Наскоро вървях по улицата и не зная по какъв повод си казвах наум „Да се завърнеш в бащината къща”. Установявах с тъга, че не мога да си спомня отделни строфи, прескачах ги, но музикалният ритъм се нарушаваше, започвах отначало, та дано механичната памет се включи и ми подскаже забравеното.
Не можах да си спомня забравените стихове, но тези, които помнех и си повтарях, ме потопиха в духа на елегията. И се сетих, че бях прочела някъде, че това е най-доброто стихотворение в световната поезия, което пресъздава мотивите на евангелската притча за блудния син. Много стихотворения интерпретират притчата, като следват нейния сюжет. Дебелянов с нито една дума не споменава евангелския персонаж и сюжет, аналогиите са на асоциативно ниво.
Притчата за блудния син е най-известната евангелска притча, наричана е дори „Евангелие в Евангелието“, тя се е просмукала дълбоко в културата и изкуството, разглеждана е от всички възможни гледни точки, дори Бийтълс имат песен по нейни мотиви – She’s leaving home. Спрях се по средата на тротоара, изписах в Гугъл първата строфа на небесното стихотворение, сред клаксоните, задръстването, мръсния въздух, множеството забързани хора, набиването на спирачки и попръжните между шофьорите думите на Димчо Дебелянов започнаха да се ронят като бисери, които изсмукваха в себе си хаоса и напрежението, осветяваха ги с опална светлина, заглушаваха уличния шум, нежно повдигаха наведените ни, побити в земята глави, пречистваха сърцето ни, успокояваха го от грижите и раните на този свят.
Разбирахме и знаехме – има пристан от болката и страданието.
Някъде в някоя малка къщица има обич, тиха и кротка, плаха, въпреки че цели сме одрани от този свят, който в зло лежи.
Някъде някой ни чака, ще ни забележи отдалеч, ще се спусне към нас, ръцете му ще бъдат разтворени за прегръдка, на лицето му ще има усмивка, отдавна ни е чакал този човек, отдавна е искал да се завърнем, за да ни прегърне.
Къде сме скитали досега по чужди земи, с чуждия до нас, по неговите прищевки, по нашето безсърдечие, по хорското безразличие, при хората с каменни сърца наместо със сърца от плът. Не знаехме ли, че душата Му мрази нашите новомесечия и нашите празници, те са бреме за Него, тежко Му е да ги носи. И не се ли наситихме на рожковите по свинските пасбища, на мизерията и глада в оная мрачна страна. И няма ли място, където да идем, и раните ни да се почистят и облекчат, да се омекотят, с елей някой да ги полее. В някоя тиха привечер да се приберем у дома, да оставим товара си от грехове пред нозете Му, да облегнем глава на рамото Му, да се разплачем с прочистващи сълзи.
Нищо не знаем за лирическият герой на Димчо Дебелянов, освен че е бил скръбен и нещастен, уморен от безутешни дни, очакващ мирен заник. Той мечтае да се завърне в родния си дом, но това е само блян, защото я няма вече старата, да го посрещне на прага. Воплите му дори са скрити.
В елегията бащата не присъства, няма го другия брат, няма ги слугите, няма го драгоценния пръстен и разкошната премяна, която заменя дрипите, няма го угоеното теле и пищната трапеза. Буквалните асоциации с притчата са напълно спестени, но това е същото завръщане от страданието и болката в дома на утехата и любовта. Същото съкрушение на сърцето и очакване на топлата прегръдка, в която да потъне. В притчата бащиният дом е царството Божие, а в елегията то е изразено в старата икона, в която печалният странник е впил морен поглед.
Името „странник“, с което поетът се самоназовава, е почти тъждествено по смисъл с „блуден син“. С развитието на езика понятието блуд постепенно стеснява и променя смисъла си. Днес дори в наказателния кодекс присъства като сексуално престъпление. А блудният син е наречен така, защото след като напуска бащиния дом, блуждае в някаква далечна и враждебна страна, където е поставен по-ниско дори от свините. Така, както странникът е трупал скърби, нещастия и печал в своето безутешно странстване. Нещастието подбужда и блудния син, и странника да се завърнат в бащината къща. И за двамата завръщането е последна надежда.
Блудният син два пъти извървява един и същи път – когато напуска бащиния дом и когато се завръща. Пътят е един и същ, но състоянието му е коренно различно. И бащиният дом е един и същ, когато го напуска и когато се завръща в него. Но състоянието му е коренно различно. Едни и същи неща стават различни, когато ние се променим. Метаноята отключила сърцето на Блудния син за бащината любов.
Радост плаха отхвърля черната умора на печалния странник, безутешните дни чезнат в нейната усмивка блага, стаята позната е последна пристан и заслона, кръговратът на живота се затваря с тихите думи пред старата икона.
Думите, ритъма, римите на Дебелянов описват същата картина, която рисува Рембранд. Те са неговите бои и палитра. Като притворим очи и в коленичилия блуден син можем да доловим печалния странник.
А ако повтаряме по-дълго тихите думи на елегията и се вгледаме по-съсредоточено в образа на блудния странник, пред прага на бащината къща можем да видим и себе си. Животът винаги завършва със завръщане, когато се затвори кръгът и се сглобят отломките, разпаднати под товара на греховете ни. Завръщането възстановява нашата цялост.
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха –
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
