Начало Идеи Гледна точка Пинокио
Гледна точка

Пинокио

2860

На една малка уличка в центъра на голям град имаше ателие-галерия, в която художниците можеха да си купят всичко, свързано с тяхното изкуство – бои, моливи, хартия, платна, рамки, стативи, палитри. Тук имаше също длета за дърворезбарите и шпакли за скулпторите. А зад витрината, която човек можеше да позяпа от тротоара, беше монтирана видеостена, на която вървеше филмче за изработката на дървено човече – ръцете, краката, тялото, главата, носът. Сглобяваха човечето, обличаха го в хартиени дрехи. И човечето оживяваше. И правеше крачка към зрителя на тротоара.

После филмчето започваше отначало.

Не се искаше много, за да разбереш, че това трябва да е самият Пинокио.

Но както е известно, техниката понякога се разваля. Една късна вечер, когато ателието отдавна беше затворено и отпред на тротоара нямаше никого, филмчето замръзна точно когато Пинокио тръгваше към стъклото на витрината. Чу се звън от счупено стъкло и Пинокио стъпи на тротоара.

Той се огледа и потръпна от нощния хлад. В единия край на улицата светофарът мигаше в жълто. Пинокио тръгна натам. Стигна до светофара, огледа се и пресече. Пътят му минаваше през някаква градинка. От сенките изскочиха двама, единият с черни очила, а другият с остро лисиче лице. Имаш ли жълтици, имаш ли жълтици? – извикаха в един глас те. Пинокио се затича и успя да им избяга. Продължи нататък, като хвърляше от време на време поглед през рамо.

Скоро високите каменни сгради отстъпиха място на ниски разкривени къщи с килнати огради. Редките минувачи дъхаха на алкохол. Един от тях се пресегна да хване Пинокио за рамото и шарената му хартиена дрешка се скъса.

Най-сетне Пинокио се озова на голям площад. На отсрещната страна се виждаше дълга сграда. Той тръгна към нея. Когато влезе през високата врата, разбра, че това е гарата. Чакалнята беше пълна с хора. В средата имаше огромна печка с дълъг кюнец, който стигаше до покрива и хората се виеха на кръгове около нея, търсейки топлината ѝ. Те седяха или лежаха на багажите си, изпълнени с мрачно мълчание. Мнозина от мъжете бяха без крайници, без ръка, без крак. Пинокио разбра, че някъде се води война, тези хора са се откопчили от войната и сега искат да я напуснат съвсем, да избягат от нея. Но сигурно влаковете са много редки или съвсем не идват и тези хора са принудени да стоят тук.

Пинокио се приближи до едно войниче, както прецени на пръв поглед, нисичко, горе-долу с неговия ръст. То седеше върху един сандък. Десният му крак от коляното надолу липсваше.

– Искаш ли да ти дам моя крак? На мен ще ми направят друг – каза Пинокио.

Момчето го изгледа невярващо. После рече:

– Ами ти как ще вървиш?
– Аз мога и на куц крак.
– Добре, да опитаме.

Пинокио откачи десния си крак от коляното и го подаде на войничето. То някак го закрепи за коляното си, надигна се на патериците, пристъпи. Дървеният крак вършеше работа. Момчето се засмя през кората от пот и мръсотия и вдигна палец нагоре.

През гъсто наблъсканите един до друг хора газеха по двойки стражари с шинели и автомати. Те следяха за реда и проверяваха документите. При една от обиколките си двамина от тях се натъкнаха на Пинокио. 

– Ха, виж ти, дърво! Да не повярваш! Нашата печка е гладна за дърва – каза единият на другия. – Хващай го!

И стражарите понесоха Пинокио към печката – огромна, чугунена, червена.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора