Изключително жалко (до степен на комично) е онова, което остана от марксизма – „единствено вярното учение за развитието на човешката история“ – след рухването на съветската империя, която го бе превърнала в същинска всеобхватна „вероизповед“. Изключително жалко е съвременното битие на тази, преди 1989 г., стройна и грижливо канонизирана до последния термин догматическа система.
Веднага след падането на комунизма от нейната триделна „философска“ постройка: „диалектически материализъм“ (имащ претенцията да бъде учение за природата и света като цяло и за познаването им от човека), „исторически материализъм“ (съдържащ основното „откритие“ на марксизма да „движещите сили на историческия процес“) и „научен комунизъм“ отпадна „диалектическият материализъм“ (т. нар. „диамат“) – примитивен материализъм в духа на късния XVIII век, произведен като вероизповеден фундамент на доктрината преди всичко от Енгелс. Наистина той можеше да бъде „изповядван“ сериозно единствено под диктата на тоталитарната комунистическа държава – толкова неудържим още от създаването си бе той пред лицето на истински развитата философска и природонаучна мисъл на XIX и XX век.
Всъщност още в „късната есен“ на комунистическата епоха философите-марксисти с по-развито чувство за собствено достойнство в СССР и сателитите му бяха започнали да промъкват елементи от Кантовата и феноменологичната философия в своите „диаматски“ съчинения, като ги представяха за „автентичен прочит на класиците“. Жреците на догмата пък или не забелязваха техните подмолни „ереси“, или ги санкционираха меко, като запращаха „новаторските“ им писания в маргинални научни списания. По-възрастните от колегите ми философи ще си спомнят например за т. нар. „дейностен подход“, промъкнал се в теорията на познанието на марксизма (и представляващ по същество плаха кантианско-прагматистка редакция на Лениновия догмат за съзнанието като „отразяване, копиране“ и т. н. на обективната действителност в… „човешкия мозък“ – глупост, подобаваща само за зората на философската мисъл от досократическия й период).
Прословутите и толкова радващи нашите тогавашни млади и „прогресивни“ (сега биха ги нарекли „либерални“) марксисти, „дейностници“ – Щедровицки, Мамардашвили, Соловьов, Швирьов и т. н. – развиваха своя „еретически“ диамат в списания, издавани нейде в Тарту или други прибалтийско-сибирски „научни институти“, но бяха лакомо четени и у нас.
С падането на комунизма – когато марксистката догматическа система престана да бъде задължително (за научния и за физическия живот) вероизповедание – всякаква (марксистка) „философия на природата“ и всякаква (идиотска) „теория на отражението“ буквално отлетяха от марксизма. И днешните „нови леви“ неомарксисти дори не си спомнят, че такива в „символа на вярата“ им някога е имало. Със сигурност не помнят за грандиозните „врагове“ на марксистката теория за познанието като отражение – Мах и Авенариус (третостепенни мислители от началото на ХХ в., помнени по нашите географски ширини само защото „самият“ Ленин ги бе „изял с парцалите“ в своя фундаментален труд „Материализъм и емпириокритицизъм“). Със сигурност те вече и не подозират за живелите през XIX в. скромни немски професори Фогт, Бюхнер и Молешот – т. нар. „наивни материалисти“, които задължително се изучаваха (всеки в отделна лекция) в курса по философия, в качеството им на нещо като старозаветни „предтечи“ на „великия“ Енгелс. Със сигурност също (задълбочили се в „деконструктивиращите“ разни неща Дельоз, Дерида, Лакан и пр.) днешните млади неомарксисти биха потънали от срам, ако би им се наложило публично да защитават тезата, че съзнанието не е нищо друго освен „образи“, отпечатвани, подобно на фотообразите, върху „лентата“ на нашия мозък и да „разобличават“ като различни (субективни, обективни и т. н.) идеалисти Кант, Хегел и Хусерл, да не говорим за любимите им Фуко и Жижек.
„Но този примитивен „диалектически материализъм“ и без това не е бил елемент от автентичното марксистко учение“ – ще възразят може би съвременните неомаркстисти – той е бил пришит към „гениалната“ Марксова „критическа философия“ по-късно от Сталинските догматици. Само че темелите на този примитивен материализъм се намират още в „Икономическо-философските ръкописи от 1844 г.“ на самия „първоучител“ Маркс, при това изложени там по един всъщност журналистически начин (то е все едно за философски текст да бъде признат днес някой от опусите на журналиста Валери Найденов). Ние бяхме принудени да ги зубрим в „капиталното“ съчинение на Енгелс „Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия“ и да ги намираме изложени вече пространно (в типичния му истеричав стил) от Ленин в споменатия вече „Материализъм и емпириокритицизъм“.
След „диамата“ от „канона“ на марксизма естествено отпадна и „научният комунизъм“ – уникална „наука“, чийто предмет не съществуваше никъде в битието, но „трябваше“ да засъществува според марксисткия догмат в бъдещето като „есхатон“ на световната история и в който освен пари и стоки нямаше да има и професии, но всеки човек щеше да бъде сутрин рибар, на обед критически критик, а следобед – не си спомням вече какво (според „гениалното“ предвиждане на Маркс). Докато този бъдещ предмет придобиеше битие обаче в „научния комунизъм“ се изучаваха етапите на неговото „ставане“: народна демокрация, социализъм, развит социализъм и т. н. и се „обосноваваха“ такива например „диалектически“ идиотщини, че тъкмо защото днес-утре й предстои да отмре, държавата днес става най-силна и обхваща всичко на всички.
След като комунизмът престана да „става“ естествено се изпари и „науката“ за него. Не вярвам сред днешните неомарксисти да има дотам дръзки „диалектици“, които да се осмелят да утвърждават, че капитализмът победи социализма в световен мащаб, тъкмо защото му предстои… да загине в най-скоро време.
Разпадът на догматическата структура на марксизма бе последван (но може би и предизвикан) от разпада на „троицата“ негови учители и профети. Казвам, може би бе предизвикан от това, защото въпросната „троица“ въобще не се състоеше от философи като философите, а представляваше същински божествен „три-личен“ ум, откровил се в нашия свят на финала на неговата история и затова неподлежащ нито на разделяне, нито на критика от „сътворените“ умове на хората. Днешните неомарксти избягват да си спомнят за Енгелс, когато излагат своя „марксизъм“, а повечето от тях направо смятат Ленин за „нещо друго“ – за един от „историческите“ марксисти, наред с, видите ли, такива като Дьорд Лукач, Луи Алтюсер, Теодор Адорно и т. н.
В периода на битуването на марксизма като „вероизповед“ обаче подобно разделение би било равно на идеологически атентат – нещо като иконоборска ерес, още повече, че „троицата“ бе действително иконизирана. Битуваха нейни „канонични“ изображения във вид на медальон (или марксистки общ „нимб“), в който бяха вписани долепените един за друг профили на Маркс, Енгелс и Ленин. Те така се и произнасяха от „посветените“ – от адептите на учението на „Маркс-Енгелс-Ленин“, изповядвани почти като една същност в три лица, никога не можещи да си противоречат и винаги „допълващи се“ и „развиващи“ един другиго.
Оригиналното в тази класическа марксистка „триадология“ бе в два пункта: първият се състоеше в това, че макар открито между „лицата“ на марксистката „същност“ да не се признаваше субординационизъм, все пак най-обилно бе изучаван, декламиран, перифразиран и т. н. бе Ленин, докато Маркс, макар да даваше името на триличната essential, все пак бе оставян на проучване от „собствено теоретиците“ – специалистите по марксисткия „Стар завет“. Вторият оригинален пункт в марксистката „триадология“ бе този, че тя всъщност винаги битуваше като „тетрадология“. Защото към „медальона“ (общия нимб) винаги се присъединяваше и още един образ (който периодично се заменяше с друг) – този на избрания за „генерален секретар“ на комунистическата партия на СССР в момента. В този пункт „вероизповедният“ марксизъм показва по-голяма близост с ламаисткия будизъм, където наред с Буда, на земята непременно присъства и неговият моментен „наместник“ – Далай Лама. Та, наред с „Маркс-Енгелс-Ленин“, оторизиран първи тълкувател на единната им essentia, бе винаги и един „Далай Лама“. Още по-оригиналното (превръщащо „тетрадологията“ вече в „пентадология“) бе, че този наместник на „медальона“ от своя страна сам се двоеше (и вече именно субординационистки). Защото ако имаше един „всеобщ“ наместник – „Далай Лама“ от Москва, той от своя страна имаше по един наместник за всеки подчинен на Москва регион. Ето защо „троицата“ Маркс-Енгелс-Ленин винаги функционираше в реалното историческо битие през класическата марксистка епоха с още едно тире: „Маркс-Енгелс-Ленин-Сталин“ (до 1956), сетне „Маркс-Енгелс-Ленин-Хрушчов“ (за кратко), последвани от Брежнев, Андропов, Черненко. Наместници на наместника на „троицата“ пък бяха различни люде в различните страни от комунистическия блок. У нас например, по времето на „Маркс-Енгелс-Ленин-Сталин“, такъв „поместен Сталин“ бе „Георги Димитров“ (сетне Вълко Червенков), а после – за цели три десетилетия – като „поместен“ Хрушчов, Брежнев, Андропов и Черненко – „Тодор Живков“. В стройната догматическа система на марксизма именно (и само) по отношение на четвъртия и петия след „троицата“ се полагаше да се употребява израза (иначе иманентно присъщ и на трите „лица“ на марксизма) „както ни учи другарят…“. Например, „както ни учи другарят Сталин“, „както ни учи другарят Георги Димитров“, „другарят Тодор Живков“ и т. н.
След краха на комунизма се разпадна и тази марксистка „триадология“ (респективно „тетрадология“ и „пентадология“). Днешните млади марксисти, които си позволяват да изучават и пропагандират например Маркс, без въобще да се занимават с Енгелс, да редопоставят с Маркс „някой си“ Адорно или Алтюсер, дори не си дават сметка, колко дълбок (догматически) грях вършат разпарчетосвайки по този начин едната essentia на класическия марксизъм. Те не знаят, че Маркс е (целият) в Енгелс (и Енгелс в Маркс), а те и двамата (неразделно и неслято) са в Ленин, който пък буквално е в самото сърце и на двамата и въобще не може да съществува – и той, и онези, на които е в сърцето – без да преминава през екзегезата на онзи, който в момента „ни учи“ на това безподобно учение.
Разпадът на марксизма, за който пиша тук (признавам, с известна ирония), обаче съвсем не е (и тук вече съм напълно сериозен) разпад на нещо само „оказионално“ прилепило се към теорията на един исторически съществувал философ (политикономист, идеолог или както там биха предпочели да го определят днешните му адепти). Марксизмът въобще не е (не бе) тъждествен нито с идеите на единично взетия Карл Маркс, нито с поредицата от автори (и политически дейци), вдъхновявали се от него. Марксизмът не бе дори политическо направление, камо ли „школа“ в академичния смисъл на тази дума. Марксизмът – исторически съществувалият, т. е. реалният, имал битие в историята, а не в съзнанието на днешните му адепти марксизъм, е, в своята истина, секуларно (по формата и езиковото си „облекло“) религиозно (еретическо, анти-християнско) учение (и „църква“). Той представлява миленаристка (хилиастична) визия за историята,[1] довела на повечето места, в които е имала шанса да се осъществи, до същински „апокалипсис“ – до изграждане на тип „хилядолетно царство“ (завършващо историята) и в което човешката история действително престава да бъде история на човека (на хората) и се преобразява в история (вече) на един тоталитарен Абсолют, превърнал човека в свой „ресурс“ и „горивен материал“. В този смисъл крахът на марксизма – взет именно като религиозен хилиастичен проект и „църковно“ въплъщение на този проект, трябва да се гледа не просто като крах на едно „учение“, а като сотериологично (спасително) събитие, връщащо историята на човеците, от които марксизмът я бе отнел, за да предаде тях на „Историята“ (и както обещаваше – вече завинаги).
Но ето защо съвременните млади адепти на неомарксизма са още по-смешни и жалки в опитите си да издирят почва за провалилата се марксистка религия в новите условия на света. Аз ще се опитам да ги опиша и класифицирам в следващия текст под това заглавие.
___________________________________
[1] От „миленаризъм“ или „хилиазъм“ – еретически учения на християнска почва, обосноваващи настъпването на (хилядолетното) Божие царство на земята, като финал на спасителното домостроителство. Подробно за хилиастичния характер на марксизма, виж в статията ми „Тоталитарният хилиазъм на марксизма“ в „Портал Култура“ от 10.11.2014 г.
