В годината на 80-ия юбилей на Борис Христов Фондация „Комунитас“ издаде неговата нова книга „Пилигрим от края на света“. Това е книга разговор на проф. Иван Станков с поета за преживяното дотук – за Болката да се родиш изправен, за Любовта – Светия Граал, за паметта на Словото и за Забравата, за съзидателната сила на смъртта, разказано в метафори и холограми, в картини, документи и поеми от заглавия. Книгата включва поезия, есеистика, разговори, спомени и документални свидетелства за сблъсъка на поета с Държавна сигурност.
Роден да бъда нещо друго – свободен селянин, пътуващ музикант или каменоделец, аз бях насилен от Съдбата – пленница на Службите за сигурност, да разговарям с хората с непълни рими… Но като виждах как от говора ни чезнат думи като чест, достойнство, свобода… не можех да остана безразличен. И спомнил примера на пишещи мъже от миналото, с настървение приех окопната война в защита на Езика…
Борис Христов
„Пилигрим от края на света“, Борис Христов, „Приписка“, Иван Станков, Фондация „Комунитас“, 2025 г.
Какво е да си неизвестен поет и какво – с известно име?
От всички думи на света най-дълго името остава…
Ала след време, като сянка, мярнала се в бързея
на някоя река, и то отплува по течението.
– – –
Човекът, който цял живот прекарва в сянка, е нещастен.
Но още по-нещастен е позналият единствено успеха…
За кого пишат поетите – за кого пишеш и ти?
Опрян върху кръстовете на мойта земя,
пиша за малкото хора, останали верни
на Свободата – на тая красива змия,
нашарена с бели камшици и с черни.
И се приготвям всеки ден за смъртта –
трупам метафори в паметта на сърцето,
че старостта не раздава подаръци, старостта
навира бастун и галоши в ръцете.
И те засилва по ледената пързалка
да летиш и се чекнеш след някоя врана
и от рафтовете на болното тяло
да рониш аспирин, ругатни и закани.
Като валяк, изпуснат надолу по хълма,
сипеш чаркове, силици губиш…
А в устата довчера препълнена,
скачат две пуканки – твоите зъби.
Подир теб, пощурял, валякчията-вятър
намотава душата, взета на заем…
И ти се разбиваш с трясък в стената,
зад която е тъмно, доколкото знаем.
И размахва тесла над главата ти, свири
дърводелецът, метър разпънал –
животът се буди, където човекът умира
и където заплитат венеца от тръни.
А зимното слънце през дупките плаче
и нежно те гали по черепа кръгъл,
както приятелски милва пазачът
добрия затворник, преди да си тръгне.
Как оценяваш написаното от теб през годините?
Когато бях дете, видях веднъж край старото корито на реката да се тълпят безброй мъже. Там, в дълбоката зелена вода, бе останала една огромна, единствена риба. Направих въдица от черен конец и се наредих сред множеството.
Повярвах, че съм този, който трябва да я хване.
И я хванах.
Но може би защото всички гледаха към мен, когато я понесох към дома, тя литна от ръцете ми…
Едва след време Рибата отново се яви пред мен, за да ми каже: „Прочетох книгите ти и разбрах от тях, че казваш Истината. Но това не значи още нищо.
Истината трябва и да се извърши!
Затова ти не си този, когото очакваха другите. Ти си един от многото, които са държали в ръцете си Рибата“.
Слава теб, съдба – благослових, – и за прашеца сребърен от люспите!
Често срещан герой в книгите ти е камъкът – какво намираш в него?
Камъкът е мъдър по рождение, а превърнат в произведение на изкуството, той става извор на знания, неподозирани и дори недостъпни понякога за самия човек.
– – –
На Камъка дължа разбирането ми, че няма на света материя, която да е мъртва. От него се научих как да приютя и да извая Рибата в сърцето… И върху него коленича привечер, когато дойде
време за молитва…
Автор си на антологии, сред които е и „Българска народна лирика“ – как се зае с това трудно дело?
С дълбоко преклонение пред певците, записвачите и учените, посветили земните си дни да съхранят народното ни песенно богатство, и с мисълта за всички, които, съпътствани най-често от несгоди и лишения, са обхождали селата и са сривали камъчета по планинските сипеи с надеждата да спасят един само стих от изчезваща песен. Но също и с молитвената мисъл за моята майка, Ерина, която облечена в черно, никога не престана да пее и в чийто трепет на гласа, където и да съм, дочувам думите:
„Да пеем, сине, и да теглим с достойнство ярема!
С песен през сълзи и с Бога – напред!“.
Срещна ли отново някога Приятеля от детството?
С Приятеля от детството се срещахме случайно – говорехме понякога за нощите на страх и дните ни на бедност… И той очакваше от мен да му задам Въпроса и да стана негов изповедник…
„Освободи ме – чувах го да вика, срещнех ли очите му, горящи от безсъние. – Нима забрави името ми – назови го и да свърши този съд…
Не съм виновен аз… Насилен бях от други да играя със съдбата ти – като дете, което се захласва да отмести мъртвата змия от пътя, след като от страх я е убило…“
Но аз отлагах и мълчах…. И този говор помежду ни продължи години…
Докато не реших накрая да преместя своя дом високо в Планината, където можех да го назова пред урвите наоколо и пред скалите, а те, които управляват Ехото, да изберат какво да правят с
името му.
Да съдят те, защото аз не съм разбирал никога какво помага на света това да не забравя имената на злодеите (дори на малките от тях) – да ги повтаря всеки ден и да напомня за делата им…
Вярваш ли в божествената природа на човека?
Да беше този свят наистина божествен,
устата за молитви нямаше да бъде същата,
с която сипем скверни думи, клевети
или проклятия…
Какво е твоето определение за него?
Човек върви препасан с хоризонта и иска да има всичко, което побира този широк панталон…
– – –
Разказано е всичко днес за обладаните от демони мъчители на слабите и беззащитни обитатели на Платото, които тъпкаха Духа и биха Тялото с тояги, за да оставят варварската своя писменост върху гърба на болната История. Изслушахме безброй разтърсващи до тремор изповеди и подробни описания… Едни откриваха сърцата си, за да покажат синините. А други (както и самият аз) посочваха направо смъртните петна, превръщайки ги в притчи, съзнали, че човекът с настървение чете за чуждите страдания и ги забравя на мига, като лишените от белег рани.
Човекът е… Забравящо животно.
Какво да правим с лошия човек?
Добре че е смъртта – последната човешка гара,
добре че всеки ден вратите на земята се отварят
и заедно с безкрайната редица на добрите хора
улитат и злодеите на вечността в затвора.
Имаш ли своя мисъл, която си превърнал в постулат?
Отказвай ми, животе мой, каквото ти поискам,
и аз ще имам всичко!
А своя молитва?
Но нека, Господи,
да бъдат раните ни на такова място,
че ръцете да ги стигат.
