0
3735

Пикасо и метаморфозите на човешкото

Закуска на тревата по Мане. 1961. Национален музей на Пикасо, Париж
Закуска на тревата по Мане. 1961. Национален музей на Пикасо, Париж

Досегът с най-значимите творби на Пикасо ни позволява да усетим неговия постоянен стремеж към любов, но и огромната му болка и страдание. Да го преживеем като творец, чийто живот е посветен на нуждата да руши и отново да постига хармония.

Изложбата „Пикасо: преобразявания, 1895-1972“ е най-мащабната експозиция, организирана в историята на Източна Европа. Тя е съвместна инициатива на Националния музей „Пикасо“ в Париж (Musee National Picasso, Paris) и Унгарската национална галерия (Magyar Nemzeti Galeria) с участието на Кунстмузеум в Берн, московския Пушкински музей, Щатсгалери Щутгарт, Израелския музей в Йерусалим и Музея на изящните изкуства в Будапеща. Продължава до 31 юли 2016 г.

Събитието представя над сто картини и няколко десетки скулптури, карамики, графики, филми и фотографии и дава неповторимата възможност на любителите на Пикасо да се запознаят с цялостното му творчество. Тема на изложбата са еволюцията и метаморфозите на човешката фигура. Експонатите обхващат цялостната 70-годишна кариера на художника. Разликите в начините, по които Пикасо изобразява своите модели, разкриват една обща черта – постоянния стремеж към обновление в изразяването на любовта и красотата.

Успехът на една изложба се определя от множество фактори – от нейния замисъл и мащаб, както и от подбора на експонатите и мястото. Настоящата експозиция не оставя съмнение, че Пикасо е един от най-успешните експериментатори в изобразяването на човешкото тяло. Нейните куратори Емили Бувар (Париж) и Ференц Тот (Будапеща) са се справили и с всички елементи, необходими за превръщането на една изложба в значимо културно събитие. В резултат зрителите от Източна Европа могат да се запознаят с всички етапи в творчеството на художника и да се насладят на различни изразни форми. За успеха допринася и една от най-красивите локации на Стария континент – Националната галерия на Будапеща се намира в императорския дворец на един от хълмовете на Буда. Той е разположен в самото сърце на Стария град по средата на парк, населен с прекрасни антични статуи. От площада пред галерията се разкрива величествена гледка към течащия долу Дунав, сградите на Парламента и катедралата „Св. Стефан“.

„Преобразявания“ е разделена на седем секции. Първата от тях обхваща периода от началото на творчеството на Пикасо до 1906 г. Зрителите могат да видят отблизо първата му картина „Босоного момиче“, рисувана през 1895 г., когато той е едва на 14-годишна възраст. Този ранен етап се характеризира с реалистични и лирични произведения, повечето от които са портрети на поети и артисти. Самоубийството на неговия близък приятел Карлос Касагемас и срещата с творчеството на Гоя и Валескес изиграват повратна роля в живота и творчеството му – в резултат се раждат изпълнените с тъга картини от Синия период (1901-1904).

Втората част на експозицията е посветена на кубизма. Около 1906 г. Пикасо превъзмогва депресията си и това се отразява на творчеството му – той изоставя лиризма и рисува платна, които са напълно различни по замисъл и изпълнение. По всичко изглежда, че личното и професионалното му развитие са били тясно свързани и това ще продължи така до самия край на живота му. В творчески план промяната е дълбоко повлияна от африканското изкуство, показано в музея „Трокадеро“ през 1907 г. Примитивизмът и абстрактността на фигурите, създадени в люлката на човешката цивилизация, впечатляват Пикасо и творбите му никога вече няма да същите.

Няколко изключително въздействащи картини, показани в изложбата, илюстрират това влияние – това са „Госпожиците от Авиньон“ и „Портрет на Амброаз Волар“. Първата от тях е замислена като сцена на съблазняване в публичен дом в Барселона, но крайният резултат се разминава с първоначалния замисъл. Това е картината, която поставя началото на модерната абстрактна живопис и кубизма. „Госпожиците“ скандализират културната общност в Европа не толкова с откровената си еротика, колкото с новите изразни средства. Необуздаността и предизвикателността на петте голи женски тела е безспорна, но това, което шокира зрителя, е, че техните фигури са деконструирани, телата са деформирани, а частите им насилствено разместени. Грубият им релеф напомня африкански тотем, лицата на двете жени в ляво не случайно са черни. Това е първата картина в историята на европейското изкуство, в която човешкото тяло наподобява „поле от счупени стъкла“ и сякаш изцяло е изградено от клиновидни фасети, вдлъбнатини и издутини.

„Портрет на Амброаз Волар“ е любимата ми картина на Пикасо. Тя е рисувана три години по-късно и притежава всички белези на зряла творба – цялостното ѝ въздействие е зашеметяващо и предизвиква естетическо удоволствие благодарение на прецизността на линиите и играта с цветовете и светлосенките. Тук триъгълните фасети са заменени от призми, квадрати и по-сложни геометрични фигури, целта на които е да пресъздадат душевността и сложния характер на известния търговец на картини.

Портрет на Амброаз Волар. 1910. Държавен музей за изящни изкуства „Пушкин“, Москва
Портрет на Амброаз Волар. 1910. Държавен музей за изящни изкуства „Пушкин“, Москва

За да бъде разбран кубизмът на Пикасо, са нужни специални знания в много области. Тук само ще споменем, че примитивното изкуство му позволява да прозре, че за древните племена абстрактните тотемни скулптури са били символ не просто на техните вярвания, но и на силата на съзиданието и творческия процес. Антропологичните изследвания от началото на ХХ век доказват, че тотемите играят централна роля в племенните ритуали и социалния живот на всички древни култури. Но едва психоанализата разкрива, че тази роля е израз на дълбока връзка с необходимостта от съзидание и обновление. Пикасо е разпознал, че простотата и „кубичността“ на африканските скулптури поставят ударение върху фертилитета и сексуалността, за които е характерно постоянното редуване на креативност и разрушение[1].

Третата секция на изложбата е озаглавена „Преоткриване на класицизма“ и обхваща периода след 1917 г. В този период Пикасо се завръща към чистите линии на класическото изображение и рисува красиви голи женски тела, танцьори и балетисти. Тук зрителят може да види фотографии и филми, посветени на сътрудничеството със Сергей Дягилев и най-влиятелната балетна трупа на XX век – Руския балет. Този аспект на творчеството му е малко известен, но Пикасо е автор на сценографията, декорите и костюмите за постановки на Сати, Кокто, Стравински и Равел. Началото на съвместната работа с Дягилев датира от 1917 г., когато Пикасо е поканен да създаде декора за балета „Парад“ на легендарния Ерик Сати. Вдъхновен от експресивността на танца и музиката, той използва стилистиката на кубизма при създаването на костюмите на балетистите. Резултатът е подобен на съновидение и предизвиква фурор в целия свят.

„Парад“ на Руския балет на Сергей Дягилев, музика Ерик Сати, сценарий Жан Кокто, сценография Пабло Пикасо. Париж, 1917 г.

Следващата секция е посветена на сюрреализма и представя творби, рисувани между 1925 и 1936 г. Има единодушие след изследователите (Джансън & Джансън, 2008), че Пикасо никога не е използвал вдъхновения от психоанализата метод на автоматично рисуване, който според сюрреалистите позволява директен контакт с несъзнаваното. Въпреки това у зрителя не остава съмнение, че произведенията му през този етап са с акцент върху изразяването на нагоните, вътрешните желания и несъзнаваните емоции. Тук може да видим една от най-известните картини на художника – „Минотавър“. Централната тема в нея е в синхрон с търсенията на изложбата: полу-човешко, полу-чудовищно тяло на Минотавъра символизира сложността на вътрешната ни природа. Фрагментирането, сливането и възстановяването е обект и на множество скулптури и карамики на Пикасо. Общата идея зад тях е: „Аз не рисувам това, което виждам. Рисувам това, което мисля“.

Целувката
Целувката

Петата секция е наречена „Фигури на войната“ и е посветена на произведения, създадени между 1937 и 1945 г. Зрителят може да се запознае с монументалната „Герника“, рисувана след бомбардировките на хитлеристка Германия, в резултат на които загиват над 2000 души, а столицата на баските е напълно разрушена. Централните фигури в картината са на бик и агонизиращ кон, но зрителят е зашеметен от усещането за ужас и смъртна агония, внушени от фигурите на ридаещата майка с умиращо дете, анатомичните размествания и фрагментираност на човешките тела.

„Герника“ е тема и на едноименния черно-бял филм от 1950 г., който можете да видите в съседната зала. Автори са известните френски режисьори Робер Асен и Ален Рене, които пресъздават разстройващата и потискаща атмосфера на картината, редувайки кадри от разрушенията след бомбардировките и фрагменти от картини на Пикасо, съпроводени от поема на Пол Елюар.

3
Герника. Музей „Кралица София“, Мадрид

Шестата секция е наречена „Завръщане към корените“. Тя представя творчеството от годините след Втората световна война, когато Пикасо преоткрива примитивните форми чрез изкуството на Далечния изток. В този етап той отново се стреми към изразяване чрез прости средства, вярвайки че по този начин се доближава до изконните човешки ценности и корени на творчеството.

Последната секция – „Художникът  и неговия модел“, обхваща периода между 1954 г. и смъртта на Пикасо. През този етап той изследва своята вечна тема за отношенията между мъжа и жената чрез интерпретация на класически художници. Една от най-известните му картини (не е част от изложбата) е вариация на „Менините“ на Веласкес. Известно е, че между деветнадесетата и двадесетата си годишнина художникът страда от тежка депресия, която е била провокирана от смъртта на негов приятел и запознаването с испанските майстори, изложени в музеите на Мадрид. Ключова роля в това отношение играе творчеството на Веласкес. За да бъде разбрано защо Пикасо е така съкрушен, трябва да се имат предвид няколко фактора – неговото обучение в живопис започва на 7 години и е осъществено от баща му, който го е стимулирал да копира класически произведения. Връзката с баща му и големите майстори е изключително тясна и той не случайно избира професията на художник. Биографите му твърдят, че сравнението между първите му стъпки като творец и класиците го е накарало да вярва, че никога няма да постигне тяхното съвършенство. Кариерата му го опровергава – вътрешните конфликти, довели до депресията, дават тласък за създаването на някои от най-значимите шедьоври на абстрактното изкуство, кубизма и сюрреализма. Въпреки това едва в края на творческия си път Пикасо успява да преработи и символизира емоционалната си дилема – петдесет и седем години по-късно той създава своя версия на „Менините“ на Веласкес. В допълнение на половин вековната подготовка процесът на рисуването ѝ също е изключително интензивен – между август и декември 1957 г. Пикасо създава 58 варианта на картината (Martin, 2015). Художественият резултат е отвъд всякакво съмнение, но интересното е друго – въпреки че телата и лицата на кралското семейство са деконструирани, разкривени и фрагментирани, общото настроение е на щастие и забавление. Излъчването е жизнерадостно, картината наподобява детска рисунка, в която преобладава насладата от съвместната игра. Всичко това контрастира със строгостта на Велескес и внушава усещането, че в края на живота си Пикасо е намерил начин да бъде в хармония както със собственото си семейство, така и със семейството на великите творци. Доказателство за важността на тази картина е, че преди смъртта си Пикасо дарява платното на гражданите на Барселона – града, който той нарича „свой истински дом“.

4
Менините на Веласкес (1656) и интерпретацията на Пикасо (1957)

Пикасо е бил обсебен и от други шедьоври. Известно е например, че за период от две и половина години той рисува над 150 скици и 27 варианта на „Закуска на тревата“ на Едуар Мане. Еротиката е друга важна тема в творчеството му, но изследователите посочват още една причина за неговия интерес – той е заинтересуван от факта, че двама облечени в костюми мъже и две голи жени събуждат толкова силна емоционална реакция в зрителите на картината (Ashton, 1980). Чрез своята интерпретация той дава отговор защо това е така. В рамките на изложбата зрителят може да се наслади на три от двадесет и седемте варианта на тези картини. Елегантността и изразните средства на импресионистите не се откриват при нито една от тях – фигурите са диспропорционални и фрагментирани, но Пикасо поставя ударение върху същината на картината – мощта на женската сексуалност и природата, предадени съответно чрез телесността, свежестта на плодовете и зеленината на тревата.

До момента любителите на изкуството са имали възможност да посетят три изложби на Пикасо в България, но нито една от тях с мащаба на експозицията в Будапеща. Най-богатата като съдържание българска изложба се състоя през 2008 г, втората бе посветена на негови еротични офорти (2010 г.), а третата бе през миналата година и представи някои от литографиите на художника. „Преобразявания“ е събитие от друг порядък – тя го представя не само като художник, но и като поет, скулптор, фотограф и експериментатор. Досегът с най-значимите творби на Пикасо ни позволява да усетим неговия постоянен стремеж към любов, но и огромната му болка и страдание. Да го преживеем като творец, чийто живот е посветен на нуждата да руши и отново да постига хармония. Ако се потопим в неговата биография и изкуството му, ще усетим, че метаморфозите на човешкото тяло са свързани с дълбоко интимни процеси във вътрешния свят на художника. Свят, населяващ територията между съня, фантазията и изкуството.

 

Библиография

Джансън, Х.У., Джансън, А. (2008). История на изкуството, том 9, стр. 64, София.

Ashton, D. (1980). The late work: a postscript. „Picasso and Modern Art“, Arts Canada, No. 236/237, Sept. Oct. 1980, p. 17.

Hungarian National Gallery (2016). Picasso. Transfigurations, 1895-1972. Budapest, Hungary.

Martin, C. (2015). The chronology of Las Meninas of Picasso. El Blog del Museu Picasso de Barcelona. http://www.blogmuseupicassobcn.org/2015/08/the-chronology-of-las-meninas-of-picasso/?lang=en  (изтеглен на 28.05.2016).

 


[1] Творчеството на Пикасо е интерпретирано от психоаналитична гледна точка от редица автори. Най-интересните измежду тях са Segal, H. (1991). Art and the Depressive Position. Dream, Phantasy and Art. Routledge и Newton, S. (2012). Picasso’s Transfiguration (виж http://www.newton-art.com/index.php/papers/picassos-transfiguration/).

 

Светлозар Василев е преподавател в Нов български университет, където води курсове в областта на емоционалното развитие, човешките отношения и психопатологията. Завършва медицина и психиатрия, след което специализира психоанализа в Холандия и Великобритания. Съучредител е на първия български център за психоаналитична терапия и на инициативата „Психоанализа и кино“. Автор е на публикации в областта на психиатричната епидемиология, психоанализата, образованието, изкуството и културата.
Предишна статияЩрихи от антисъборната пропаганда
Следваща статияEuroexit