0
2151

„Писането беше неговият живот“

Интервю с Цвета Петкова, част от експертния екип на Националната мрежа на здравните медиатори, дъщеря на писателя Любен Петков

ВТОРА ЧАСТ

Твой татко е Любен Петков, един от големите български писатели, образец на етично отношение към колегите си, за което сам мога да свидетелствам. Кое от онова, важното вътре в теб, е негово?

Намирам и търся баща си постоянно. Повече сега, но и преди. Много силно съм свързана с него… и не само аз – и сестра ми, и майка ми, и неговите внуци. Бих искала важното вътре в мен да е от него, но дали е така – не знам. Баща ми беше свободен, макар да е живял в трудни несвободни времена, когато не се е разрешавало да живееш в населено място извън родното, ако не си приет и зачислен на работа. В архива му е пълно с писма, в които непрекъснато се говори за квартири и адресни регистрации, поправяне на дати в домови книги и инструкции къде се крие ключа за дадена квартира – не мога да си представя дори как е пътувал при тези ограничения. На внуците му е трудно да разберат тези ограничения и контрол. На 17 години Любен е изключен от гимназията, непосредствено след унгарските събития през 1956 г. А дядо ми в Странджа е бил притесняван и привикван със заплахи от лагер. За него свободата беше най-важното – още от малки така ни възпитаваше. Вероятно това е бил неговият начин да ни предпазва от външната враждебна среда. Неговата мечта беше „да имам повече свободно време и вътрешно да съм свободен“. Баща ми пишеше през целия си живот, а когато не пишеше, събираше истории, после те се появяваха в книгите му, така живееше. В този смисъл писането беше неговият живот, това е процес, постоянен…  той винаги търсеше спокойно и тихо място, на което да пише, и едно дърво, което да го в-дъх-новява – буквално. И точно когато го намираше, започваше да го търси отново. Нуждата да пише не го напусна никога, както той сам казваше: Литературата е духовен наркотик. Животът е капан, но аз се опитвам да се измъкна. 99% от хората са вътре. Най-добрият начин да си мислиш, че се измъкваш, е изкуството. То е повече от наркотик.

И още… той ме научи да обичам родното място и да се вдъхновявам от него. Силно привързана съм към Странджа, към морето, хората в планината и техните истории, земята, дъбовете – там го откривам. Скоро намерих ръкопис на първата му книга „Зелени кръстове“ – написал я е на 26 години за две седмици и веднага се отличава, а първите изречения са част от мен, важното вътре в мен, от него: Когато се разделяш с нещо скъпо, ставаш по-коравосърдечен. А когато се разделяш със земята си – нямаш никого и нищо – нито приятели, нито роднини.

Търсенето, скитането, любопитството към света и човека са вътре в мен, от него са.

Това, което е казвал Любен на нас, дъщерите му, на което ни е учил, може всеки да намери в книгите на баща ми. Но само ние, неговите деца, имаме баща Любен и той е най-добрият баща! Това, което винаги се опитвам да помня от него, особено като почна да залитам, е, че в човека има всичко – човекът е съкровище и чудовище, трябва да се опитомява! Опитвам се да се опитомявам, очаквам се, подивявам, после пак се опитомявам.

Удовлетворен в творческо отношение ли си тръгна баща ти от белия свят, или затаи известна горчивина от това наше общество, което много рязко и лесно загърби своите рицари на думите, един от които безусловно беше той?

Преди да си отиде, баща ми подреди творчеството си в шест тома – Повести, Романи, Разкази, Спомен от Виена – пътеписи и две пиеси, Истории за малки и пораснали деца. Успя да дочака два от тях – Повести (издателство „Знаци“, 2015) и Огън и мъгла (издателство „Прозорец“, 2015) – премиерата беше последното му участие пред публика през декември 2015 г. Това са фрагменти с много автобиографични разкази, срещи с близки за него писатели, художници и др.

Докато подреждаше томовете, четяхме заедно с него, помагахме му с майка ми и сестра ми. Баща ми знаеше, че е добър писател и то много добър писател. И макар че той казва – пиша за себе си… като чувствителен човек носеше и горчивина от болното ни общество.

А при една от последните срещи на Любен с читатели при Александър Секулов в Пловдив, се разигра чудесен диалог между двамата, в който Любен заключи: От думите на Сашо Секулов разбирам, че ако тая вечер умра, или утре, или след една година – моите книги ще се четат повече. Мерси! А Сашо Секулов отсече: Повече не, но винаги!

Преди да си отиде, баща ми сподели, че има сюжет за нов роман. Така и не успя да го напише, но на въпроса ми каква ще е темата на неговата нова книга, той ми отвърна: Прочети разказа „Оня свят“ от сборника с разкази „Недоказани убийства“ и ще разбереш.

Имам чувството, че той познаваше всички хора на перото и за всеки пазеше добра дума. Кои от тези познанства са останали най-ярко в детската ти памет?

Така е, той познаваше всички и него го познаваха. Продължавам да срещам негови приятели, както пишещи, така и всякакви други хора из Странджа, по морето, на жълтите павета. През цялото ми детство домът ни на ул. „Бенковски” в центъра на София не се заключваше, това продължи дори през 90-те години, когато бях студентка в Софийския университет. С домашен телефон се сдобихме късно, така че баща ми оставяше вратата отключена, за ужас на майка ми и баба ми, в случай че някой негов приятел или земляк реши да се отбие да похапне или да пренощува. В дома ни често идваха на гости Биньо Иванов, Рашко Сугарев, бяхме приятели с децата на Димитър Коруджиев, карахме ски със синовете на Мишо Неделчев, на Кирил Топалов, с Боян Биолчев и дъщеря му. Допускам, че баща ми държи рекорд – успя да ни научи със сестра ми да караме ски, без самият той някога да се е качвал на ски. Тичаше по пистите с нас, падаше, затъваше в преспите, премръзваше…. Имаше и специален интерес към поета Борис Христов, който също като баща ми напусна София и отиде в планината. Винаги, когато тръгвах за Лещен, Любен ми поръчаше да се отбия и да поздравя Борис Христов, да му занеса нова книга. А Борис Христов на свой ред пращаше по мен списания и книги от Родопите за Странджа. Бях щастлива, че свързвам по този приказен начин Лещен с Крушевец и двамата пишещи събратя. Когато Любен работеше в издателство „Отечество“, често скитахме с Радой Ралин из кафенетата и кръчмите около „Площад Славейков“. Светлозар Игов е идвал в Странджа за разходка из гората заедно с дъщеря си Мина. Вкъщи четяхме Алек Попов още докато публикуваше първите си разкази в списания, а по-късно станахме приятели. На бургаска територия Любен имаше много приятели и почитатели, но най-близки за него бяха Венда и Гого Райкови, които наскоро отлетяха при него. Отбивахме се и при Дончо Папазов, който често акостираше в Царево.

Баща ми се отнасяше с изключително уважение към младите пишещи, които прохождаха в писането – като Марин Бодаков, с който се познаваме от студентските години… и много други. На оня свят се събраха и с Марин, а тези дни и с Екатерина Йосифова, която също беше близка на семейството ни.

За нашето семейство има един много близък човек и тази година той направи нещо изключително за Любен. След 46 години излезе на полски език първият роман на Любен „Зелени кръстове“. Преводът е на любимия за цялото ни семейство приятел – талантливият преводач и българист – Войчех  Галонзка. Текстът е поместен в антология, която се нарича „Небивали истории“, издадена от издателство „Скриптум“ в поредицата „Малка библиотека за българска литература“. Преводът е направен отдавна, но историята е любопитна, затова ще я представя тук. Моята сестра Дора, която завърши Ягелонския университет в Краков и е силно свързана с Полша, проведе разговора с Войчех Галонзка още през 2018 г.:

Можеш ли да ми разкажеш малко за „Зелени кръстове“ и защо реши да я преведеш?

Аз съм на мнение, че хубавата проза винаги има свой повествователен ритъм, който благоприятства за една вътрешна емоционалност разказваната история, разказваната случка. Всеки голям или поне добър писател не може да не спазва този повествователен ритъм.

Този микророман на Любчо е една от тези книги, която от първото до последното изречение следва един постоянен баладичен ритъм. Той всъщност разказва като балада цялата тая юнашка история, свързана със Странджа, със земята, с привързаността на хората към земята. И разказва не банално, т.е. самото повествование има различни гледни точки – гледната точка на писателя, на героя и те се засичат някъде и това ми направи много силно впечатление. Това беше след нейното издаване в България през 1968 г.

Как цензурата в Полша спира издаването на книгата?

Аз я преведох през 1976 година и книгата беше приета от едно издателство, което тематично се интересуваше от селската тематика. И въпреки че книгата беше приета и ни платиха хонорари, мисля че и на Любен платиха, книгата не излезе и не можах да получа отговор защо. Този отговор го получих чак след няколко години и то по косвен път. Истината беше, че правителството на Герек възнамеряваше да колективизира полското село. Не можаха да го колективизират след войната, а в този период имаше някакви концепции в тази посока, разбира се, това никога не се случи. Така че цензурата я спря и затова издателството не ми каза защо. Тъй като не можеше да признае, че цензурата не му позволява да издаде книга по тази тема. И най-вероятно те са видели в книгата драматизъм, конфликт.

Цвета Петкова е завършила магистърска степен по културология в Софийския университет. В момента е част от експертния екип на Националната мрежа на здравните медиатори. Авторка и съавторка на обучителни програми за работа в мултикултурна среда за медицински екипи, социални работници и медиатори. През последните години развива модел за улесняване на процеса на интегриране на ромите в Хам, Германия. Вярва в познанието и в действието.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияIN MEMORIAM на митр. Калистос Уеър
Следваща статияБиография на травмата: неизказаното се повтаря