Начало Идеи Гледна точка Пилонът на Радев
Гледна точка

Пилонът на Радев

9727

Има един основен принцип в политиката, валиден и като жизнена максима: колкото си се издигнал по-нагоре, толкова по-стремглаво можеш да се срутиш надолу. Особено ако си трайно лишен от усет за реалност. Тогава падението е пълно.

За „роженската реч“ на Румен Радев вече се писа много. Напълно съгласен съм с диагнозата на Теодора Димова за целия този „умоотвод“ на мегаломанията. Ала проблемът хронично се задълбочава заради нападките, които Радев продължава да сипе ден след ден пред медиите. Така след „нихилистите“ и „безродниците“ вече бяха изобличени и „предателите на родината“, а утре или вдругиден навярно ще бъдат посочени с пръст още и още врагове – „отродители“ или „родоотстъпници“.

Печално, а и направо отвратително е когато един държавен глава – призван да олицетворява нацията – напълно се самозабрави и започне да заклеймява, насъсквайки едни групи от хора срещу други.

Можем само да се питаме кое е водещото в мотивацията на този човек, комуто се падна да е български държавен глава в най-трудното за страната ни, а и за света време след Втората световна война. Някакво лично самоупоение, че „той“ единствен знае кое е доброто за България, или по-скоро, че доброто за България е онова, което пак „той“ и само „той“ прави? Съответно несъгласните с „волята му“ са предатели и изменници на националния интерес, което го превръща не просто в президент на страната, а в „пилон на нацията“, на който се вее нейният истински флаг. Какъв точно е този флаг, е друг въпрос.

Втората хипотеза, която не отрича първата, а я надгражда, е идеологическата опаковка на „пилона-президент“. В нея ясно личи патриотарският отпечатък от 80-те с реториката на „възрожденския процес“, както го бе кръстил идеологът на БКП Стоян Михайлов. Това е времето на „идейното формиране“ на сегашния държавен глава, видимо закърмен с всички постулати на живковския национализъм, с гигантоманията и конските опашки на постаментите, с които бе осеял страната Пенчо Кубадински. Без да пропускаме и влиянието на военното училище от последните години на режима – с неизбежните съветски клишета, които чувахме от устата му още преди да спечели първия си мандат: „Русия е военен и икономически колос“ и т.н.

Комплексите на себевъзвеличаването

За да се въздигнеш в собствените си очи, се оказва обаче, че е потребен и някакъв материален носител. Примерно – да издигнеш трибагреника толкова високо, колкото никой не бил дръзвал в мечтите си (признание в „роженската реч“ на Радев). Което говори както за нисък предел на мечтите – едни стотина метра – така и за хоризонтите на въображението.

Ала най-тъжното е, когато с това се надяваш да смаеш или удивиш света. И щом агенция „Франс прес“ излезе с репортаж за „българската щръкнала мечта“, публикуван и преведен от „Дойче веле“, изведнъж обидата те залива като вълна. Няма как да извикаш за обяснение френския или германския посланик (ех, по времето на Живков не беше така!), затова не ти остава друго освен твоите „комитетчици“ да започнат да пишат сърдити писма как западните медии разделяли българското общество, осмивали поривите на хиляди българи и тяхната национална кампания, че си и позволявали „обиден паралел, определящ България като най-бедната държава в ЕС, която си позволява да издигне най-високия пилон в Европа“.

А сега, де… Човек неволно прави паралел с безсмъртната творба на Алеко и главата за изложението в Прага – как „бай Ганьо възнегодувал от това, че в речите не поменуват за нашите исторически великани, мушкаше един учител в хълбоците с думите: „Даскале, кажи и ти нещо бе, нека им покажем кои сме, сега му е времето, кажи нещо я за Филип Тотя, я за Крума Страшний или изпей някоя песен…“. А двукольорните флагове все се развяваха!“

Но докато „комитетчиците на Радев“ поне искрено се тюхкат и вайкат колко са световно недооценени и непризнати, то „пилонът на нацията“ със свити злобно устни продължава да сипе огън и жупел по „нихилисти“ и „безродници“. Както казах, това също сме го чували – за последен път при управлението на Жан Виденов, а по-преди – в самия край на Живковия режим. Тогава край „Пирогов“ за една нощ изникна огромен транспарант „Съд за родоотстъпниците“. Въпросните „родоотстъпници“ бяха първите, посмели да заявят несъгласие с т.нар. „Възрожденски (възродителен) процес“ (напомням – по терминологията на Стоян Михайлов).

Пак беше „време разделно“, не колкото днешното, но вече клокочеха едни тъмни и страшни сили. Без съгласието на властта не ставаше нищо. И ето че ненадейно някакви паравоенни „ОФ кохорти“ тръгнаха да маршируват по булевард „Васил Левски“. Още ме побиват тръпки, като си го спомня.

Те, тъкмо те бяха предшествениците на днешните момчета с черни тениски, оглавявани от КК и тъй близки на сърцето на Радев. Нима не е така? Някои от тях изрисуваха еврейските звезди по „Графа“. Да сме чули обаче инак тъй словоохотливият държавен глава да е изразил загриженост от появата на мрачни сенки от едно още по-страшно минало? Не, нали? Затова гадаем дали всъщност не ги одобрява.

Видяхме и какво се случи след една телевизионна реплика на Соломон Паси, който в привичния си стил сравни Володимир Зеленски с Махатма Ганди и с Васил Левски, след като подчерта, че България се е върнала на „моралната карта на Европа“. И бликна вълна от омраза. Фанатици от дъното на „копейковщината“ имаха наглостта да пуснат в социалните мрежи заплахи, че щом не харесва руския газ, тогава те щели да му пуснат от другия газ (от газа „Циклон“ от Аушвиц)!

Професор Александър Оскар, председателят на „Шалом“, дълго не можеше да повярва, че такова нещо може да се случи в България, в една европейска държава. Последваха някакви политически реакции и пак оглушително мълчание от президентството. То също е отговор.

В книгата си „Масовата психология на фашизма“ (1933) видният психоаналитик Вилхелм Райх твърди, че в основата на авторитарната диктатура е залегнала не само потиснатата жестокост, но и цял комплекс от спомени, свързани с детството и налагащи отпечатък за цял живот. Дори това може да е обвързано с късно разнищване на събития, които лично не помним, но пък са белязали появата ни на бял свят.

Румен Радев е роден през 1963 г. Справка в календара със събитията показва, че тогава СССР изпраща първата жена в космоса – рускинята Валентина Терешкова. Събитие многократно повтаряно и повтаряно от пропагандата. Днес Терешкова, макар и на преклонни години, е „пилон“ на режима на Путин, тя е и в санкционния списък на ЕС. Именно нейно бе предложението за „зануляването“ на броя на президентските мандати на новия руски самодържец, което на практика би го превърнало в конституционен монарх. Как ли гледа на подобни идеи българският държавен глава? А в края на същата тази 1963 г. в Далас е убит президентът Кенеди, знак за мнозина колко крехка и уязвима била американската демокрация. Такива неща с вождовете в Москва не се случват. Макар че кой знае…   

Война и „конфликт“, мир и „мир“

На една картичка от времето на соца открих необичаен лозунг, изписан върху сива стена: „Мирът не се чака, мирът се завоюва“. Замислим ли се, тълкуванията на тази пропагандна мъдрост биха могли да бъдат доста разнопосочни.

Дълго време Румен Радев не наричаше войната в Украйна „война“, предпочиташе да говори за „конфликт“, вероятно готвейки се за „мир“, който да бъде завоюван с цената на всичко. Не само разликите, но и нюансите в случая са много важни. Защото те идват да ни покажат какво се случва в Украйна след 24 февруари 2022 г., когато Владимир Путин започна тази война, за която ще отговаря пред съвременниците си и пред историята.

Използването на евфемизми в случая на практика заличава отговорността на извършителите, прехвърляйки я върху гърба на жертвите.

Не, Украйна няма как да спре тази война, защото тя не я е започнала. И в случая „миротворческата реторика“ на Румен Радев, както се видя и при посещението на Зеленски, изобщо не е наивна (двете страни да плеснат и да се прегърнат), а е дълбоко перфидна, защото цели постигането на мир за сметка на жертвата, а не на извършителя. И кое въобще оправдава всички тези приказки как „Украйна трябва сама да си плаща войната, а не цената да я плаща Европа“?

Има мир и „мир“. Единият предполага прекратяването на войната и понасянето на съответните отговорности от агресора, за да не се повтори всичко отново. Другият предполага „примирие“, платено от жертвата, и съхраняване на агресора като глобален играч, който сравнително скоро ще е в състояние да започне следващата си война, с цената на нови и нови жертви. Нещо, което известният немският теолог и противник на нацизма Дитрих Бонхьофер бе нарекал някога „евтин мир“. „Евтин“, защото друг му плаща цената.

В момента Румен Радев е в изолация в Европа, тъй като единствен (в много по-голяма степен от Орбан) се превръща в говорител на „мира“, следвайки опорките на Путиновата пропаганда. Слава Богу, че с цената на дори и големи компромиси, имаме правителство, което не споделя тази руска „васална линия“.

Засега не всички в България го осъзнават, но скоро някои истини в подножието на пилона ще лъснат. И себеразголването ще е пълно.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора