георги Димитров и Йосиф Сталин, но можем да се обнадеждим с делото на другаря Уго Чавес и другаря Мадуро (тук би трябвало да се добави и Ким Чен Ун, но странно, неомарксистите избягват да си спомнят за него). Вярно е, че споменатите „другари“ не са съвсем чисти марксисти, вярно е, че от техните миниатюрни „хилядолетни царства“ народите им бягат, за да не умрат от глад, но в епохата на пара-марксизма („Маркс-Дельоз-Лакан“) и те са някаква надежда. Спомням си, че в отчаяните си опити да открие някакво оцеляло убежище на „единствено вярното учение“ един нашенски „нов ляв“ преди време се бе задълбочил дори в около-католическата „теология на освобождението“ (всъщност, отдавна осъдена от Католическата църква и – практически мъртва в страните на Латинска Америка, където сега актуални са радикалните… протестанти). И все пак, за да перифразирам един наш мъдрец: „Европа беше надежда, сега е друго“ (надеждата, сиреч, сега е в Южна Америка).
Най-накрая съществува още една група неомарксисти, които не приемат изредените дотук „класови борби“ като достатъчно фундаментални, но са отдали надеждите си на грядущия сблъсък между изконно „потисническия“ патриархализъм и хетеросексуализъм и „пролетарския“ феминизъм и ЛГБТ движенията. Това са съвременните буржоа и пролетарии и в хилиастичния край на сблъсъка им трябва да се мержелее едно (най-сетне) безсемейно и безполово „хилядолетно царство“ в което съпругът сутрин ще бъде съпруга, на обед съпруг, а следобед не знам какво (в духа на Маркс). В края на краищата – осведомяват ни тези „марксисти“ – Ленин бил първият, който легализирал хомосексуализма (ех, да можеха да чуят това милиционерите отпреди 1989 г.). По-лошото обаче е, че това могат да чуят и ненавижданите днешни „либерали“ (които, според марксистите-фашисти пък не се занимават с нищо друго, освен с узаконяване на гей-браковете и затова… би трябвало да са ни „класови съратници“).
Аз съвсем не искам да бъда саркастичен към описаните дотук неомарксисти. Ще кажа, че макар повечето от тях шизофренно да принадлежат едновременно към две или три от изредените групи (да са едновременно антиглобалисти и антинационалисти, антитеисти и мултикултуралисти, защитници на „традиционните ценности“ срещу „либералната развала“ и ЛГБТ активисти), те са далеч по-образовани и културни от „религиозните“ си предшественици. И най-важното: по своето социално битие обикновено са доста „буржоазни“. Специално нашенските весело карат джиповете и БМВ-тата на татковците си, завършили са в САЩ (или други глобално-елитистки страни) и даже обичат „алтернативните форми в изкуството“. В крак са с модата (за разлика от своите предшественици) и понякога могат даже да спорят с опонентите си.
Поради всичко това (и то, повтарям, най-много ме успокоява) те все още (специално у нас) са абсолютно неспособни да се консолидират в партийно-политическа сила, можеща „да се пребори за властта“, за да осъществи отново марксисткия апокалипсис по нов начин. „Политическите“ им акции се изчерпват със защита на „високохудожествени“ паметници от епохата на социализма, поклонения на рушащия се мемориал на Бузлуджа и присъдружие към определени „протести срещу ГЕРБ“. Не всички даже гласуват за „правоприемницата“ на БКП.
Но ето защо аз ги нареждам като част от пост-историята на марксизма, като последен епизод от неговата печална история и не ги смятам днес за свои (идейни) „врагове“. Нали, ако цитирам поета: „Мъртвият не ни е враг“.