Пиета

За втори път имах, как да кажа – благословията, – да попадна в сърцето на Рим пред скулптурата на Микеланджело „Пиета“. В пътеводителите пише, че няма друга по-известна скулптурна композиция в света. Всички сме я виждали – ако не на живо, то на снимки, или във филми. Всички знаем сюжета ѝ.

Първия път, когато я зърнах, беше преди десетина години, по-точно преди дванайсет. Всеки ден минавах оттам, за да я наблюдавам (тогава нямаше километрични опашки пред входовете на римските забележителности или просто сезонът не е бил натоварен). Минавах да я видя всяка сутрин. Стоях пред нея дълго, чувствах, че пред мен се отваряше някаква бездна, която нито разбирах, нито можех да назова, да артикулирам. Не можех да назова магнетичното ѝ привличане и въздействие, нито да ги проумея, нито да ги облека в думи.

И други необичайни неща се случиха тогава с мен в Рим, но за тях вече съм писала.

И така – сега за втори път се срещнах с „Пиета“. Вече е поставена на друго място в преддверието на катедралата „Свети Петър“, защитена е с бронирано стъкло след нападението на душевноболен, при което бяха счупени лицето и носът на Богородица.

Отново се заковах на място. Отново дъхът ми спря. Стотици хора стоят пред нея и снимат ли, снимат с мобилните си телефони. Преместват се няколко метра, за да я видят под друг ъгъл и продължават да снимат. Като че ли се надяват фотоапаратът на телефона им да улови неуловимото, да им подскаже в какво се състои невидимото ѝ въздействие.

Тялото Му е натежало от смърт, натежало е с всички грехове на всички хора през всички векове, отпуснато от безжизненост, то всеки миг ще се изхлузи от скута на майка Му, тя едва Го удържа на коленете си, но все пак го задържа само с едната си ръка, защото това е тялото на нейното дете, знае как да го придържа, държала го е безброй пъти, къпала го е, повивала го е, приспивала го е, слагала го е на коленете си, притискала го е в скута си, прегръщала го е с нежност и любов. Тялото Му е оловно в своята мъртвост, в своята умъртвеност, изтезанията са Го изпили и в него няма капчица сила, няма и намек нито за живот, нито за възкресение. Но майка Му го държи и е над Него, бди над Него, озарена е от нещо, което знае, предчувства, вижда, но което още не се е случило. Майчина интуиция? Богопознание? Знание за предвечния Божи промисъл? Възможно ли е да допуснем мисълта, че тя е знаела за Неговото възкресение, затова на лицето ѝ има скръб, но няма отчаяние? Очите ѝ са притворени – от скръб, но и защото е вгледана навътре към нещо, което още не се е случило. Двете тела образуват кръст – сваленото от кръста мъртво тяло на Иисус образува друг кръст с тялото на Неговата майка, която го държи в скута си. Двете тела са застинали – едното от мъртвостта, а другото от скръбта, но също и от предчувствие за възкресението. Мариам не е просто една майка, която скърби за мъртвия си син. Тя е поела част от Неговото възкресение. Тя вече е възкръснала с Него, който още лежи мъртъв в скута ѝ. И така двете човешки състояния образуват кръста на композицията – смъртта и възкресението, смъртта и безсмъртието.

Ето този контраст между двете фигури е поразителен. Като че ли една душа в две състояния – едното на пълната, окончателна и недвусмислена физическа и духовна смърт – и другото – на човешкото възкресение, в което тази смърт е преобразувана.

Това е била бездната, която преди дванайсет години ме е смайвала и привличала. Това е, което тогава дори не можех да изразя с думи, но го усещах със сърцето си, и сега, дванайсет години по-късно, го осъзнах в един миг. Бог понесе човешката смърт, за да стане човекът безсмъртен. Затова най-отпред в композицията, пред погледа на зрителя е отпуснатата прободена дясна ръка на мъртвото тяло. Ръката, прободена заради нашите грехове. Ръката, с която Бог милва тези, заради които е прободен.

„Микеланджело Буонароти, флорентинец, направил това“ – единственото си произведение, на което едва 24-годишният гениален майстор е издълбал името си. Все едно е казал: заставам с името си пред Божия и пред човешкия съд за това, което съм изваял. Поставил е надписа върху лентата, минаваща през гърдите на Богородица като личен дар към нея, като участващ в нейната скръб и скръбта на всеки, който застава пред скулптурата. С лявата си ръка тя прави жест към нас – ето, моя мъртъв Син, Който пое греховете на всички вас. Камъкът пее:

Pietà, Signore,
di me dolente!
Signor, pietà…

Майката на Иисус – „неизгарящата къпина“, скърби, но на лицето ѝ няма сълзи. Главата ѝ е сведена надолу, но погледът ѝ не е насочен към мъртвото тяло. Тя почти не го докосва. Макар да е изработил композицията за удивително кратък срок, Микеланджело е прецизен във всеки детайл. Гънките на одеждата на Богородица и особено косите на Иисус са изваяни с гениална ръка. Но както във всяко произведение, геният се проявява най-изразително в извайването на лицата. В двете лица са синтезирани смъртта и животът. В скръбното лице на Богородица са отпечатани съкровените думи на апостол Павел до солуняни: да скърбим, но не като онези, които нямат надежда.

Пиетет наричаме благоговейната почит, но също нежността, добротата, милосърдието. Пиета означава милосърдие. Милосърдието е трудно изобразимо с думи. Микеланджело го е изваял от мрамор. Чрез твърдия и студен камък сърцето и ръката му са създали образ на топлотата, нежността и любовта.

Композицията представя мълчалива и вглъбена сцена след кръстната смърт и снемането от кръста. Но тялото в майчиния скут предизвиква асоциация с раждането и детството на Сина Човешки. Това провокира нашето въображение и ни се струва, че каменният къс, който длетото на Микеланджело е започнал да дълбае, е откъртен от рождественската пещера край Витлеем. Само камъкът на онази пещера може да бъде пропит от толкова любов и топлота.