Книгата на Димитър Бочев „Несъгласни думи“ разтърсва, предупреждава, тя не просто влага смисъл в екстаза, а успява да извлече от екстаза смисъл.
Запознанството ми с Димитър Бочев е от времето, когато някакво несъществуващо днес малко издателство предложи (или по-скоро скри от широката читателска публика) първия му роман „Междинно кацане“. После дойде ред на „Генезис II“ и на „Синеокият слепец“. Третият си роман той беше предоставил за конкурса на корпорация „Развитие“ и тогава журито, в което влизаха Блага Димитрова, Тончо Жечев, Атанас Свиленов и моя милост, беше единодушно, че се е докоснало до шедьовър. Задълбочи се и приятелството между Бочев и Тончо Жечев – онзи мъдър българин, който беше крайно подозрителен към всичко чуждо на традицията и особено към фалша в литературата. Той пръв усети огромния талант на изгнаника и обстоятелството, че за него писането е живот, съдба, че той има сетива-радари за съвременния свят и успява да изкаже възможно най-адекватно и с най-голяма художествена сила своите изстрадани истини. По онова време се развихряше негласният спор за мястото на емигрантите в българската култура. Имаше и такива гласове, които твърдяха, че те са били отрупвани с всички блага на битието, че приносът им към съкровищницата на родната мисъл не е съществен. Горе-долу по същото време моята съпруга Зоя Захариева започна одисеята си с подготовката на две бъдещи книги – едната за съдбата на поетесата-изгнаница Жени Заимова „Бог ръка ми е подал“ и втората, най-важната, „Щастлива емигрантска песен няма“, представяща чрез разговори възгледите за политиката, за изкуството, за смисъла на съществуването на личности от класата на Димитър Велков, Стефан Груев, Дими Паница, Димитър Инкьов, Йосиф Загорски, Иван Бързаков и много други, сред които, разбира се, блестеше интелектуалецът Димитър Бочев. Още тогава, тъй като се срещнах лично с много от тези достойни българи, осъзнах, че две литератури и две култури няма, че те са органично свързани с националната орис и че техният опит е безценен, за да разберем епохата. С други думи, мога да повторя изреченото от Бочев в потресаващото му есе „Летопис на едно убийство“: „Доколкото всяко съвремие е по неминуемост предстояща история, в ролята на оракул аз виждам тази история като най-достоверен учител и по настояще, и по бъдеще.“
Общуването с изгнаниците помага не само да усетим духа на поколенията, но и да пренапишем идеологическата гротеска, представяна като национален идеал. Разбира се, за да кажем цялата истина, не бива да пропускаме не само емигрантите, но и най-вече онези, които, както казва Бочев, „пред очите ни са творели приживе история, които са творили и сътворили история и със смъртта си“. Заедно с него да се върнем към времето на кървавия деветосептемврийски преврат, за да изтрием патината на забравата от хилядите жертви и, разбира се, от имената на 28 мъченици, изключени от Съюза на писателите още на 14 ноември 1944 г., много от които заплащат с живота си или с продължителни страдания гражданските си позиции, такива като Йордан Бадев, Фани и Чавдар Мутафови, Димитър Шишманов, Михаил Арнаудов… Чет нямат те. После идват вътрешните емигранти, много от които са дълбоко свързани с творческата философия на Бочев – той неведнъж напомня в книгите си за Константин Павлов, Иван Радоев, Николай Кънчев, Христо Фотев, Георги Мишев, Цветан Стоянов… Не бива да делим всичките тези интелектуалци, автори на „несъгласни думи“ – несъгласни с фалшивия канон, с тоталитарната утопия, с насилието, с бездуховността. Огромно място в своеобразния храм на противопоставянето на догмата има мъченикът и пророкът Георги Марков, чийто най-проникновен тълкувател е безкрайно близкият му приятел Димитър Бочев. В разговора си със съпругата ми, писателят изповядва: „Христовият път за мен е пътят на свободата. Като се подчинява на Господнята воля, човек става независим.