Ще имаш чистата походка на дървото,
закрачил все нагоре,
без да спираш никого.
Защото имаш пътя.
Знаеш пътя.
Пътя.
Николай Кънчев, „Твоят живот”
Като се замисля, стихотворението, което най-точно приляга на неговата личност, стихотворението, в което той, съзнавайки го или не, се е себепортретирал най-правдоподобно и откровено, в дух и плът, е „Дърво”:
Все пак държа
да съм с корона.
Обичам и венците на гнездата,
и химните на славеите – също.
Обичам висотата
и общувам
единствено със хоризонта.
Виновно ли съм, че стоите
под мене
и оставате във сянка?
Това монологично стихотворение Кольо прочете за пръв път на самодейните литературни четения в 65-а и 272-ра аудитории на Софийския университет, а след това публикува нейде през началото на 60-те във в. „Студентска трибуна” – едно от броените издания, в което печаташе малко или много редовно. Университетските литературни четения през учебната 1962–1963 учебна година бяха явление, те се превърнаха в краткотрайно и несигурно убежище от всевластието на партийната цензура. На тях автори (предимно млади поети) четяха сатирични и лирични творби, които нийде под слънцето на мира и социализма не намираха трибуна. Редовно и нередовно в спектакъла участваше и Николай Кънчев – чак докато след семестър-два ректоратът закри четенията и изключи техния организатор Йордан Палежев от университета. Така всевластието на партийната цензура бе възстановено – както винаги за сметка на литературата.
„Дърво” беше дискретен отговор на многобройните му казионни критикари, които в тон с духа на времената се надпреварваха да го обвиняват в авангардизъм, в новаторство, в умозрителност, в маниерност, че и в чуждопоклонничество. Кольо превъзхождаше обвинителите си – всички до един. Беше ги надраснал недостижимо както като творчески талант, така и морално. С несъмнените си литературни качества цитираното стихотворение, което е художествен изказ и на светоусещането, и на личния му морален кодекс, е достоверна литературна илюстрация както на това му непретенциозно превъзходство, така и на ясното му съзнание за него – съзнание на един неимоверно даровит автор, който е прозрял собствената си цена.
И още нещо подсказва „Дърво” – отчуждеността на автора, суровата вътрешна емиграция, в която Николай Кънчев битуваше и студуваше, несъвместимостта му със средата, тоталното разминаване на личността на поета с една биосфера, която той нито е избирал за свое местожителство, нито можеше да избегне като такова. В онези досадни и зли времена на „митинги и колективни чувства” (Първан Стефанов) Кольо водеше живот на единак, а само по себе си усамотяването те правеше вече подозрителен в очите на режима. Един режим, безскрупулно потъпкал индивида, за да въдвори и фаворизира колективистичното начало, сивотата и посредствеността на безличната и обезличаваща маса да въдвори и фаворизира. Безмерната му одухотвореност го разграничаваше – колкото непреднамерено, толкова и отчетливо – от бездуховността на епохата, от интелектуалната пустота, от плакативната кухост на официалната ни литература, тънеща в блатото на господстващия метод на социалистическия реализъм. Като всеки по-сериозен творец от онези времена Кольо оцеляваше нейде на тънката и опасна граница между собствената си литературна идентичност и статуквото. С времето самотата му позаприлича на отшелничество – толкова непреодолима бе пропастта, зейнала между собственото му авторско кредо и конюнктурата. Не само еднопартийното господство над словото – и многобройните казионни графомани не можеха да му простят последователността, с която той тихо, но непоколебимо се себеотстояваше. Това му себеотстояване се превърна с годините в мълчалив упрек към всички онези ведомствени химнописци и лакеи на режима, които оправдаваха лакейството си с обстоятелствата. Поетът съзнаваше, че при цялата им неумолимост тези обстоятелства са не само обективно, а и субективно явление, продукт не само на деспотизма на високопоставените ни деспоти, а и на нашето собствено малодушие, на готовността ни да ги приемем като безапелационно наложени свише регламенти, да се примирим с тях и да се придържаме към всеобщата рутина. Докато неговата единствена (непровъзгласена, но предано следвана) цел бе да съхрани чистотата на художественото си слово, да не позволи то да се превърне от авторска себеизява в обслужващ арсенал на една партийна доктрина, обсебила не без наше задружно участие до последната ниша цялата ни национална култура. Наред с Атанас Далчев, с Борис Христов, с Константин Павлов, с Христо Фотев, с Недялко Йорданов, със Стефан Цанев, с Ивайло Петров, с Иван Цанев и Калин Донков, Кольо бе един от малцината ни литератори, които, въпреки господството на партийността в изкуството и литературата, съумяха с цената на много усилия и рискове да съхранят литературността на литературата си, да не допуснат в строфите и сюжетите им да проникнат неблагородните идеологически примеси. Сега, в демократични условия това изглежда просто и леко, аз обаче съм жив свидетел колко мъчителни усилия му струваше в условията на тоталитаризма да си остане независим и себесъщ, да опази от агресивните набези на конюнктурата творческата си и личностна автономност, подвластен единствено и само на невероятния си талант и на онези нравствени норми, които той не пристъпи ни веднъж. Редом с шепа съвременници Кольо намери сили да противопостави вътрешното си аз на разврата на гражданската среда, доминирана неумолимо от партийността в изкуството и литературата с всичките ѝ труизми, клишета и догми. В биографичния път на Николай Кънчев този нелек и непреходен, този мълчалив, но ожесточен двубой бе в крайна сметка спечелен от твореца и загубен от системата, която така и не успя да го приобщи към демоничните си цели. Има нещо колкото необяснимо, толкова и възхитително в това безхитростно надмощие на индивида над масата, на персоналната духовност над всеобщата бездуховност, на личността над държавността.
