Писателите и антисемитизмът

Пишейки тези редове, искам да заявя отговорно – може да не са много българските писатели, проявили „доблест в едни съвсем не доблестни времена” и защитили от Холокоста съотечествениците си евреи, но със сигурност няма нито един голям български писател, изповядвал или практикувал антисемитизъм.

Ако преди 1989 г. трудовете, посветени на спасяването на българските евреи през Втората световна война, бяха сравнително малко и намираха място основно в специализирани издания като „Годишник на Организацията на евреите в България” и в. „Еврейски вести”, то в по-ново време те се умножиха значително и заеха място в редица книги, научни изследвания и популярни публикации. Но колкото повече се отдалечаваме от времето на Холокоста, толкова въпросът „Кой спаси българските евреи от лагерите на смъртта?” става по-дискусионен. Версиите продължават да си противоречат, изникват и нови, дори по-спекулативни в сравнение с официалната от годините на социализма. Тя гласеше, че спасяването е станало благодарение на организираните действия на комунистическата партия и лично на Тодор Живков, за което дори му се полагала Нобелова награда. Днес вече не се пропагандират подобни нелепости, никой не отрича решаващата роля на Димитър Пешев, нито на Българската православна църква и нейните водачи, ала за цар Борис ІІІ например се твърди ту едно, ту друго, за депортирането на евреите от Тракия и Македония – също. Що се отнася до интелигенцията, писателите и в частност Писателския съюз, за който ще стане дума по-долу, тяхното участие биваше силно изтъквано, без фактите да се излагат пълно и без да са подлагани на комплексен анализ.

Засрещания и разминавания

В началото бихме подчертали, че „еврейски въпрос”, т.е. отявлен антисемитизъм (в разпространения му из Европа и Русия вид), у нас не е съществувал. Вярно, през годините е имало локални и по-скоро привнесени антисемитски прояви, появявала се е епизодично антисемитска периодика (напр. в. „България за българите”, в. „България без евреи” и др.), издавали са се книги и брошури от типа „Протоколите на Сионските мъдреци” (фалшификат, който продължава да се преиздава и до днес[1]), даже и политическа антиеврейска партия се учредява. Подобни проявления ни най-малко не повлияват върху съвместното добросъседско живеене на българи и евреи, каквото впрочем е присъщо за отношенията между българите и другите малцинствени общности у нас. С други думи, до 1941 г. преследването на евреите категорично не е държавна политика в България.

Напоследък обаче, успоредно с „възкресяването” на подобна мухлясала, ала активно употребявана квазилитература, срещаме и манипулативно цитирани отрязъци от произведения на български писатели, които искат да внушат антиеврейски настроения и изявления у класици като Любен Каравелов, Иван Вазов, Алеко Константинов и др. Едва ли му е тук мястото за пространни разсъждения на тая тема, но все пак сме длъжни кратко да поясним.

Действително в своите „Записки за България и българите” (1861) Любен Каравелов казва нелицеприятни неща за софийските евреи, наблягайки най-вече на тяхната нечистоплътност. Но той не спестява подобни квалификации и за живеещите там българи – та нали София в началото на ХІХ в. (откогато са впечатленията на писателя) прилича на кално и прашно провинциално село, където липсват елементарни битови условия за живот и чието население е твърде цивилизационно изостанало. Ала за пловдивските евреи Каравелов пак там пише коренно различни неща и разваля „концепцията” на цитиращите го изборно защитници на расовата чистота: „По-голямата част от пловдивските евреи са или сарафи, или големи търговци. Аз свободно мога да кажа, че тия палестински деца се отличават твърде значително от своите братя в Русия, в Румъния и в Австро-Унгария, т. е. от така наречените немски евреи. Тия са честни и трудолюбиви хора, обичат се помежду си, поддържат един другиго и готови са да помогнат почти всекиму, без да гледат на неговата вяра, народност, племе и лице. (…) Разбира се, че и между пловдивските евреи се намират егоисти и развалени личности, но повечето от тях са добри, работни и милостиви личности. В Турция аз не съм срещал нито просяк, нито крадец, нито лъжесвидетел, който би носил името евреин. Разбира се, че и само това говори твърде достатъчно за тяхна полза.”

Има ли антисемитизъм у Алеко Константинов и Иван Вазов – лидери по авторитет за литературата, културата и обществото ни до ден днешен? Както на друго място съм доказал, А. Константинов не само не е бил антисемит, той има фейлетон – „И сега бият, брате мой” (1894), писан по действителен случай, в който защитава един гонен, арестуван и измъчван представител на еврейството – журналиста Йосиф-Марко Барух[2]. Що се отнася до Вазов, цитират се негови обидни определения спрямо лорд Дизраели, както и тенденциозното представяне на българската царица Сара (еврейка, приела християнството и прекръстила се на Теодора) в романа „Иван Александър”. Но да се правят от това кардинални обобщения е смешно, нещо повече – вглеждайки се в някои факти от личния живот на Иван Вазов, можем да се убедим, че той е бил в отлични отношения и с евреите, и с другите малцинствени общности у нас.    

От друга страна, след Освобождението и през първата четвърт на ХХ в. в България почти отсъства изявена еврейска интелигенция. За разлика от Русия или Германия примерно у нас единици са евреите, които участват в културния и обществения живот. Нека отбележим, че видинчанинът Жул Паскин и русчуклията Елиас Канети ще придобият световна известност по-късно и извън своята родина.

По-ярка диря във времето оставят Петър Габе и дъщеря му Дора Габе, братята Юлий и Август Розентал (първият – поет, вторият – поет и художник, загинали за България[3]), публицистът и редакторът Йосиф Хербст (убит през 1925 г.), юристът, общественикът и публицистът Йосиф Фаденхехт, хумористът и преводачът Хенри Левенсон (1892–1963, псевд. Бедният Хайнрих), рано починалият поет Йохан Башмуцки (1892–1918), литературният критик Моис Бенароя. След тях се нареждат писателят Марко Бунин, журналистите Буко Пити и Лео Коен, който е и критик, и поет. Сигурно пропускаме някои, но до годините на Втората световна война списъкът едва ли може да бъде значително удължен.    

А дали еврейската тема намира отражение в българската култура и литература? Присъствието ѝ е по-скоро инцидентно. В поезията, заедно с античните, се явяват тук-там и „еврейски сюжети” и персонажи, почерпани преди всичко от библейската митология, което впрочем е характерно за изкуството на модернизма. В частност подобни сюжети и персонажи влизат в „репертоара” и на творците от кръга „Мисъл” – случва се да ги интерпретират и П. П. Славейков, и П. Ю. Тодоров, и П. К. Яворов, давайки така образ на вечни и общочовешки идеи, тежнения и страсти. По-късно символиката на скитничеството, несретничеството, отхвърлеността ще се превъплъти в образа на Ахасфер (например едноименната поема на Н. Лилиев), обикнат от българските символисти. Всичко това е в руслото на една обощоевропейска културна традиция и не може да се смята за отреагирване на еврейския въпрос.

В края на ХІХ и началото на ХХ в. ницшеански настроената група български модернисти, членове и съмишленици на кръга „Мисъл”, не би могла да поддържа антисемитски възгледи или настроения. Възпитани от европейски университети и д-р Кръстев, и П. П. Славейков, и П. Ю. Тодоров са били в лични контакти с интелигенти и учени от еврейски произход. По мое мнение до излизането на стихотворението на П. К. Яворов „Евреи” (1905 г.) антисемитизмът не е проблематизиран от българската изящна словесност[4]. Казано в скоби, този поетически шедьовър ме навежда на размисъл: не заслужава ли Яворов да го почетат подобаващо и българските евреи, както са сторили арменците у нас.  

Време – тъмнини, и в тъмнините
спомен заблуден. Безкраен път
на бездомна върволица. Плът –
на света да въплъти бедите.

Време – тъмнини, и в тъмнините
стон молитвен, стон и шепот глух.                                                                     
Но в ръжда е ключът към вратите
божии – че Бог изгуби слух…

Има и друг знаменателен факт. През 1899 г. като студент в Берн (Швейцария) П. Ю. Тодоров участва в събрание, организирано в подкрепа на пострадалите от погромите в Украйна евреи, дори произнася реч, публикувана във в. „Република”. Ето извадки от нея:

Господа,
На всички ви е известно, че аз не съм евреин.
Дългът на съзнателен человек ме доведе на това събрание; този същи человечески дълг ме кара да взема сега думата, за да присъединя и аз своя глас с тоя на протестующите унижени и оскърбени человеци.
Еврейският народ е пак бил малтретиран и бит. Тоя народ, който от векове вече няма покой. Да, този народ, който пръснат навред не е бил нищо освен кристализация на човешката скръб; тъпкан навсякъде, той е станал душата на прогреса и цивилизацията. Неговата робска среда е родила гении като Спиноза, Хайне, Маркса, Ласаля. Този народ, който е раждал синове през всички епохи, що са давали тон и направление на обществената мисъл и дело, е нямало кой да се застъпи за него…(…) Аз потрепервам пред картината, що се рисува във въображението ми… Представете си тая сган от кол и въже събрана, в нея повдигнати най-ниските страсти, и напада на нещастното еврейско население с тоя зверски вик: „Бийте, трепете чифутите!”… А що прави в това време нападнатата маса? – Дига унизително кръста да се защищава зад него. – Да, на тоя същи кръст, този същи народ разпна едно време правдата и истината, сега той го издига срещу своите тирани. Какво може да направи една велика идея – до какви времена доживяхме!… Но този, който умря на кръста на господа, викаше „любите друг друга”.
И какъв срам за цивилизацията, какво петно за времето да се лее още человеческа кръв, да се покровителствуват още грабителските инстинкти на една заблудена маса от разбойници… (…) Не, аз протестирам енергично против поразиите над еврейското население! Дълг е на всеки человек да ме последва…[5]

П. Ю. Тодоров е от малцината български писатели, които интерпретират еврейската тема. През 1914 г. в сп. „Демократически преглед” излиза разказът му „Камъни”, на чийто оригинал в архива на П. Ю. Тодоров е отбелязано „1899–1912, 14 октомври”[6], т.е. времето на зачеването на тази идилия съвпада с това на студентското му изказване, като в процеса на сътворяването е възможно първоначалната идея да се е видоизменила. „Камъни” лансира идеята за съхранителския еврейски консерватизъм, невъзприемчивост към социокултурните промени, дори закостенялост на мисленето и отказ от обществен интегритет. Но независимо от подтекстовото отхвърляне на този назадничав мироглед, никъде в „Камъни” не е демонстрирана и сянка от расов негативизъм. Излъчваното чрез поведението на героите послание е, че всичко, което става в света, вече се е случило в еврейската история.

Мостове на толерантността

Може би най-силно обвързалият своето творчество с еврейството български писател е Антон Страшимиров. Зрялото поколение помни, че един от ключовите му герои в романа „Хоро” (1926) е младият евреин Иско. Но още в началото на ХХ в. Страшимиров създава пиесата „Ревека” (1908), която е в духа на модерната ибсеновска драматургия. Героинята ѝ е еврейка, влюбена в млад художник българин. Това е забранена любов, тъй като семейството на Ревека държи на религиозните традиции и не зачита чувствата им. Развръзката е трагична: в невъзможността си да се пребори с предразсъдъците и догмите героинята слага край на живота си. Друг сложен, силно индивидуален и запомнящ се женски образ у Страшимиров е на солунската еврейка Ема Меворах (по баща Бенбасат) от романа „Роби” (1929, 1930). Тази героиня заслужава подробно разглеждане, но тук ще отбележим само, че в романа, замислен като трилогия, но останал недовършен, се срещаме с редица еврейски персонажи, които играят както съществена, така и по-периферна роля в сюжетното развитие. „Роби” третира събития, свързани с борбите за освобождение на Македония, а съдбите на Ема Меворах и любимия ѝ, войводата Асен Дъмбев, се преплитат с героиката и трагиката на историческия разказ.

Антон Страшимиров е „замесен” и във важни инициативи в защита на евреите, не само българските. Първата е още през 1933 г., т.е. преди приемането на т.нар. Нюрнбергски антиеврейски закони (1935 г.). Той, заедно с Екатерина Каравелова, видна общественичка и публицистка, участва в създаването на Комитет за защита на евреите в Германия, в който се включват проф. Асен Златаров, проф. Петко Стайнов и др. Вестниците „Мир“ и „Слово“ услужливо пишат срещу това начинание, отричайки правото на България и още повече на отделни нейни граждани да се бъркат в политиката на велика Германия. Властите забраняват насроченото за 3 юли 1933 г. събрание, на което е трябвало да говорят Е. Каравелова и А. Страшимиров[7].