“ И още: „Докато пише, творецът обективизира, изхвърля от себе си всички отрови, с които този свят го е заредил, без да го пита, и които го мъчат. Той се освобождава. Литературата ми помага да намеря някакво равновесие между външния и вътрешния свят.“
Тези негови думи са своеобразно въведение към книгата с портрети и размисли „Несъгласни думи“, представена от ИК „Хермес“, която е поредният шедьовър по творческия му път. Ако трябва да я сравня с нещо по значение, то виждам близо до нея само „Разбунтуваният човек“ на Албер Камю и „Поробеният разум“ на нобеловия лауреат Чеслав Милош. В известен смисъл биографията на Бочев е дори много по-драматична от тези на френския и полския му духовни събратя. Няма да изреждам тук сблъсъците му с тоталитарната власт, перипетиите на бягството му – те, както и по-сетнешната му съдба, могат да бъдат обект на обширно повествование, което ще ни даде ясна представа за преображенията на „бунтовния ген“ във времената на чудовищни превратности. Струва ми се, че внимателният читател ще намери в романите и в есетата му следи от незабравимите преживявания, които са толкова значими, та като че ли все още не сме готови да ги чуем докрай – само така си обяснявам обстоятелството, че великолепните му романи „Белият слон“ и „Опит за екстаз“ почти десетилетие не могат да намерят издател. И критиците са скъпи на думи за изгнаника. Проникновено за него е говорил професор Божидар Кунчев, аз съм му посветил няколко текста – другото е мълчание, в което се оглежда гузната ни съвест към миналото и към съзнанието за настоящето и за бъдещето.
Той има ясна визия за нашата литература и напълно споделя прозрението на Джордж Оруел „колко измамна, колко илюзорна е надеждата за едно чисто, неопетнено от духа на времената художествено творчество“. За да продължим по-нататък трябва да преглътнем определението на Бочев: „В целокупното си историческо развитие, в цялото си неизчерпаемо жанрово и тематично многообразие националната ни литература е литература гражданска. И то в най-зловещия, в некрофилния смисъл – както като художествено огледало на злободневното, така и като негова жертва. Сиреч не само литература, отразяваща духа на епохата и съзнанието на политическата класа, а и литература, директно или индиректно употребявана и осребрявана, манипулирана, цензурирана и тероризирана от политическата класа.“ От подобна непримирима позиция е невероятно трудно да се проникне в историята на една литература, която учебниците на децата ни представят в героични доспехи, без да намекват дори, че в нея толкова много са „подкупваните и купувани, продаваните и препродавани, изнудвани, преследвани и убивани писатели“. Затова той не крие нравствения си максимализъм. И когато нарежда до Ботев, Вазов, Алеко, Славейков, Яворов, Дебелянов, Гео Милев и творци като Атанас Славов, Христо Огнянов, Георги Марков, доказва недвусмислено, че „съжителството с насилието, с изгнанието и смъртта е добра литературна школа.“ Този урок по доблест няма кой друг да ни го даде.
