Начало Идеи Гледна точка Печалният странник и блудният син
Гледна точка

Печалният странник и блудният син

5683

 

Наскоро вървях по улицата и не зная по какъв повод си казвах наум „Да се завърнеш в бащината къща”. Установявах с тъга, че не мога да си спомня отделни строфи, прескачах ги, но музикалният ритъм се нарушаваше, започвах отначало, та дано механичната памет се включи и ми подскаже забравеното.

Не можах да си спомня забравените стихове, но тези, които помнех и си повтарях, ме потопиха в духа на елегията. И се сетих, че бях прочела някъде, че това е най-доброто стихотворение в световната поезия, което пресъздава мотивите на евангелската притча за блудния син. Много стихотворения интерпретират притчата, като следват нейния сюжет. Дебелянов с нито една дума не споменава евангелския персонаж и сюжет, аналогиите са на асоциативно ниво.

Притчата за блудния син е най-известната евангелска притча, наричана е дори „Евангелие в Евангелието“, тя се е просмукала дълбоко в културата и изкуството, разглеждана е от всички възможни гледни точки, дори Бийтълс имат песен по нейни мотиви – She’s leaving home. Спрях се по средата на тротоара, изписах в Гугъл първата строфа на небесното стихотворение, сред клаксоните, задръстването, мръсния въздух, множеството забързани хора, набиването на спирачки и попръжните между шофьорите думите на Димчо Дебелянов започнаха да се ронят като бисери, които изсмукваха в себе си хаоса и напрежението, осветяваха ги с опална светлина, заглушаваха уличния шум, нежно повдигаха наведените ни, побити в земята глави, пречистваха сърцето ни, успокояваха го от грижите и раните на този свят.

Разбирахме и знаехме – има пристан от болката и страданието.

Някъде в някоя малка къщица има обич, тиха и кротка, плаха, въпреки че цели сме одрани от този свят, който в зло лежи.

Някъде някой ни чака, ще ни забележи отдалеч, ще се спусне към нас, ръцете му ще бъдат разтворени за прегръдка, на лицето му ще има усмивка, отдавна ни е чакал този човек, отдавна е искал да се завърнем, за да ни прегърне.

Къде сме скитали досега по чужди земи, с чуждия до нас, по неговите прищевки, по нашето безсърдечие, по хорското безразличие, при хората с каменни сърца наместо със сърца от плът. Не знаехме ли, че душата Му мрази нашите новомесечия и нашите празници, те са бреме за Него, тежко Му е да ги носи. И не се ли наситихме на рожковите по свинските пасбища, на мизерията и глада в оная мрачна страна. И няма ли място, където да идем, и раните ни да се почистят и облекчат, да се омекотят, с елей някой да ги полее. В някоя тиха привечер да се приберем у дома, да оставим  товара си от грехове пред нозете Му, да облегнем глава на рамото Му, да се разплачем с прочистващи сълзи.

Нищо не знаем за лирическият герой на Димчо Дебелянов, освен че е бил скръбен и нещастен, уморен от безутешни дни, очакващ мирен заник. Той мечтае да се завърне в родния си дом, но това е само блян, защото я няма вече старата, да го посрещне на прага. Воплите му дори са скрити.

В елегията бащата не присъства, няма го другия брат, няма ги слугите, няма го драгоценния пръстен и разкошната премяна, която заменя дрипите, няма го угоеното теле и пищната трапеза. Буквалните асоциации с притчата са напълно спестени, но това е същото завръщане от страданието и болката в дома на утехата и любовта. Същото съкрушение на сърцето и очакване на топлата прегръдка, в която да потъне. В притчата бащиният дом е царството Божие, а в елегията то е изразено в старата икона, в която печалният странник е впил морен поглед.

Името „странник“, с което поетът се самоназовава, е почти тъждествено по смисъл с „блуден син“. С развитието на езика понятието блуд постепенно стеснява и променя смисъла си. Днес дори в наказателния кодекс присъства като сексуално престъпление. А блудният син е наречен така, защото след като напуска бащиния дом, блуждае в някаква далечна и враждебна страна, където е поставен по-ниско дори от свините. Така, както странникът е трупал скърби, нещастия и печал в своето безутешно странстване. Нещастието подбужда и блудния син, и странника да се завърнат в бащината къща. И за двамата завръщането е последна надежда.

Блудният син два пъти извървява един и същи път – когато напуска бащиния дом и когато се завръща. Пътят е един и същ, но състоянието му е коренно различно. И бащиният дом е един и същ, когато го напуска и когато се завръща в него. Но състоянието му е коренно различно. Едни и същи неща стават различни, когато ние се променим. Метаноята отключила сърцето на Блудния син за бащината любов.

Радост плаха отхвърля черната умора на печалния странник, безутешните дни чезнат в нейната усмивка блага, стаята позната е последна пристан и заслона, кръговратът на живота се затваря с тихите думи пред старата икона.

Думите, ритъма, римите на Дебелянов описват същата картина, която рисува Рембранд. Те са неговите бои и палитра. Като притворим очи и в коленичилия блуден син можем да доловим печалния странник.

А ако повтаряме по-дълго тихите думи на елегията и се вгледаме по-съсредоточено в образа на блудния странник, пред прага на бащината къща можем да видим и себе си. Животът винаги завършва със завръщане, когато се затвори кръгът и се сглобят отломките, разпаднати под товара на греховете ни. Завръщането възстановява нашата цялост.

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха –
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора