Мълвата го беше изпреварила. Говореше се, че когато препуска, се държи само за дръжката на револвера. В бара мъжете отдавна коментираха неминуемата му поява. В бара, чиято единствена украса беше старото пиано. Но откакто застреляха пианиста преди година, никой не беше свирил на него. И защо застреляха пианиста? Каква беше вината му? Това никой вече не помнеше.
– Колкото и да го очакваш, пристига изневиделица – грачеше Рой Вентура, застанал прав до тезгяха, с пълна чаша в ръка, и както ръкомахаше, ръсеше по шапката си кехлибарени капчици. – Знае отнапред всички далавери. И отива право там, където трябва, в гнездото на змията. Револверът му гърми сам и няма празен изстрел. И после си заминава, без да чака отплата, без да чака овации.
– Такъв човек ни трябва. Да изрине мръсотията – допълни Тонто Боб и изпусна такова кълбо дим от пурата си, сякаш беше заченат в локомотив.
– Разбираш ли? Друг такъв стрелец не е имало – скочи от масата и Бронко Чарли, който можеше с един изстрел да скъса въжето с прането на мадам Тюлип от петдесет метра разстояние и цветните чаршафи на момичетата ѝ да полетят в прерията като привидения и да уплашат до смърт пътниците от късния дилижанс. – Разбираш ли? Аз пред него съм счупена лула.
Но времето минаваше, стана ясно, че и днес никой няма да дойде, мъжете допиха чашите си и тракайки като гърмящи змии с отломъците на старата си слава, се затътриха към домовете си, при пържещите се в соса на скуката жени.
Скоро се стъмни, животът в малкото като декор за уестърн градче угасна и то потъна в сън.
Късният дилижанс този път толкова закъсня, че пристигна чак призори. От него слезе само един пътник. Той отиде до водната помпа в края на площада, събу ботушите си, напълни ги с вода един по един, разклати ги хубаво, лисна водата и пак ги обу. Сетне, като се огледа и видя, че всичко е затворено, седна на стъпалата пред бара, уви се в дългото си кожено палто, подпря главата си на дирека, бутна шапката си върху очите и комай заспа.
Когато барът отвори преди обяд и мъжете отново се повлякоха натам, те завариха новодошлия в същото положение. Бронко Чарли излая като койот и човекът се размърда. Повдигна шапката си и ги изгледа.
– Ти да не си този, когото чакаме? – попита наперено Рой Вентура, но срещна погледа му и в смущението си започна да чопли някакво старо леке върху жилетката си.
– А къде ти е конят? – добави Тонто Боб с глас, уж грапав като пила, преди да си вземе обедната доза, гласът му винаги беше такъв, едва после се оправяше. Но сега чудно защо преди питанката накрая изведнъж изтъня.
Мъжът с лекота се изправи. Видя се, че е по-висок от другите наоколо. Отгърна небрежно полите на коженото си палто и дръжките на револверите му жлътнаха на слънцето. И като стъпи пръв на верандата, бутна летящите врати и влезе в бара. Останалите го последваха.
Мъжът отиде на тезгяха и си поръча чаша уиски. Взе пълната чаша, отнесе я до пианото, постави я отгоре, седна на столчето и вдигна капака. Пръстите му пробягаха по клавишите, сетне той се изправи, измъкна и двата револвера, остави ги отгоре на пианото до чашата, взе я, сръбна малко и я върна на мястото ѝ.
После се обърна към хората.
– Аз съм новият пианист – каза той.
Пак седна на столчето и започна да свири. Вече беше с гръб към посетителите в бара и никой не видя усмивката му, широка като патрондаш.