При това той го разпростира не само върху родната словесност. Не се поколебава да потърси сметка на Мартин Хайдегер, великия философ, за снишаването му пред „кафявата чума“. Разобличителната му студия за „разследващия журналист“ Гюнтер Валраф навремето беше истинско откровение за правдотърсачите. Идеалът му откриваме в посвещението на философа Асен Игнатов, сложено в началото на неиздадения роман „Опит за екстаз“: „Памет за Асен Игнатов – боготърсачът на път към отвъдното, на който един живот стигна, за да се запознае със себе си, себе си да стане и себе си да остане, да бъде винаги неизменно само себе си и никога – обстоятелствата; който бе богат не с онова, което има, а с това, което е; дарбата да съизживява; който съумяваше да трансформира смисъла в екстаз и да извлича от екстаза смисъл и който, опровергавайки духа на времената, отказа да разменя вътрешни ценности срещу външни ценности.“ Всъщност това е най-верният автопортрет на Димитър Бочев, никой не може да каже по-точно и по-съвършено какво представлява той: мислител, потопил се в няколко национални култури, страстен почитател и последовател на свободолюбеца Хенри Милър и според мен по-дълбок философ от него. Прочетете есетата „Безстрашието на сфинкса“ и „Герои и злодеи“. В тях е представата му не за смисъла на творчеството, а за философията на историята. Чуйте го: „След като двете най-зловещи идеологии на двадесетия век (пък и на всички останали векове) – комунизмът и нацизмът – се сринаха като пясъчни кули пред невярващите ни очи, в края на отминалото хилядолетие техният кошмар като че ли бе прогонен завинаги от епохата. Докато в началото на новото мюсюлманският фундаментализъм възкреси зловещия спомен, подхрани го с нови потоци кръв. Обстоятелство, което подсказва, че краят на издевателствата не се вижда, че психологически цивилизацията ни се нуждае от жестокост, както наркоманът от дрога, че жестокостта е не по-малко присъща на човешкия род от милосърдието.“ Вярно е, „несъгласни“ са неговите думи, но би било безумие да не се съобразим с тях.
Едва ли ще намерим друг писател, който така проникновено и изповедно да е писал за бремето на изгнанието. Всички онези, които завиждаха за „сладкия живот“ на преминалия в „свободния свят“ трябва да прочетат тази книга, и най-вече есето „Родина в изгнание“. Винаги съм твърдял, че е абсолютно прав в констатацията си, че „ако беше интегрирала националната ни политическа емиграция в общонационалния процес, ако беше погледнала на нея като на плодотворна алтернатива, обогатила културното ни наследство, като на естествена част от общонационалния организъм“, България щеше да спечели. Знаем обаче, че замисълът беше друг, нищо че в „родната ни историческа съдба драматичните борби за духовна и политическа независимост винаги са протичали с непосредственото участие на политическата ни емиграция, а нерядко са били и задвижвани от нея“. Точно от това се бояха разрушителите на страната ни.
Изгнаници като Бочев никога не са били галеници на онзи свят. Той не пропусна да осмисли безразличието на Запада към нашата съдба и издаде безапелационната си присъда: „За модерните държави едва ли има нещо по-пагубно от повсеместното меркантилизиране на духовните ценности“, затова е толкова безмилостен към „всемирната договореност между фанатиците на Изтока и бакалите на Запада“. Естествено, и това са думи, които го правят „несъгласен“, „политически некоректен“, както е прието да се казва сега, но никой не може да му оспори Христовата сетивност, способността му покрай страха, покрай отчуждението, покрай извратеността, да открива доброто в човека. Никога не е бил наивник. Знае: „Човек има свободата да тръгне по Божиите дири, но има и свободата да тръгне след дявола. И нищо на света не може да го лиши от тази му свобода – тя е изконна. Колкото и тровещ да е драматизмът на тази присъда, алтернатива няма“. Димитър Бочев не ще ни остави без надежда. Тя е една: „пробуждането на вложения в нас още със зачеването ни дух“. Затова никога не прощава на всевъзможните превъплъщения на бездуховното, колкото и да го боли от срещата с грозотата и с пошлостта. Струва си да не отвръщаме очи от неговия „опит за екстаз“: „Да предпочетеш сигурността пред свободата си е според мен жива деградация и нейният злокобен сценарий се разиграва и в наши дни пред очите ни чрез готовността на милионите ни сънародници да разменят всичките си права и свободи, цялата ни млада демокрация да изтрампят срещу доскорошната си битова сигурност, макар и обезпечена на цената на еднопартийния деспотизъм. От което пък следва, че да се наслади истински на демокрацията може само онзи, който е готов, който има мъжеството да понесе и рисковете на социалната несигурност, която неотлъчно я придружава.