Следващата гражданска проява на Страшимиров в същата посока е участието му в сборника „Българската общественост за расизма и антисемитизма” (1937). За тази книга трябва да се пише по-подробно, тъй като представлява ярко свидетелство за високия морал и будната съвест на значителна част от българския интелигентски елит. Предисторията ѝ откриваме в спомените на друг писател – Петър Горянски (1911–1990), който в младежките си години сътрудничи на редактирания от Буко Пити седмичен вестник „Пробуда”. Още в бр. 1 (6 май 1933) е поместено изказване на П. Горянски по повод публичното изгаряне на книги в нацистка Германия. Там четем: „Ударите на хитлерофашизма са тотално насочени и срещу еврейското малцинство в Германия. Лозунгът, който Хитлер издигна за „прочистване” на германския народ от семитската раса, сега се провежда изцяло на дело, при това с най-перфидните средства на терора и потисничеството, на пълното обезправяване и физическото унищожение (…) За Хитлер дори най-изостаналият в духовното си и физиологическо развитие германец е много по-пълноценен, отколкото примерно Хайне, Айнщайн, Васерман, Кете Колвиц…”[8]

По-нататък в спомените си Петър Горянски припомня инициативата на Буко Пити да се „предприеме широка публична анкета между някои от първите представители на родната наука и изкуства”[9], като въпросите засягат расизма, антисемитизма и националсоциализма. Отговорите на анкетата намират място първо във вестника, а по-сетне са събрани в книгата „Българската общественост за расизма и антисемитизма” (1937). В нея категорично са разбити основните митове, залегнали от векове в антисемитската теория и практика, а на българските евреи единодушно е призната ролята на патриоти, добри и лоялни граждани, платили жертвен данък към родината си в четири войни. Тук освен Антон Страшимиров участват писателите Елин Пелин, Теодор Траянов, Добри Немиров, Емануил Попдимитров, Николай Райнов, Александър Балабанов, Д. Б. Митов, Георги Бакалов, Иван Кирилов, Иван Радославов, Йордан Ковачев, Людмил Стоянов, Петър Карапетров, Светослав Камбуров-Фурен, Стоян М. Попов (Чичо Стоян), Асен Златаров, Тодор Павлов, както и редица публицисти, общественици, политици. Това внушително писателско и интелектуално присъствие носи предупредителен знак за зловещото бъдеще, което очаква българските евреи няколко години по-късно с гласуването на Закона за защита на нацията (1941 г.).

Текстът на Антон Страшимиров излиза в бр. 7 (18 ноември 1933) на в. „Пробуда”, по-късно и в сборника, съставен от Б. Пити. Цитира го и П. Горянски. Ще приведем извадки от него:                 

„Няма съмнение, човекът в незначителните народи е твърде малък, за да дига глас върху какво да е от вътрешния живот на един горд и могъщ народ.
Но нима думата е само за онова, което засяга Германия? Не е ли ясно: – изстъпленията срещу евреите в тази страна са не само едно последствие от страшната трагедия на германизма въобще, но са и един етап в опасното разрастване на същата трагедия. (…) Може ли такава трагедия да се изрази само в едно преследване на евреите? Не, това е един печален етап. Надигналата се тъмна стихия ще надхвърли гибелта на невинните в нищо местни евреи и ще залее света! Ние можем да твърдим това – ние, шепата българи, защото го чувстваме по неизмеримата трагедия на родината си.
Да дигнем глас – да дигнем и ние, слабите, свой глас – на зов към света за правда и човечност в Германия, около нея и около нас!
Историята притежава факти за участието на евреите в световната културна съкровищница.
Еврейството и в своето разсейване из света е дало крупни културни придобивки: във Франция, Англия, Русия, Америка, Испания, Холандия и пр. (…)
У нас изобщо няма почва, нито настроения за неприязън към еврейството. (…) Помня, като учител в Видин, през 1897 година, имах един силен ученик по български език. Казваше се Яко Арифиев; понастоящем е адвокат във Видин. Произвеждахме изпити. За случая беше пристигнал и министерски пратеник. Целият изпитен щаб, начело с пратеника, по мое мнение, благоприятно за успеха на ученика, освободи от изпит последния. Нито един от нас в момента не помисли да прави въпрос за това, че ученикът е израилтянин. Напротив, сочехме го за пример в последствие.”

Гласове на подкрепа в страшни времена

Когато през октомври 1940 г. Законопроектът за защита на нацията е внесен в Народното събрание, Антон Страшимиров, Асен Златаров, Георги Бакалов, Стоян М. Попов (Чичо Стоян) не са вече между живите, но другите писатели, включени в „Българската общественост за расизма и антисемитизма” присъстват активно в литературния, културния и обществения живот. И повечето от тях ще изразят своята твърда протестна позиция в едно открито писмо до министър-председателя Б. Филов и председателя на Народното събрание. Но преди да разгледаме този важен документ, нека приведем извадки от отговорите на трима от подписалите го в анкетата, инициирана от Буко Пити:  

Александър Балабанов: „Преди всичко, в България не може да съществува никакъв еврейски въпрос, защото евреите, неподканени от никаква пропаганда, станаха свободни български граждани и българи. Ако има вагабонти между тях, такива ги има и между българите. Както има бедни и богати между православни българи, има бедни и богати и между евреите в България.  
Аз съм виждал такава дълбока и сърдечна преданост към всичко българско, и към земя, и към език, и към съдба, щото често се усмихвам със сърдечна радост на тоя еврейски български шовинизъм.  
Образованата част от еврейството, или т.нар. интелигентни евреи, са наистина дълбоко убедени българи. И аз виждам в техните сърца, как им плачат сърцата от мъка, че има толкова жестоки и глупави хора, които искат да ги отлъчат от дейност в полето на българския духовен живот. Те, образованите евреи – българи, чувстват това, страдат и никога не могат да разберат, че някой ги разбира. И мълчат и страдат. Техните сили вехнат и чезнат за българската култура. Но аз знам, че иде време, аз сам ще направя всичко, каквото зависи от моите скромни сили, за да настъпи по-скоро това време, когато еднакво ще четем поезиите на евреи българи, ще се възхищаваме от картините на евреи българи, въобще ще ценим еднакво евреите българи във всички области на духовния живот, наука, изкуство, литература и политика.”

Елин Пелин: „Всякога съм смятал високо и благородно това качество на българина да се държи приятелски и дружелюбно към евреите, които живеят в неговата родина. Българските евреи, като примерни граждани, заслужават най-добро третиране.
Българската еврейска интелигенция живее с българския дух, с българските въжделения, радости и скърби. Приобщена към местните условия, тя носи в сърцето и душата си български чувства.”

Емануил Попдимитров: „От съдбата на еврейството съм се вдъхновявал за едно стихотворение „Евреи“ (1920) и за една пиеса „Дъщерята на Йефтая“ (сюжет с истинско национален дух) – 1922 год.”

Ето откъс от стихотворението „Евреи” на Ем. Попдимитров, в което изгнаническата участ на гонения народ се проектира и в конкретни реалии:

Те идат и злобна ги мята стихия –
пожънати листи от есенен сърп.
По пясъци жълти на мирова скръб
гори ги жестокото слънце – Месия.
Синее се знаме в небе разкалено
звезда шестолъчна в копринений плат…
…………
Те идат с отмерени стъпки в пустиня
и знаме се вее в горещ небосклон.
и грее над скъдния край в Палестиня
мираж непостижен и вечен – Сион!

Внасянето на Законопроекта за защита на нацията и предстоящото му приемане от Народното събрание предизвиква справедливите протести на редица организации и личности – в защита на българските евреи се обявяват съюзите на лекарите, адвокатите, художниците, Синодът на Българската православна църква, заваляват изложения и писма от общественици, политици, известни и неизвестни граждани.

Сред протестиращите против законопроекта се чува гласът и на Писателския съюз, но не като институция, а в лицето на 21 негови членове, отправили до министър-председателя и председателя на Народното събрание споменатото протестно писмо. Съдейки от обнародваните спомени, този документ е съставен в условията на полуконспирация. Стилиян Чилингиров – тогавашен председател на Съюза, изтъква, че идеята е на Григор Чешмеджиев (1879–1945). В телефонен разговор той го извиква на среща в сладкарница „Охрид”, където на усамотена маса споделя с него, че като председател на Писателския съюз Чилингиров е длъжен да подеме инициативата за едно изложение срещу подготвяния антиеврейски закон. Предоставя му и готов проект. Ст. Чилингиров изразява убедеността си в необходимостта от такъв протест, но не одобрява предложения текст, определяйки го като „много вестникарски”. Договарят се Ст. Чилингиров да подготви свой проект, а Гр. Чешмеджиев да обнови неговия, като постави подходящи цитати.

На другия ден Гр. Чешмеджиев прочита на Ст. Чилингиров своя нов вариант, под който вече стоят подписите на неколцина писатели, в това число и доайенът на съюза Тодор Г. Влайков. „Да изменям вече написаното, не го намерих за уместно – пише Чилингиров, – особено когато бяха прокарани и някои от моите мисли и бяха направени посочените от мене цитати.”[10]

След това съюзният председател се съветва по телефона с Т. Г. Влайков, кои още писатели да бъдат поканени да се присъединят. Влайков изтъква, че дори и трима са достатъчни – двама бивши председатели (той и Елин Пелин) и един настоящ (Ст. Чилингиров), но тъй като починът е на Гр. Чешмеджиев, уместно е да има и други имена[11].

От следващите редове на Стилиян Чилингиров става ясно, че паметта му изневерява, тъй като той твърди, че протестът е подписан от десетина писатели, а в действителност те са двайсет и един[12]. По-точен и по-подробен във фактологията е Петър Горянски, който – оказва се – активно е участвал в тази акция. В споменната си книга „Дни без залези” (1981) той подробно описва случая, потвърждавайки, че инициативата е на Григор Чешмеджиев и добавяйки, че по този повод между тях двамата се е състоял разговор в сладкарница „Охрид”, но в отсъствието на Ст. Чилингиров. П. Горянски се запознал с вече подготвеното протестно писмо, подписано и от Т. Г. Влайков, и изразил пълно одобрение на текста. По-късно, по молба на Чешмеджиев, го отнесъл в редакцията на в. „Литературен глас”, където бил редовен сътрудник. Там подписите си сложили главният редактор Д. Б. Митов[13], Мирослав Минев, Никола Джеров, Никола Икономов и самият Петър Горянски.

Между подписалите писмото откриваме и някои леви и левеещи писатели. Това е напълно естествено. Но според Константин Константинов, явно активен участник в акцията по събирането на подписи, „…някои хора от артистичния елит на София, които по всеки повод манифестираха своето „левичарство”, отказаха да подпишат протеста срещу антисемитизма, който разнасях аз…”[14]

„Когато по поръка на Григор Чешмеджиев отнесох на Стилиян Чилингиров изложението – пише П. Горянски, – той внимателно прочете текста и ми каза:
– В тези тревожни времена българският писател трябва смело и открито да изпълни своя граждански дълг, който е едновременно и патриотичен! Евреите са добри български поданици, някои от тях проливаха кръвта си с нас по бойните полета през Първата световна война, други участват активно и сега в културния и стопанския живот на страната. Затова ние трябва, ние сме длъжни на всяка цена и с всички средства на писатели да ги овардим от варварското посегателство върху тяхната чест и достойнство!”[15]

След това Ст. Чилингиров осигурил подписите и на неколцина още писатели.     
Ето и самото писмо:

„До Господина Министър-председателя
Копие: Председателя на Народното събрание

ТУК

Уважаеми Господин Министре,
Подписаните български писатели счетохме за уместно да се отнесем към Вас със следната молба:
На 8 того се публикуваха изявления на министъра на вътрешните работи. От тях се вижда, че правителството е решило да внесе в Народното събрание законопроект за защита на нацията. От изявленията се разбира, че с този закон се отнемат гражданските права на едно малцинство в страната.
Ние сме много зачудени, дори сме смутени, загдето се е наложило в България да се мисли за подобен закон, когато не се чувства нацията ни да е нападната и или насилена от когото и да е.
Ние намираме, че такъв закон ще бъде много пакостен за нашия народ.
Нашето законодателство не бива да отбележи един закон, който ще пороби една част български поданици и ще остави една черна страница в нашата най-нова история.
Българското племе в своето историческо минало е било преследвано и унижавано. Нашите бащи живо помнеха срама от игото. Още личат у нас, както казва народният поет, „синила от бича, следи от робството…”
Нима и ние, по подражание, трябва да тръгнем по един опасен път и да отречем себе си като свободен и културен народ.
Ние не защитаваме едно или друго малцинство. Нашата цел е по-скоро да защитим доброто име на нашия народ, създадено в културния свят, и да предупредим ония, от които зависи това – да не допускат с изработването на подобен закон да се накърни престижът на страната и завоюваните традиции на веротърпимост и човещина.
В името на културата и за доброто име на България ние ви молим да попречите да се създаде един закон, чиито печални последици ще помрачат нашето законодателство и ще оставят най-тежки спомени.
Приемете нашите най-отлични почитания.
София, октомври 940 г.
Подписали: Т. Г. Влайков, Елин Пелин, Стилиян Чилингиров, Константин Константинов, Никола Филипов, Христо Цанков Дерижан, Людмил Стоянов, Владимир Русалиев, Младен Исаев, Елисавета Багряна, Ана Каменова, Д. Б. Митов, Никола П. Икономов, Минко Генов, Трифон Кунев, Григор Чешмеджиев, Николай Лилиев, Петър Горянски, Мирослав Минев, Илийчо Волен, Никола Джеров”.

Протестното писмо на писателите не постига на практика нищо, тяхната дума не е взета под внимание. Не става ясно запознат ли е бил с него министър-председателят Богдан Филов, възможно е само да е преминало през чиновниците от кабинета му и да е оставено „към дело”, или да е препратено до министъра на вътрешните работи Петър Габровски. А председателят на Народното събрание Н. Логофетов поставя в горния му ляв ъгъл резолюция „Архива. Взех си бележка, 22. Х. 940”.  Последното подсказва, че той не е имал намерение да го огласи в пленарната зала, когато са се водили дебатите по законопроекта.

Можем да обобщим, че този документ остава повече като знак на една групова съпричастност, а не като институционална подкрепа, тъй като членовете на Писателския съюз по онова време са несравнимо по-голям брой, отколкото подписалите го, а и решение на общото събрание няма. Стилиян Чилингиров намеква и че самото събиране на подписите не е било лесна работа. Друго съществено и „деликатно” в случая е, че министър-председателят и едновременно министър на просвещението Богдан Филов също е член на Писателския съюз, както и председател на Българската секция на международния ПЕН-клуб, председател на Българската академия на науките и професор в Софийския университет. Всичко това звучи, меко казано, респектиращо и е достатъчен мотив да откажеш да сложиш подписа си под документ, който би засегнал толкова титулувана (творчески, академично и държавно) личност. Може би тук трябва да търсим причината и за крещящото отсъствие под текста на писатели с академични титли, членуващи в Съюза…  

Според Стилиян Чилингиров положителен отзвук от писмото все пак е имало. Той пише: „Впечатлението беше извънредно благоприятно за човешкото достойнство на българския писател, толкова благоприятно, че правителството, на което тоя протест не допадна, не можа да направи нищо, или по-точно, не пожела да предприеме нищо срещу подписалите писатели, които вече бяха спечелили нашето и чуждото обществено мнение на своя страна (…). И така протестът се яви като израз на доблест в едни съвсем не доблестни времена.”[16]

Заслужилият писател не е докрай точен, а може би не е бил добре осведомен. Подписалите писмото вероятно не са преследвани, но за сметка на това са оскърбени по най-брутален и циничен начин. Срещу протестните документи, отправени от адвокатите, лекарите, писателите, архиереите и пр. са насочени контрапротестните позиви на Българския национален студентски съюз и на Българския младежки съюз „Отец Паисий”, а и на други профашистки формации. В „студентския” позив се казва: „Ние все още не искаме да повярваме упорито говореното, че това е плод на едно подкупничество и че подписалите писатели били получили за подписите си повече от хонорарите за най-големите им литературни произведения.”[17] А „отец-паисиевците” пишат: „Неговият (на българския народ – б.м., А.Б.) напредък минава през труповете на всички онези явни и тайни врагове, които пречат на свободното му и правилно развитие.”[18]

Това, разбира се, не са единствените обиди към достойните граждански организации и личности, опълчили се срещу Закона за защита на нацията, но тъкмо приведените цитати издават равнището на аргументацията, ползвана от защитниците на „защитаващия нацията” закон. Тя силно наподобява реториката от националсоциалистическите студентски демонстрации в Берлин и други германски градове, свързани с публичното изгаряне на „еврейски” и „чужди на немския дух” книги през 1933 година[19].

Групови и индивидуални спасителни акции

След оспорвани дебати в Народното събрание Законът за защита на нацията е гласуван и през януари 1941 г. влиза в сила – забележете, още преди присъединяването на България към Тристранния пакт. Следва период на относително затишие, репресивните мерки към еврейското население се прилагат – някъде строго, някъде по-половинчато, не се наблюдават и публични протести от страна на обществеността и отделни граждани. Перифразирайки думите на Хана Аренд: злото е на път да се банализира. Временно.

На 26 август 1942 г. Министерският съвет одобрява Наредба за вземане всички мерки за уреждане на еврейския въпрос, която – без да влизаме в подробности – по своята репресивност е далеч по-драстична от ЗЗН. Създава се Комисарство по еврейските въпроси (КЕВ), Александър Белев е назначен за главен комисар, въвежда се полицейски час за евреите, поставяне на отличителни знаци върху жилища и магазини, носенето на жълта звезда от всички евреи. Обществено-интелектуална защита липсва, наблюдават се отделни частни инициативи и хуманни прояви, засягащи предимно приятелски, колегиални и добросъседски отношения[20]. Така на практика новите мерки подсигуряват една бъдеща депортация на българските евреи в хитлеристките лагери на смъртта.

Мартенската и майската спасителни акции от 1943 г. попречват да бъде осъществен планът по депортацията, подсигурен със споразумението Белев – Данекер. Първата, известна като Кюстендилска акция, съвпада с преминаването през България на ешелоните с отправените в Треблинка 11 343 македонски и беломорски евреи, едновременно с което трябва да бъдат депортирани и около 6000 от т.нар. стари предели на държавата. Пазеното в строга тайна замислено транспортиране на българските евреи от различни градове на страната е осуетено благодарение на усилията, от една страна, на четирима смели мъже (Петър Михалев – депутат, Иван Момчилов – адвокат, Владимир Куртев – македонски водач, Асен Суичмезов – индустриалец), а от друга, заради решителната намеса на подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев. Вслушвайки се в сигнала им за грозящата евреите опасност, той успява да принуди министър Никола Габровски да отмени (всъщност отложи) заповедта за изселването им, получавайки указания „от най-високо място”. Документ от това „място” няма, защото – както казва Цветан Тодоров – царят не пише[21]. Без забавяне, на 19 март 1943 г. Димитър Пешев внася в Министерския съвет писмо от името на 43 депутати от мнозинството – безпрецедентен акт, който не само повторно осуетява депортацията, но и разпуква монолитното единство на управляващите. Съществуват несигурни податки, че в тези изпълнени с драматизъм дни двама авторитетни писатели – Стилиян Чилингиров и Трифон Кунев, посещават двореца и се стараят да облекчат съдбата на своите застрашени съотечественици[22]. 

Втората акция – Софийската, от 24 май 1943 г. – може да се определи като най-ярката масова манифестация на солидарност и обществена ангажираност в защита на еврейското население в България. Площадите и централните улици на столицата стават арена на сблъсъци, има множество арестувани и ранени от полицейските палки. По същото време (според различни сведения) дейци от еврейската общност (напр. Б. Пити, В. Хаимов, Б. Ардити, Н. Меворах) правят опити да ангажират на своя страна влиятелни и близки до двореца писатели – Елин Пелин, Елисавета Багряна, Трифон Кунев[23]. За отбелязване е, че и тримата са сред подписалите писателското протестно писмо от октомври 1940 година.

За участието на Елин Пелин в анкетата „Българската общественост за расизма и антисемитизма” (1937) вече писахме. Чрез по-нататъшните си действия той ще потвърди на практика заявените си позиции. Но за индивидуалния принос на Трифон Кунев (1880–1954) в защита на смъртно заплашените негови съотечественици-евреи все още се знае и говори твърде малко.

Освен всепризнат първенец в литературата ни Елин Пелин е и личен приятел на цар Борис ІІІ и има осигурен достъп до двореца. Боян Иванов, син на писателя, си спомня: „Ние две еврейски семейства тука (в дома на писателя – б.м., А. Б.) пазихме. Имаше един период, в който като им беше разрушена къщата от бомбардировките, дойде семейството на Валери Петров. Те живееха тук, татко отдели стаи, за да могат да се приютят.”[24] „Според мен – продължава Боян Иванов – той направи много за спасяването на българските евреи (…), но си спомням, че той тогава искал извънредна среща с цар Борис и е поставил много остро въпроса за спасяването на евреите и ни разказваше, че царят употребил израза: „Тези мои копои съвсем се забравиха! Трябва да направим нещо.“[25]

Самият Елин Пелин е предоставил по-конкретни сведения за случая. На 24 март 1945 г. при разпита му като свидетел в съдебния процес срещу Комисарството по еврейските въпроси той казва: „Както знаете, аз бях един от ония, които подписаха навремето известното писмо в защита на евреите срещу гоненията, които бяха предприети срещу тях. Аз съм член на Писателския съюз и от името на няколко души (курс. мой – А.Б.) аз му казах [на Царя], че това, което върши с евреите, не е достойно, това нещо не е човечно. Аз му казах, че тия хора на всяка цена трябва да се задържат в България и да не се предават на германците. Тогава царят ме изслуша много внимателно и стана, за да отиде в една от съседните стаи да говори по телефона с някого. Разговаря дълго. Не зная с кого говори, но се върна при мене възмутен…

Съобщих му за някои много лоши случаи, които ми бяха описани от познати евреи. Аз съм го молил дори да се застъпи да не стават тия преследвания.”[26]

В показанията си по същото дело писателят си спомня, че е научил „най-лошата новина – десетина дена преди да започне прилагането на решението на Комисарството за изпращане на нашите евреи в Германия“. Добавя, че са го търсели „дори непознати жени и мъже, за да ме молят да се застъпя“. И признава: „Аз понеже бях малко познат с Царя тогава, му изпратих едно писмо и го помолих, ако обича да ме приеме. Той ме прие. Казах му това, което мисля по този въпрос.“[27]  Съпоставяйки фактите, Михаел Бар-Зоар достига до извода: „Ние смятаме, че след намесата на Елин Пелин царят се обажда на Белев и заповядва най-после да сложат край на нечовешкото отношение към евреите.”[28] Това, разбира се, няма как да бъде потвърдено, нито отречено.

Сега за Трифон Кунев. Макар и огласено от мен през 1990 г.[29], писмото на поета, хумориста, изтъкнатия земеделски деятел, озаглавено „Молба – подканвание” и отправено до председателя на Писателския съюз, по силата на някаква неведома инерция и до ден днешен остава в сянка. Всъщност това е единственият писмен писателски документ, свързан със съдбоносните майски събития от 1943 година. И неговият тон подсказва, че имаме работа не с делови, „дежурно“ изпълнен ангажимент, а с висока литература; това е едно ярко есе, пропито от болка и негодувание за потъпканите граждански права, за унизеното човешко достойнство. Писмото свидетелства за едно вродено „опозиционерство” у Трифон Кунев, чието друго име е хуманизъм, гражданственост, безкомпромисно перо.

Ето пълния му текст:

ДО ГОСПОДИНА
ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА ПИСАТЕЛСКИЯ СЪЮЗ
С О Ф И Я

МОЛБА – ПОДКАНВАНИЕ
От ТРИФОН КУНЕВ, писател, от София,
ул. „Раковски” № 141.

ГОСПОДИНЕ ПРЕДСЕДАТЕЛЮ,

Причините да Ви отправя тоя горестен документ е съдбата на евреите – български поданици. Както Ви е известно, тези хора, родени и отрасли между нас, участвали във всички войни, които България води от освобождението си до днес, – мирни граждани на страната ни, – днес са орисани да разделят ужасната участ на своите съплеменници от Македония и Беломорските земи. По разпореждане на Комисарството по Еврейските Въпроси евреите в София, без изключение, са получили и получават заповеди за изселвания в неизвестност, като са заставени да оставят цялото си имущество, – дрехи, завивки и пр. – а да се отправят на път в указани тренове само с багаж от 30 килограма и налични пари 600 лева. Начина, по който софийските евреи се вземат от родните им огнища, е съвършено еднакъв с тоя, по който бяха изтръгнати от домовете си беломорските и македонските евреи; това дава основание да се подозира и бъдещата им участ, макар в заповедите на Комисарството да се твърди, че те отиват на разселвание в провинцията.
Господине Председателю, не мога да сдържа дълбокото възмущение, което пълни сърцето ми от едно толкова несправедливо и варварско отнасяне с една част от поданиците на нашата държава. Аз, а заедно с мен, надявам се, и всички писатели, не мога да одобря едно толкова варварско връщание към черните времена, когато е било възможно да се продават като роби хората, когато захвърлени живи човеци на разтерзание по цирковете, когато беше възможно да се унизи до такава степен достойнството на човека!…
Господине Председателю, кой може днес да издигне глас на защита за тези изтръпнали от ужас пред съдбата си хора, ако не – преди всички – българският писател, живата съвест на българския народ? Българският писател има върховен дълг в това време на уплаха, трепет и безволие: да стане изразител на общественото възмущение от страшната мисъл да бъдат предадени български поданици като египетски роби в чужди страни, да бъдат убити безпомощни човеци по един косвен начин. Българският писател е длъжен да покаже, че има още будна съвест в България, той не може малодушно да отвърне очите си настрани и, в името на спокойното животуване, да остави без внимание тая въпующа нужда, отговорността за която ще хвърлят един ден върху гърба на българския народ.
Господине Председателю, аз настоятелно Ви моля и Ви подканям, без всякакво отлагане, да свикате настоятелството и да вземете решение по въпроса, който повдигам. Ние трябва да направим постъпки пред правителството, за да спасим живота на евреите – български поданици. Гласът на българските писатели е по-силен, отколкото си предполагат някои и аз съм уверен, че ще бъде чут от отговорните места. На работа, за да защитим колкото евреите, толкова и собствения си народ от една фатална стъпка: в това се състои същността на въпроса, който с толкова вълнение повдигам сега.