Никога ни най-малко не съм идеализирал тълпата, по примера на Бердяев, на Ортега и Гасет и на Ерих Фром винаги съм считал, че само индивидът може да бъде носител на красивото и възвишеното, докато масата винаги е царство на пошлостта и примитивизма. Никоя общност не ми е по сърце, трябва да отчета обаче, че ние, българите, сме много сетивен народ. Съзнавам, че казаното може да се отнесе и към останалите балкански етноси, но не това е темата ми в момента. Тъкмо поради изострената ни сетивност националната ни културна история е пренаселена с лирични и чувствени поети. Но и тъкмо поради това философските обобщения в родното книжовно наследство никакви ги няма. Трима, само трима са българоезичните поети с философски кръгозор: Атанас Далчев, Александър Геров и най-младият от тях – Николай Кънчев. Показателно е обстоятелството, че и тримата съчетават гениално умозрителността с лиричността, че при тях мъдростта не става за сметка на емоционалното изживяване – поезията им е колкото рационалистична, толкова и вълнуваща. Съчетаването на душевността с мисловността под доминантата на мисловността е най-благородното творческо постижение. В строфите на Николай Кънчев това нелеко съчетание е осъществено по най-естествен, по един почти природен начин. В неговите творби мъдростта на словото не изсушава, както често се случва, а обогатява художествеността. Която пък на свой ред доразвива, допълва хармонично мъдростта. И в тази животворна симбиоза Николай Кънчев бе, Николай Кънчев е и до днес ненадминат. Няма да илюстрирам казаното с цитати – почти всяко негово поетично заглавие е подобаваща илюстрация. Подобаващи илюстрации са и многото му преводни публикации, които междувременно станаха част и от родното книжовно наследство. Кънчев осъзнаваше, че литературният превод е също творчество, че да преведеш пълноценно едно художествено произведение, значи не да го разкодираш и дешифрираш, а да го пренапишеш, да го пресътвориш на новия език.
Споделяйки всичко това, някак неусетно си спомням, опитвам се да си представя как ме е набирал по телефона и как не е посмял да ми се обади. Разказваше ми го лично, след като в зората на демокрацията бях изпратен като кореспондент на РСЕ в София и след четвъртвековна раздяла седнахме с него в Клуба на писателите на „Ангел Кънчев” 5 отново на една обща трапеза, на която, ако повярваме на латинците, не се старее. Било е нейде през втората половина на 80-те, когато перестройката на Горбачов прохождаше неохотно и тромаво на родна земя. Попаднал Кольо някак си (може би поради недовиждане на всевиждащата Държавна сигурност) в рамките на някаква колективна екскурзия в баварската столица, съумял някак си (по традиция на родна земя всичко, което става и функционира, става и функционира не според правилата, а някак си) да се отдели за час-два от групата и да се откопчи от неотлъчно придружаващите я куки, шмугнал се в една улична телефонна кабина, издирил в телефонния указател номера на българската емисия на Радио „Свободна Европа”, а после и на културната ѝ редакция, и завъртял шайбата. Набирал и пренабирал, а след всяко набиране, чувайки в слушалката гласа ми, така и не дръзнал да отговори. Многократно след моето „ало!” с изтръпнала ръка окачвал телефонната слушалка отново и отново обратно на вилката. Тази инквизиция продължила цели двайсетина минути, след което поетът се предал и излязъл от кабината ни жив, ни умрял. Така началното му намерение да потърси чрез мене път към българската емисия на РСЕ пропаднало безславно.
Не го упреквам, ни най-малко не го виня в малодушие, защото зная от какъв ужасен, от какъв демоничен свят е пристигнал в бърлогата на класовия враг. Ако беше набрал само още мъничко кураж, още искрица кураж само ако беше изстискал от сграбчилата го уплаха и беше дръзнал да ми се обади (бях единственият му познат в РСЕ), вероятно животът му щеше да протече по съвсем други коловози – Николай Кънчев щеше несъмнено да стане редактор в културната ни програма. Автори от неговия формат, от формата на Георги Марков, на Атанас Славов и на Асен Игнатов, бяха истинска находка за нас, пък и името на Николай Кънчев не беше непознато на българското ръководство. Още преди да емигрирам знаех много негови стихотворения наизуст, впоследствие успях, което в онези мразовити времена съвсем не беше лека работа, да се сдобия в Мюнхен и с няколко негови книги и бях цитирал и коментирал многократно във водената от мен седмична културна програма „Контакти” негови стихове. Цитирал съм го и съм го коментирал, без ни най-малко да го политизирам – всяко политизиране би било издевателство над строфите, дискриминиране на тяхната художественост и превръщането им във функция, впрягането им в колесницата на една или друга конюнктура. Като програмен редактор и като писател аз ясно съзнавах, че евентуално политизиране би бил процес нелитературен, за да не кажа противолитературен. Като всяка стойностна литература творбите на Николай Кънчев са сами по себе си апологетика на човечността, на ненасилието, на свободната воля, на духовността – така че, погледнато дори от камбанарията на РСЕ, нямаше защо да се политизират. Привнасянето на пропагандни политически елементи в литературни текстове, тяхното подмолно идеологизиране бе прийом на доктринерските – националсоциалистически и социалистически – общества и явление, чуждо на демократичните нрави. Така че не като политик и идеолог ни бе необходим Николай Кънчев за демократичните цели, които преследваше РСЕ – необходим ни бе като писателя, като хуманиста, като философа, какъвто той несъмнено бе. Художественото слово и философската мъдрост са най-естественото, най-убедителното и най-непобедимо противодействие на всички форми на безчовечността – включително и на всеки деспотизъм. Тъкмо затова – пише Солженицин – политическият екстремизъм, нацизмът, комунизмът, религиозният, националистичният или расисткият деспотизъм нямат своя велика литература. Единственото, което те могат да направят, е да се опитат в жалки и обречени опити да интерпретират, да пренапишат, да изопачат и изкривят една или друга литературна творба в услуга на собствените си доктринерски цели. С подобни фалшификации както на световната класика, така и на съвременни произведения са пренаселени както болшевизмът, така и националсоциализмът, така и реалният социализъм на родна земя – нашите средношколски учебници бяха жива илюстрация на изопачавания от този род. Този подход бе обаче органично чужд на РСЕ – „Свободна Европа” бе медия, финансирана от американския конгрес, а не, както се опитваха да ни уговорят комунистическите пропагандни централи, от ЦРУ и в духа на американския конгрес преследваше с демократични средства демократични цели.
Смъртта му преди тринайсет години родната общественост посрещна с равнодушието, с което съпровождаше живота му – за медиите ни кончината на поета не бе, не се превърна в събитие, както не беше събитие и творчеството му приживе. Но на общественото равнодушие ние, малобройните му приятели и съмишленици, противопоставихме собственото си вълнение. Спомням си как вървяхме с близкия му приятел, литературния критик проф. Божидар Кунчев в деня на погребението му от центъра на столицата, където двамата с Божидар живеем, до Малашевските гробища. С Божидар се допълвахме взаимно – аз познавах Кънчев от началото на 60-те, докато Божидар го знаеше от един малко по-късен период, след като аз бях вече емигрирал на Запад. По време на целия дълъг и бавен (преднамерено бавен) път аз рецитирах стихове на нашия общ другар Николай Кънчев, а старите очи на спътника ми се навлажниха. Като че ли крачка по крачка двамата с Божидар придружавахме пътя на Николай към отвъдното. И като че ли строфа след строфа удължавахме присъствието му върху лицето на земята. Дали и доколко ние, неговите приятели и почитатели, го удължихме, не зная. Зная обаче несъмнено, че това ще направи, че това вече прави неговото безценно художествено наследство. Наследство, което ден след ден по пушкиновски гради и съгражда онзи „памятник нерукотворный”, който се гради само собственоръчно и който, неподвластен на времето, също по пушкиновски се извисява високо, високо над държави и държавници, над суетата на делника, над хвалителите и хулителите, над ненавистта на палачи и зложелатели. И наследство, което ще ни приобщи, което чрез живописната си и смислена образност вече ни приобщава към всеживота, побрал, сбрал ведно всичките ни вълнения – от провлачените ни крачки по дъгата на тази земя та чак до Царството Божие!…