“ Тези думи няма да са по вкуса дори на най-свободомислещите, изморени от гаврите с демокрацията, които понасяме от днешните ни политици, дори на прозрелите, че между държавата и мафията почти няма преграда. Димитър Бочев знае, че е така. Затова ни подсеща, че „икономически най-развитите държави са с най-изявени постижения в духовната сфера“. Обаче цялата християнска цивилизация, „която на теория се основаваше на любовта към ближния и на състраданието, на практика бе изхвърлена като ненужна вещ от комфортния си дом“. Не е необходимо да коментирам, няма как да го изрека по-добре: „Този свят не искаше и да знае, че в своето естество свободата е монолитна и неделима, че тя не може да бъде разрязвана симетрично като торта, разпределяна и преразпределяна между държави и лагери, разпарчетосвана според ненаситните текущи интереси на империи и блокове на моя, твоя, нечия и ничия, че докато съществува един-единствен несвободен човек под слънцето, не е свободно, не може да бъде свободно и човечеството.“ Георги Марков пророчески пише на приятеля си от Лондон: „Ако търговските интереси на западните сили повеляват, те ще засвирят и съветския химн редом със собствените си национални диарии.“ И Бочев продължава: „Цивилизация като християнската, която третира всяка конкретна личност като връх и корона на Божието творение, в чиято ценностна скала индивидът, човешкият живот е висше благо, трудно може да се противопостави на един религиозен фундаментализъм, за който същият живот не струва пукната пара.“
Заключението е горчиво, но и лечебно: „Ако смиреността в християнския, в Христовия смисъл е най-естественото и оперативно противопоставяне на злото, малодушието в същия смисъл е предпоставка за неговия триумф. Става дума за една колкото тънка, толкова и сериозна разлика. Съумеем ли да я направим, ще облагородим несъмнено и себе си, и света. Не я ли направим, чакат ни нови горчивини и изпитания по тромавия ни път от хомо към сапиенс.“
И така, тръгнах от размислите за родната литература, за съдбата на твореца, за самотата на изгнаника, за да стигна до горчивата истина за препятствията, застрашаващи съвременното човечество. Пропуснах много блестящи страници, посветени на светли личности, на неподдали се на малодушието интелектуалци, почти нищо не казах за разбирането на писателя за „природния творец“, озарен от искрата Божия, отминах с мълчание поразителните му откровения за отбраната на живота срещу смъртта. Не бива да забравяме, че в своята най-дълбока и автентична същност човек е преди всичко боготърсач, че „да познаеш себе си, означава да откриеш, да издириш и реабилитираш Божието в себе си.“ Имайте смелостта да останете насаме с портретите и есетата на Димитър Бочев, когато е необходимо спорете с него, гневете му се за максимализма, но му признайте, че, както казва поетът Иван Цанев, „големите думи са непостижими за малките хора“. Книгата на белетриста разтърсва, предупреждава, тя не просто влага смисъл в екстаза, а успява да извлече от екстаза смисъл – това е по силите само на малцина избраници, които виждат по-далеч от нас, обикновените люде.
Георги Цанков е роден през 1950 г. Завършва българска и френска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Доцент доктор в Института за литература при БАН. Автор на книгите „В мига на избора“ (награда „Южна пролет“, 1987), „Отвъд бариерата“ (1988), „Доктор Кръстьо Кръстев“ (1989), „Рицарят на родовата памет“ (за писателя Здравко Дафинов, 2001), „Сеячът на златни зърна“ (за издателя Славчо Атанасов, 2004) и на монографията „Диаманти от короната на Франция“ (2013). Преводач от френски език на автори като Брантом, Алфред дьо Мюсе, Мирча Елиаде, Филип Ариес, както и на двата тома на „Черната книга на комунизма“. Лауреат на Националната награда „Христо Г. Данов“ за 2001 г.
Премиерата на новата книга на Димитър Бочев с литературни и философски есета Несъгласни думи (Изд. “Хермес”) бе преди няколко дни в Литературен клуб „Перото“, НДК.
