Начало Идеи Гледна точка Пианото
Гледна точка

Пианото

6931

Жълтият бус с пианото пристигна пред къщата малко преди обед. Бащата отключи катинара и отвори двете крила на вратата към улицата. Двамата мъже, които щяха да пренасят пианото, слязоха да разгледат обстановката. Сетне извикаха на шофьора и той вкара на заден микробуса по наклонената бетонна рампа в дворчето. 

Шофьорът отвори вратичките на буса и бащата и майката за пръв път видяха пианото. Беше вишнево червено. На майката цветът много ѝ хареса. Тя си помисли, че на такова вишнево червено пиано му отива да пътува в такъв жълт бус.

Шьофьорът разхлаби и издърпа встрани брезентовите ленти, с които пианото беше закрепено вътре в каросерията, за да не се лашка по време на пътуването. Сетне измъкна и дебелите парчета твърд дунапрен, които бяха подложени под ръбовете на пианото. По-младият от другите двама се качи горе в каросерията. Другият, с вид на бивш тежкоатлет, остана долу. Шофьорът на свой ред намести долу на земята желязната количка, върху която щяха да бутат пианото по равното до стълбите към терасата.

Мъжете се напънаха, единият горе, другият долу и с един общ вик свалиха пианото върху количката.
– Колко тежи? – попита бащата, докато двамата мъже си почиваха.
–250 килограма – отговори по-възрастният. Той използваше паузата, за да се препаше стегнато с широк кожен колан, какъвто използват щангистите. Другият, по-младият, също се препаса с такъв колан. Сетне внимателно избутаха количката с пианото по спечената пръст до началото на стълбите. Тук те преметнаха през вратовете си брезентовите ленти, единият мина отпред, другият остана долу, погледнаха се, прекараха брезентовите въжета през основата на пианото, пак се погледнаха и казаха едновременно „хайде”.

На всяко стъпало си почиваха, но без да изпускат пианото. Тъкмо преди да стъпи на терасата, по-младият, който вървеше заднешком, за миг се огъна и изглеждаше, че пианото ще затисне крааката му. Но после се овладя и треперейки, постави предния край на пианото на терасата. Сетне помогна да изкачат горе и другия край.

Сега двамата си починаха за по-дълго. Но си личеше, че тежката работа е минала. Предстоеше да избутат пианото върху желязната количка по терасата до вратата на стаята, там да го повдигнат леко, за да мине през прагчето и после отново върху количката да го изтъркалят до отсрещната стена на стаята, в ъгъла до прозореца, където бащата и майката бяха избрали да го поставят.

Още пет минути и работата беше свършена. Пианото застана до прозореца, сякаш цял живот си беше стояло там, в пространството между етажерката с книгите и леглото на майката.
– Малко ракия? – попита бащата и разклати едно пластмасово шише с кехлибарена течност.
– Хайде капни малко – каза онзи с вид на тежкоатлет. По-младият също се съгласи да пийне. Майката донесе две чашки за кафе и бащата сипа вътре по три пръста.
– Браво. Много хубава – каза онзи с вид на тежкоатлет. – От какво е?
–Джанки и сини сливи.
–Капни още малко.
И другият си поднесе чашката. Той беше плешив и с меките очи на поет. Не беше и як като колегата си, да се чудиш как се беше справил с огромната тежест.
На шофьора наляха кафе. Той приличаше малко на Чудомир.
–Откъде си? – попита го бащата.
–От Казанлък.
–Приличаш малко на Чудомир.
–Аз го помня Чудомир. Като деца ходехме в къщата му да ни разказва истории. Той ни черпеше с орехи, но викаше, дъвчете хубаво, ей, да не се задавите, като се смеете.

Когато ракията свърши, шофьорът изкара буса по стръмната рампа на улицата, другите двама също се качиха вътре и заминаха. А майката и бащата се върнаха в стаята при пианото.
–Ами че аз съм забравила съвсем да свиря – изохка майката.
Бащата се опъна на леглото. Той се беше поизморил. И нищо чудно, той беше на 91 години. Жена му беше по-млада от него с десет години.
–Това не се забравя – отвърна. – Видя ли как ми харесаха ракията? Ама аз бях сипал вътре и петдесет грама уиски.
После се умълча.
А майката седна пред пианото, но дори не вдигна капака на клавишите. Само погалваше от време на време вишневата политура.
Това пиано беше подарък от дъщеря им за нея, пенсионираната учителка по музика. Дъщеря им живееше в чужбина и не си беше идвала от десет години. Беше поръчала и платила пианото по интернет.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора