0
2023

„Писането е състояние на ума и душата“

Интервю с Ивелина Добрева, лауреат на Трета награда в юбилейното, Двайсет и пето издание на конкурса за къс публикуван разказ на автори до 35 години „Рашко Сугарев“

Родена си в Казанлък. Казваш, че нямаш спомени от този град, защото скоро се местите в София. И все пак, как присъства родното ти място в сърцето ти – така, неусложнено от спомени, в чист лабораторен вид?

Аз се привързвам лесно и също толкова лесно разлюбвам хора и места, които не виждам. Хората са казали: „Далеч от очите – далеч от сърцето“, за мен това важи с пълна сила. За мен Казанлък е градът на розите – като чуя Казанлък, и ми замирисва на рози. Усещам го като красиво място за разходка, но не и някъде, където бих се върнала и бих живяла.

Баща ти е упражнявал строг контрол върху твоята младост. Накрая си се разбунтувала. В крайна сметка какво ще кажеш на сегашните бащи на млади момичета – имало ли е смисъл от подобно нещо?

И е имало, и е нямало. Аз съм на мнение, че всеки човек е различен и трябва да има различен подход към него. Баща ми си е имал неговите причини да ме държи под контрол и аз ги разбирам, но те са вътрешни негови причини и не са били съобразявани с моето душевно състояние. Аз съм спокойна и пресметлива по природа и винаги съм предприемала премерени рискове – той няма как да се съобрази с това, защото няма доверие на света, а не на мен. Благодарение на този контрол се научих как да се справям в много ситуации, как да казвам не, как да поставям граници, и всичко това е чудесно. Но за сметка на всички тези ползи, в момента, в който се почувствам притисната и контролирана – избухвам. Всяка фибра в тялото ми крещи – СТИГА ВЕЧЕ!

Така че към младите бащи на момичета: поставянето на граници и правила е много важно за изграждането на един уравновесен и отговорен човек, но е важно и да чувате дъщеря си и да изградите взаимно доверие (за да не стоите будни в 3 през нощта, защото дъщеря ви не се е прибрала и не си вдига телефона).

Имаш ли ясна представа кое отключи спусъка на писането в живота ти? Спомняш ли си първия оригинален текст, който си написала?

О, противно на правилото – не ме отключи точно емоция. Имах си драма с първата любов и това помогна, но беше попреминало. Имах невероятна учителка по литература в гимназията. В 8-и клас учехме стихотворните стъпки и тя ни даде за задача да напишем стих в избрана от нас стъпка. След като прочете моето стихотворение, ме насърчи да пиша. Страстта по прозата дойде по-късно – като започнахме усилено да пишем есета, същата тази учителка ми каза да си насоча енергията натам, защото имам много да давам.

Спомням си първото стихотворение – имам го записано. Казваше се Спомен. Не се гордея с него и като цяло с поезията си, но това ми даде тласък да пиша.

Спомен

Едно сърце умира
Една душа се дави
Едно дете се спира
И опитва да забрави 

Ала споменът се връща
И болката улавя
За последно я прегръща
И после я оставя

Всеки поглед е надежда
Всяка дума е живот
Ала тя не го поглежда
Мъртва на ледения под

Една сълза
Безмълвно се отронва
Една мечта
Завинаги прогонва

Посещавала си курса по творческо писане на Емилия Дворянова. Тя е голям наш писател. На какво те научи Емилия?

Емилия е прекрасна – вдъхновяваща, усмихната, вярваща. След като прочетох „Госпожа Г“ и разбрах, че тя преподава в НБУ, намерих курса ѝ и го записах. За една задача предадох еротичен разказ и за моя голяма изненада тя ме накара да го прочета пред целия курс. Червих се през цялото време. След този случай тя ме покани в Лятната школа по творческо писане. В този смисъл тя ме научи, че във всеки текст може да има красота. Научи ме как се ниже мисъл с думите, как можеш да „плетеш“ разказа. Научи ме, че няма нужда да се случва нещо грандиозно в даден разказ, за да бъде той невероятен. Показа ми силата на думите и на потока на съзнанието. Тя ме запозна с Томас Ман – безценно. Показа ми разликата между ниска и висока литература. И най-важното – повярва в мен.

Следиш ли книжната продукция? Как стигаш до книгите, които са събудили интереса ти? Опитваш ли се редовно и системно да четеш, имаш ли изобщо време за това с баласта на професията и семейството?

Следя, доколкото ми е възможно. Въртележката – деца, работа, домашни задължения, често ме оставя без свободна минутка и енергия. Членувам в няколко читателски групи в социалните мрежи, там често попадам на интересни ревюта. Когато имам време, преглеждам и Goodreads – имаме сходни вкусове за литература с някои хора там и следя техните прочетени книги. Следя и няколко блога с ревюта. Както и имам няколко приятели, които винаги ми препоръчват страхотни книги.

Опитвам да чета, но честно казано, не ми се получава много – обмислям да се абонирам за аудиокниги. Реално през последната година успях да прочета само 5–6 книги, но няма да се откажа – децата ще пораснат и ще имам повече време за четене.

Украйна и Русия. Как се определяш по отношение на този страховит водораздел в днешния ни ден? Как мислиш, защо има толкова копейкиновци в България, хора, които са набръскали в лопатата информация оттук-оттам и са си я изсипали в главите, без да си дават сметка, че едното е бъдещето, а другото – миналото?

Гледам да страня от политиката, като цяло – гнусна ми е. Но в конфликта между Украйна и Русия определено съм на страната на Украйна, въпреки нейните „кирливи ризи“. За мен Путин е болен. Нормален човек с неизкривено съзнание не би постъпвал така – както с Украйна, така и със собствения си народ. Народът на Русия е в ситуацията от „1984“ на Оруел – страшно е!

Защо има толкова копейкиновци – защото хората са смазани от ежедневието си, недобре образовани и в резултат лесно манипулируеми. Ако драснеш с камъчето на точното място, после подухнеш (пошушнеш грешна информация) и разпалиш огъня – той сам си гори, стига от време на време да пускаш по някое дръвце (провокация). А и българите обичат да са прави – един човек, който се мисли за патриот и е учил в училище, че братска Русия ни е освободила, е трудно, дори невъзможно да бъде убеден, че сега милата Русия греши.

Защо според теб двама лични генерали, Румен Радев и Стефан Янев, също се превърнаха в копейкиновци?

Виждат накъде духа вятъра – както казахме, сред народа има твърде много копейкиновци. На тяхна страна сме – обичат ни, тачат ни, избират ни. Всичко е пари и власт – а кой знае, може и да има външна руска намеса, но с конспирации не смятам да натоварвам мозъка си. Наистина, политиката ми е много омразна и не се интересувам достатъчно, за да се изказвам.

Защо според теб човек посяга към белия лист – психотерапия, ценности, изкуство? Кога един човек може да каже – аз вече съм писател?

За мен всеки човек е различен и при всеки спусъкът е различен. За някои е едно, за други – друго. Писането, ако извира отвътре, а не се прави просто за хонорар, си е състояние на ума, на душата, ако щете. Или го имаш, или го нямаш. Боравенето с думите, стила – те се учат, могат да се имитират, но за есенцията трябва да имаш извор в себе си, от който да черпиш.

Не знам кога един човек може да се нарече писател или да се почувства такъв. Може би аз бих си повярвала, когато чуя непознати да обсъждат мои творби. Защото колкото и да пиша, за да освободя себе си, друго е, когато напълно непознати хора оценяват и харесват това, което се е родило в моята глава.

Ивелина Добрева е родена в Казанлък през 1988 г. Израснала е в София. Учила е в НПГПТО „М. В. Ломоносов”, специалност Кинотехника и видеотехника. Там взима участие в СИП Режисура, а учителката ѝ по литература я стимулира да пише. След това учи в НБУ реклама, успоредно с това записва и българска филология. Има страст към антиутопичните романи. През 2011 г. участва в Лятната школа по творческо писане на Емилия Дворянова в НБУ. След школата има публикуван разказ в студентското издание на НБУ. От година работи като експерт „Човешки ресурси“ в компания за подбор на персонал. Омъжена, има двама синове.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статия„Ариадна на Наксос“ в Софийската опера
Следваща статияВеликото знание на древен Китай