София, 26 май 1943 год.                               
С другарски поздрав:

Известна светлина върху историята на цитираната „Молба – подканвание” хвърля литературната изследователка Цвета Трифонова (1944–2015). По нейните думи „Меморандумът е даден на г-жа Екатерина Каравелова, за да го предаде на министър-председателя, второ копие от него връчват на митрополит Стефан”[30]. Цвета Трифонова добавя, че под писмото са стояли още 15 писателски подписа и че след 9.ІХ.1944 г., когато Трифон Кунев е арестуван и осъден като николапетковист опозиционер, името му било заличено от документа[31].

Не мога нито да потвърдя, нито да отрека тези твърдения. Мога да изложа онова, което знам и вече съм написал:

За този доблестен жест на писателя узнах в началото на 80-те години от неговата племенница, покойната д-р Цанка Кунева. Тогава тя предостави на Националния литературен музей, където работех, няколко фотографии и пощенски картички на Трифон Кунев. Между тях беше и ксерокопие от въпросния документ (машинописния оригинал видях по-късно), което тя не пожела да ми даде. А за публикация не можеше да става и дума: ако за поета тогава се говореше „под сурдинка“, то над общественото битие на николапетковиста-опозиционер, автор на изобличителните фейлетони „Ситни, дребни като камилчета” (1946), затварян два пъти след 9.ІХ.1944 г., тегнеше възбрана.

През 1990 г. се срещнах с друг родственик на писателя – Цветан Кунев, който беше запазил и машинописния екземпляр, и копието на писмото. Той именно ми позволи да го публикувам във в. „Еврейски вести“ (успоредно с това то извлезе и във в. „Литературен фронт“), за което още тогава му изказах благодарност. За други писателски подписи под текста не стана дума, тъй че загадката около тях остава засега неразрешена[32].

Заключителни равносметки

Първо един бегъл поглед към „другата страна”. „Отначало не можех да разбера това, което ставаше около мен – разказва Дора Габе в анкетата с нея. – Бях политически неподготвена, нямах исторически поглед към нещата. И не можех да разбера събитията, никаква перспектива не виждах. Това гонение на евреите, това отношение, което някои писатели вече определено бяха взели към мен. Например някои, като ме срещнеха, се отбиваха на другия тротоар, за да не ме поздравят.”[33]

Дора Габе е еврейка, но не се чувства „различна” и заедно с баща си Петър Габе смело отстоява интересите на България по Добруджанския въпрос. Тя е член на Писателския съюз, но поради произхода си не би могла да подпише груповия протест. Макар приела християнството, тя попада в пипалата на Закона за защита на нацията. Обложена е с непосилни данъци, направен е внезапен обиск в дома ѝ, забранена ѝ е всякаква културна работа, обругават паметта на баща ѝ, има дори предложение да бъде изключена от Съюза, при това от човек, когото тя самата е предложила за член[34]. „Пет години дишахме отрова – споделя тя пред Снежина Кралева, – притиснати от оловен връшник, без да вдигнем глава. Закон след закон, нареждане след нареждане, видими и тайни, идваха да мачкат, да убиват.”[35]

След 9.ІХ.1944 г. писателите, присъединили своя глас в защита на българските евреи от нацисткия геноцид, имат различна съдба. Едни се радват на високо признание и почести, други са в по-малка степен облагодетелствани, трети минават в забвение и отречение. От първите са Елин Пелин, Елисавета Багряна, Людмил Стоянов, Младен Исаев, Д. Б. Митов. Във втората („средна”) категория по различни причини, които тук няма да изтъкваме, попадат Тодор Г. Влайков (починал през 1943 г.), Константин Константинов, Александър Балабанов, Николай Лилиев, Владимир Русалиев, Ана Каменова, Илия Волен, Петър Горянски.

А третата категория?! Председателят на Писателския съюз Стилиян Чилингиров го очаква нелек път. Политически набеждаван и смятан за неблагонадежден, изключен от СБП и впоследствие възстановен, дълги години той бива маргинализиран и си отива от света разочарован и откъснат от обществените и литературните дела. Социалдемократът Григор Чешмеджиев (починал през 1945 г.) – инициатор на протестното писателско писмо от октомври 1940 г., който по-сетне става министър в първото отечественофронтовско правителство, след кончината си е напълно забравен. На забвение са обречени също Никола Филипов (починал през 1959 г.), Христо Цанков Дерижан, Минко Генов, Мирослав Минев, Никола Джеров. Но най-отхвърленият си остава Трифон Кунев, върху когото (въпреки антифашистката му дейност) и следсмъртно тегне клеймото на враг-реакционер и чиято съдба на политически затворник, преследван и следен от властта, му отказва място сред първенците в родната литература.

Ако накрая направим равносметка при какви условия и обстоятелства се е случило спасяването на българските евреи, както и с какви сили и средства е постигнато, ще стигнем до заключението на Цветан Тодоров, „че никое действащо лице, никой фактор сам по себе си не е бил достатъчен, за да възтържествува доброто. Единствено съвместните им действия го е направило възможно”[36]. Със сигурност в тези колективни усилия свое място има българската интелигенция, в частност българските писатели. Не си правим илюзии, че те единодушно са мислели по начина, отразен в приведените тук свидетелства и документи. Мнозина може и да са споделяли изложеното в тях, но да не са били в състояние да преодолеят страха, предохранителността, автоцензурата; предпочели са да замълчат, да откажат да присъединят подписа си под протестите. Убедени сме и в друго: че между писателите (без да привеждаме имена) ни е имало и антисемити, и върли защитници на депортирането и дори геноцида над евреите. Както казва Цветан Тодоров: „Явно злото, веднъж проникнало в обществения живот, се разпространява много лесно, докато доброто остава трудно, рядко, крехко.”[37] От друга страна обаче, пишейки тези редове, искам да заявя отговорно – може да не са много имената на българските писатели, проявили „доблест в едни съвсем не доблестни времена” (Ст. Чилингиров) и защитили от Холокоста съотечествениците си евреи, но със сигурност няма нито един истински голям български писател, който било в творчеството си, било в публичните си изяви да е изповядвал или практикувал антисемитизъм.

––––––––––––––––-         

[1] Истинското название на книгата мистификация е „Протоколите на старейшините от Цион” (The Protocols of the Elders of Zion). Издадена е първоначално в Русия (1903, 1905) от Сергей Нилус под заглавие „Великое в малом и Антихрист как близкая политическая возможность”. Известна е също със заглавията „Протоколите на ционските мъдреци”, „Протоколите на мъдреците от Цион”. Първото ѝ издание у нас е под заглавие „Ционски протоколи” (1932), превод от руски език на Мих. Антонов, следващите са от 1942 и 1943 г. След 1989 г. особена популярност добиват интерпретациите на Никола М. Николов под заглавие „Тайните протоколи”. В момента на родния пазар битуват няколко издания на „Протоколите”, които копират това от 1943 г. Въпреки че е доказан фалшификат, днес все още се намират немалко хора, които смятат това съчинение за автентично. Вж. също: Еко, Умберто. Пражкото гробище. С., 2012.
[2] Вж. по-подробно в: Бенбасат, Алберт. Алеко Константинов и антисемитизмът. – Еврейски вести, № 13, 15–16, 2017; също https://www.marginalia.bg/aktsent/24097/
[3] Юлий Розентал (1872–1903), поет и хуморист, загива за свободата на Македония в Илинденско-Преображенското въстание; Август Розентал (1876–1912), даровит художник и поет, завършил Рисувалното училище, един от авторите на стенописите в храм-паметник „Александър Невски”, както и на фрески в черквата „Св. Никола Софийски”, черквите на Батак, Пещера и Кремиковския манастир, убит през Балканската война на 9.Х.1912 г. Вж. Бенбасат, Алберт. Спомен за един забравен талант. – Еврейски вести, № 10, 28 май 1984.
[4] Вж. повече в: Бенбасат, Алберт. Дора Габе в творчески и любовен диалог с Яворов. – Еврейски вести, № 17, 18, 19, 2016.
[5] Разорение на евреите. – Република, № 20–21, 20 юни 1899.
[6] ЦДА, ф. 126, оп. 1, а. е. 22.
[7] Вж. Като антична трагедия. Съдбата на Екатерина Каравелова и нейносто семейство в писма, дневници, фотографии. Представила Ф. Дренкова. С.,1984, с. 517.
[8] Горянски, Петър. Когато светлините не гаснат. С., 1984, с. 105.
[9] Пак там.
[10] Чилингиров, Стилиян. Спомени. Т. 1. Моите съвременници, с. 289–291. Вж. също и Т. 2, с. 129.
[11] Пак там, с. 291.
[12] Пак там.
[13] Според Аврам Папаро доста години по-късно детската писателка Калина Малина, съпруга на Д. Б. Митов, му споделила, че писмото е написано на пишещата машина на Митов. Тя пожелала да я подари на Еврейската организация, А. Папаро лично я отнесъл, но отказали да я приемат, нямало къде да я сложат. (Вж. България – Израел. Разкази за две страни и две епохи. Състав. Д. Колева. С., 2017, с. 249.) Според нас на тази пишеща машина (марка „Адлер”, съхранявана понастоящем в Националния литературен музей) е направено точно копие на писмото (с дата 6.ХІ.940), което се съхранява в ЦДА, ф. 367Б, оп. 1, а.е. 362.
[14] Константинов, Константин. Път през годините. С., 1981, с. 328.
[15] Горянски, Петър. Дни без залези. С., 1981, с. 164.
[16] Чилингиров, Стилиян. Цит. съч., с. 291.
[17] Оливер, Хаим. Ние, спасените. С., 1967, с. 57.
[18] Пак там, с. 58.
[19] Достоен отговор на тези антисемитски пасквили дава откритото писмо на Димо Казасов до Богдан Филов, изпълнено с убийствен сарказъм към министър-председателя и кликата му.
[20] Ето примери: публицистът и писателят Печо Господинов се застъпва пред министъра на финансите Д. Божилов да бъде освободена от „еврейски” данък поетесата Дора Габе; редакторът на „Вестник на жената” Христо Чолчев не съобщава името ѝ на КЕВ и тя продължава да работи като платен сътрудник на вестника. Елин Пелин приема в дома си семейството на юриста и общественика Нисим Меворах, бащата на поета Валери Петров (виж по-долу).
[21] Вж. Тодоров, Цветан. Спасяването на българските евреи. – В: Тоталитарният опит. С., 2015, с. 227.
[22] Вж. Chary, Fr. The Bulgarian Jeus and the Final Solution. Pittsburg, 1972, p. 90. Цит по: Бар-Зоар, Михаел. Извън хватката на Хитлер. С., 1999, с. 144. Според нас тези сведения се отнасят до писмото на Тр. Кунев до Ст. Чилингиров от 26. V. 1943 г., за което става дума по-долу.
[23] Вж. напр. Бар-Зоар, Михаел. Извън хватката на Хитлер. С., 1999; Оливер, Хаим. Ние, спасените. С., 1967; Кешалес, Х. История на българските евреи през Холокоста (на иврит). Т. 3, 1969.
[24] Синът на Елин Пелин: Баща ми помогна в спасяването на евреите.
[25] Пак там.
[26] Арх. На МВР, Нар. съд, ІІ състав, с.д. № 184, т. ІV, л. 36–38. Цит. по: Недев, Недю. Цар Борис ІІІ – дворецът и тайният кабинет, Пловдив, 2013, с. 376.
[27] Вж. Недев, Недю. Цит. съч.
[28] Бар-Зоар, Михаел. Извън хватката на Хитлер. С., 1999, с. 205. Авторът се позовава на спомените на чиновничката в КЕВ Мария Павлова, която е била свидетел на телефонен разговор между Ал. Белев и цар Борис ІІІ, вследствие на което депортацията била отменена.
[29] Вж. Бенбасат, Алберт. Възкресената писателска съвест. – Еврейски вести, №. 6, 1990.
[30] Трифонова, Цвета. Писатели и досиета. С., 2004, с. 100.
[31] Вж. Пак там, бел. 23.
[32] Необходимо уточнение: Тъй като междувременно Цвета Трифонова почина, не успях да науча виждала ли е подписите на останалите писатели под този документ в досието на Трифон Кунев, чиито имена тя не съобщава в книгата си. Ако в бъдеще тези имена се установят, ще оглася новите факти. От друга страна, в книгата си „Спасяването на българските евреи през Втората световна война” (С., 1991) Христо Бояджиев съобщава, че в папката на Хаим Кешалес, съхранявана в Централните архиви на еврейския народ в Йерусалим, има един неиздаден труд, озаглавен „Това се случи в онези дни” – „съдържащ и друг протест, отправен до царя през май 1943 г. от председателя на Съюза на писателите Стилиян Чилингиров и писателя Трифон Кунев” (с. 72). Тук по всяка вероятност става дума за цитираното по-горе писмо.
[33] Сарандев, Иван. Дора Габе. Литературна анкета. С., 1986, с. 80.
[34] Пак там, с. 85.
[35] Кралева, Сн. Докосване до Дора Габе. С., 1987, с. 172.
[36] Тодоров, Цветан. Цит. съч, с. 245.
[37] Пак там.