Начало Идеи Гледна точка „Пещерен антикомунизъм”
Гледна точка

„Пещерен антикомунизъм”

Калин Янакиев
07.09.2015
2459

KYanakiev

Отново приближава годишнина от одиозната дата 9.ІХ. 1944 г. и аз мога да се подпиша с двете си ръце в какъв стил електронните медии у нас ще се заемат да я „отразят”.

Разбира се, ще има репортажи с кратки интервюта, взети „наслуки” от (не съвсем „наслуки”) подбрани белокоси граждани от едната и от другата „страна”; тук-там „за цвят” ще има и интервюта с жизнерадостни млади момчета и момичета (от нито една „страна”). Онова, което ще бъде подбрано за излъчване – ето в това съм абсолютно сигурен – ще даде място на „двете гледни точки” за 9.ІХ.: на „гледната точка” на „антикомунистите” („десните”) и на онези, за които (горе-долу това е асортиментът): „9.ІХ.1944 г. е славна дата в нашата история”, „9.ІХ.1944 г. е началото на осъществяването на една красива мечта, която, уви, все още се оказва неосъществима”; „9.ІХ.1944 г. е началото на един период, в който обикновените хора у нас получиха доста много неща, които прехвалената демокрация после им отне”; „9.ІХ.1944 г., въпреки всички „изкривявания”, които го последваха, е дата на победата над фашизма в България и затова трябва да се чества”… Момчетата и момичетата ще са подбрани по-иначе – те ще трябва да покажат, че за младите миналото, което „така пагубно разделя по-старите поколения” отдавна няма никакво значение и те не желаят да бъдат занимавани с него. Със сигурност някои от въпросните момчета и момичета със слънчеви усмивки ще заявят, че нямат и представа какво точно се е случило на 9. ІХ. преди „толкова много години”.

Но още една фраза със сигурност ще прозвучи в специално подготвените репортажи и тя ще бъде произнесена от „мъдреците”, които ще бъдат поканени да ги коментират. Фразата, че каквото и да мислим за 9.ІХ., не бива да отиваме в крайностите на един „пещерен антикомунизъм”.

Не знам дали изразът „пещерен антикомунизъм” е специално нашенско изобретение. Той обаче безспорно има интенцията да принизи антикомунистическата позиция, да превърне безусловното осъждане на комунизма в нещо първосигнално и неинтелигентно. По-дълбоката и перфидна интенция на израза иска да каже също, че „пещерен” е антикомунизмът, който не е „достатъчно аналитичен” (а това ще рече – твърде „едностранчиво” вижда в комунизма само злото, но не и „редицата положителни страни”, дълбоките и „закономерни причини” довели до неговата победа и т. н. и т. н.). „Пещерният антикомунизъм” най-вече – внушава изразът – е „партийна” позиция – той е субективна гледна точка на определена група хора със специфични („десни”, дори „крайно десни”) възгледи. Защото да осъждаш комунизма (особено пък радикално и без уговорки), не може – подло постулира семантиката на израза – да бъде обективно обосновано гледище, то може да бъде само идеологическа страст – нещо, което, значи, не може да прави чест на „интелигентния човек”, който никога не се ръководи просто от страсти и не бива да гледа на света „в черно и бяло”.

Наслушали сме се на тези (вече) общи места и затова ги приведох по-горе в отстраняващи кавички. По повод на всички тях отдавна ми се иска да направя следния словесно-понятиен експеримент.

Отначало ще трябва да кажа, че независимо от всички, действително „аналитични” разграничения, емпирически осъщественият през ХХ век в Евразия, в половин Европа и в определени региони на Азия комунизъм е една от формите на тоталитаризма. Другата негова форма, както е известно, е Хитлеровият нацизъм. Комунизмът (пак повтарям, действително осъщественият, действително съществувалият, не пребиваващият в „надлунния” свят на квазиплатоническите идеи „комунизъм без материя”) и нацизмът, независимо от различията между тях, са тоталитаризми. Възможен ли е тогава – ще попитам аз – по аналогия с отношението към комунизма да бъде чут израза „пещерен антинацизъм”?

Възможно ли е в публичното пространство на една Германия определен говорител – ляв, десен, какъвто и да е – да получи в отговор на радикално осъдителните си думи по отношение на нацизма критика за тях, гласяща, че това за което говори е „пещерен антинацизъм”? Представяте ли си въобще подобен израз по отношение на съжденията за нацизма?

Появява се, да речем, определен общественик и заявява, както е обичайно, че нацизмът е безусловно зло, защото… и припомня числото на милионите убити евреи, славяни, цигани и представители на други „непълноценни раси”, на хилядите убити германци, политически противници на Хитлер, на стотиците хиляди, съпротивлявали му се поляци, французи, чехи и т. н., след това изрежда имената на най-известните концентрационни лагери на нацизма… и в отговор получава критика от представител на „друга гледна точка” по отношение на нацизма, който определя позицията му като „пещерен антинацизъм”. „Пещерен”, защото, привеждайки числото на жертвите на нацизма (което всъщност – съмнява се той – едва ли е чак толкова голямо), не е обърнал внимание и на някои „неотрицаеми завоевания” на германските граждани в периода между 1933 и 1939 г. Например, колко много комфортни жилища е построила Хитлеровата държава за хората в този период (защото тя наистина ги е построила). Защото посочвайки концентрационните лагери, „пещерният антинацист” не е отчел, наред с тези „безспорни изкривявания” и невероятния по своята скорост и мащаб скок на германската индустрия, който е направил Германия на Хитлер само 7-8 години след ужасната рецесия на 20-те години една от най-мощните държави в Европа (което също е факт). Представяте ли си как говорилият общественик бива наречен изповядващ един „пещерен антинацизъм”, защото наред с „безспорно не-заслужаващото похвала” сътрудничество с Хитлер на архитекта Шпеер, той не е изтъкнал и неотрицаемия талант на този „изключителен иначе” архитект?

Представяте ли си, казвам, нещо подобно в една Германия, 25 години след разгрома на нацизма? Или пък днес? Ако у нас – около дати като 9.ІХ. някой общественик си позволи да каже (макар че обществениците вече се отказаха и да го казват), че виновниците за комунистическите репресии – например за недотам отдалечения от нас „възродителен процес” – трябва да получат възмездие – морално, а защо не и наказателно-правно възмездие – той непременно ще бъде определен като „пещерен антикомунист”. „Пещерен”, защото си позволява да иска затвор за комунистически престъпници. „Пещерни антинацисти” ли са тогава, питам, еврейските организации, които и до ден днешен (седемдесет години след края на Хитлер) настояват укрилите се из далечни кътчета на света нацистки функционери да бъдат издирвани и осъждани? Представяте ли си да произнесете този израз през еврейски общественик? Представяте ли си публично да противопоставите противоположна на неговата „гледна точка” за необходимостта от наказателно-правно преследване за виновните за престъпленията на нацизма?

Представяте ли си, по-нататък, ако 25 години след разкритията за лагерите Освиенцим и Дахау на някой от изследователите на зверствата там, представител на „другата гледна точка” би казал: „Стига вече с това ровене в миналото! Докога? Това е вече пещерен антинацизъм!”

А точно така, почти редовно става у нас, когато 25 години след като бяха разкрити ужасите на лагерите в Ловеч и Скравена (и убийците от тях си отидоха мирно и тихо от света), някой дори се одързости да попита защо там няма една здрава паметна плоча?

Още по-нататък (и за да отидем към някои „персоналии”), представяте ли си, какво би станало, ако някой в Германия си позволи публично да неглижира сътрудничеството с нацизма и фашизма дори на такива безспорни гении като Мартин Хайдегер и Езра Паунд? Представяте ли си някой да се одързости да заяви, че „трябва да престанем да натякваме за това петно в биографиите на двамата, защото дори и да са съчувствали, дори и да са сътрудничели, те са огромни таланти” и припомнянето на този факт от биографиите им е „дребнавост и пещерен антинацизъм”? Никакъв, абсолютно никакъв талант, както знаем, не оправдава морално сътрудничеството с нацизма и всеки, който би оспорил това дори в най-умерена форма, би бил остракиран от публичното пространство. Не е редно дори да защитаваш дисертация за Хайдегер, без да споменеш (може и с прискърбие) за пронацистките му увлечения, за ректорското му назначение при Хитлер. У нас обаче за литературни пигмеи (поне в сравнение със споменатите) като Любомир Левчев и Антон Дончев е станало проява на страшно лош вкус да натякваш, че са били приближени на комунистическия диктатор. Толкова талантливи хора, а някой си да им придиря, че сътрудничели на диктатора! Безсрамие! Това си е чист „пещерен антикомунизъм”! Проява на „пещерен антикомунизъм” и отсъствие на „българщина” е да припомняш, че кандидатът ни за председател на ООН Ирина Бокова е сестра на онзи, който „поемаше вината само с мезета”, и дъщеря на онзи, който със собствените си ръце уби художника Райко Алексиев, и нито веднъж не се разграничи от думите на брат си и от деянията на баща си.

Представяте ли си, най-накрая, 25 години след разгрома на Хитлер, сътрудник на „Гестапо” – междувременно станал професор и медийна звезда, да публикува досието на своето сътрудничество с политическата полиция на Хитлер в книга; книгата му да се продава по немските книжарници, а той да заявява в интервю, че ако някой „открие нещо нередно” в това негово досие, „нека хвърли камък върху него”. Ако открие нещо „нередно”, обръщам внимание, в сътрудничеството му с „Гестапо”. А точно това направи напоследък у нас „професор” Божидар Димитров в отговор на своите критици, които в случая не го критикуваха за сътрудничеството му с комунистическата ДС, а за нещо съвсем друго. Явно „професорът”, заедно с цялото ни общество, дълбоко е „интернализирал” общото място, че да бъде осъждан някой „просто” за сътрудничество с нашенския тоталитарен аналог на „Гестапо”, си е същински „пещерен антикомунизъм”, от който обществеността по-скоро трябва да се срамува. Тя да се срамува!

Аз запитах неколкократно: „представяте ли си”. Сега ще кажа: ако наистина си представим (ако само си представим, защото да ги видим и чуем е невъзможно) подобни неща по отношение на нацисткия тоталитаризъм, ще трябва да бъдем сигурни – употребилият израза „пещерен антинацизъм” буквално ще бъде изхвърлен от публичността. Веднъж и завинаги. Защото да си антинацист – в колкото и радикална форма да си такъв (и какъвто и да си: десен, ляв, полуляв) – въобще не може, не може да е „пещерна”, т.е. първобитна, крайна позиция. Напротив, това е морално задължителната позиция.

А да си антикомунист не само не е задължително, то може да е и нещо „пещерно”….

Калин Янакиев
07.09.2015

Свързани статии

Още от автора