Грегоар Делакур е роден през 1960 г. във Валансиен, Северна Франция. Двайсет и две годишен влиза в рекламния бизнес, където печели широка известност и всички най-престижни международни награди. През 2004 г. основава собствената рекламна агенция „Какъв хубав ден”, работи за „Епъл“, „Сефора“, „Тетенже“, „Гоу Спорт“, „Галимар“. Първият му роман „Писателят в семейството” (2011) е отличен с петте най-авторитетни награди във Франция за дебютна проза. Година по-късно излиза „Списъкът с моите желания”, който се превръща в световен бестселър и е филмиран. С него Делакур попада в един друг списък – на десетте най-четени автори във Франция. Следва романът „Какво поглеждаш най-напред” (2013), преведен на повече от двайсет езика, включително и на български. Последната му книга е „Четирите сезона на лятото“ (2015).

Грегоар Делакур, „Писателят и семейството“, изд. „Факел експрес“, 2016 г., превод от френски Александра Велева, редактор Георги Борисов, художник Инна Павлова.

Писателят и семейството

Седемдесетте

На седем години написах стихче в рими:

Мойта маманка
сладуранка.
Моят татко
е голям инатко.
Моята баба
е с ушите слаба.
Моят дедишка
като всички пишка.

На седем години пожънах първия си литературен успех. Въпросната майка ме притисна в обятията си. Таткото, бабата и дядото изръкопляскаха.

Поздравленията се сипеха. Чашите звънтяха. Изрекоха се съдбоносни думи. Дарба. Наследил я е от дядо си Пиер – онзи, който написа онова толкова прекрасно писмо от Маутхаузен през 1941-ва. Поет. Малък, седемгодишен Рембо.

Имаше и една сълза, върху бузата на баща ми, бавна и тежка. От живак.

Погледите се промениха. Усмивките се удължиха. С четири нещастни рими бях станал писателят в семейството.

На осем години не се наложи да пиша.

Прелестните омоними, изучавани в първи клас, ми помогнаха да поддържам за известно време заблудата. Виждам себе си в светложълтата кухня в къщата ни във Валансиен – вадя от джоба си лист хартия, свит на фуния (римува се с хартия), от който възхитените ми родители очакват потвърждението на поезията и на гения.

В божествения град
вчера падна страшен град.

Сестра ми започна да пищи. Брат ми подскочи почти до тавана. Майка ми се хвърли към започналите да прегарят пържоли.

Колкото до баща ми, той не помръдна. Странна светлина искреше от зелените му очи. Повдигна едва забележимо глава. Днес знам, че в нея са се блъскали думите ми.

По-късно, когато бях вече в леглото, той ме попита дали я знам онази, невероятната дума, която много малко хора могат да произнесат, без да се запънат. Думата, която разграничава vulgum pecus[1] от поета:

– Транссубстанциация.

Вцепених се.

– Това е термин, който означава превръщането на едно вещество в друго. Градът в твоето стихотворение е сътворението Божие и Неговата безкрайна любов. Знам това, защото градът, който се изсипва, е Божието наказание. Кажи ми как стигна до всичко това?

– Не знам, татко, дойде ми така, от само себе си.

Той ме целуна по челото.

– Тогава продължавай. Оставяй нещата да се пишат сами.

На девет години изпаднах в положението на онези, които са проявили таланта си прекалено рано.

Знаете ги. Жозелито[2]. Били[3]. Групата „Попиз“[4]. Мелоди[5]. Джорди[6]. Сантиана[7]. Кенджи Суада[8].

Колкото повече растях, толкова повече думите се изхабяваха. Чух за първи път израза мимолетен пламък и разбрах, че колкото и да са красиви и романтични, думите могат да бъдат и жестоки.

На девет години познах провала.

Пише каквото му падне – забележка на учителката ми. Нуждае се от консултация с педагогически съветник. Думите на директорката влошиха нещата. Налага се да повтори класа. Препоръчва се терапия.

В зората на десетия ми рожден ден родителите ми като истински кардинали се събраха на конклав.

В продължение на една нощ и на един ден кълбетата дим от цигарите „Житан“ на единия се смесваха с тези от цигарите „Ментол Роаял“ на другия в престъпна мъгла. Брат ми, сестра ми и аз със зачервени очи на токсикомани и празни стомаси на осъдени седяхме през цялото това време зад вратата на хола в очакване на присъдата. Брат ми, по-малък от мен с триста шейсет и три дни, разперваше от време на време крилата си и тананикаше песни на Тино Роси. Малката ми сестричка, която обикновено се изявяваше във високите регистри, започна да говори с много дебел глас. Що се отнасяше до мен, аз пишех върху тоалетна хартия поемата на последния апокалипсис:

Сбогом роден дом
Сбогом със поклон
Сбогом тичешком.

Настъпваше нов ден.

В хола цигарите свършваха. Кашлицата заместваше словото. Конклавът вървеше към своя край.

Сред нас, децата, щеше да настъпи разкол.

Родителите ни изплуваха от мъглата със сенки под очите, с посивяла кожа, с надебелени езици, с омазнени коси – внезапно остарели.

– Едуар ще бъде изпратен в пансион.

Думите ми се оказаха безсилни. И грубите, и нежните. И яростните, и милите, и сладникавите, и горчивите.

Есента на 1970-а, смъртоносен сезон за колегите ми. Мориак. Дос Пасос. Мишима. Скоро и Фолен.

В деня на началото на учебната година, на волана на своята „ДСупер 5“, баща ми стигна до Амиен за по-малко от два часа.

Представете си сцена от филм на Клод Соте.

Колата се носи с подскоци по пътя, сякаш лети. Това е вследствие на хидропневматичното окачване – заради което хиляди хора ще повръщат. На волана мъжът пали цигара от цигара, той никога не спира да пуши. Прилича на Мишел Пиколи. Прозорците са затворени заради аеродинамиката (тогава това е нова дума и се изговаря или с известно уважение, или с презрителна гримаса). До шофьора – не се забелязва веднага, защото е малко – седи дете. Мъртвороденият поет. Писателят, който не пише. Мимолетният пламък.

– Тежко е, знам – казва пушачът на „Житан“, – аз също плаках, когато заминавах за Алжир. А като се върнах, не ми бяха останали сълзи.

И защото устата му е пресъхнала от цигарите, водачът спира съвременния автомобил пред едно от кафенетата на площада на гарата в Амиен. Часът е девет и половина. Първият учебен ден започва в десет.

– Имаме време – прошепва Мишел Пиколи.

Поръчва тъмна бира Пелфорд, горещо какао, два кроасана. След което като по чудо в ръцете му се появява книга джобен формат. Ръбът на страниците е оранжев. Рисунката на корицата изобразява селска трапеза на открито. Старец налива на млад рус човек; зад тях позира елен, горд с рогата си. Книгата е роман от Жионо. Нека радостта ми не пресъхва.

– Вземи. Ще видиш, писането лекува.

Детето гледа баща си, без да разбира. Лекува, от какво? Бащата усеща тревогата му,усмихва се, но не обяснява нищо; вече. Детето обича тази рядка негова усмивка.

Пристигат със закъснение, естествено. Мишел Пиколи помага на сина си да оправи последното легло в общата спалня, близо до вратата на тоалетните. Със същите изящни движения като на жена му във филма, когато оправя леглата на децата в голямата им къща с градина.

Бащата изпровожда сина си до двора, претъпкан с хора, където проверката е започнала, и детето, без да иска, отбелязва римата. Но пушачът, изплашен от внезапното вълнение, че изоставя сина си, е престанал да се усмихва. Обръща се рязко, тича към аеродинамичния автомобил. Без да даде възможност на сина си да му каже, че сълзите му в колата са от цигарения дим и че – да, да, тъжен съм.

Стоп кадър.

Превод от френски Александра Велева