Има някаква особена пустота и безредие в нашия свят. Ала историята е опит за борба с мимолетното; опит да се въведе ред в хаоса, да се упорядъчи „нищото“, в което всичко пропада, престанем ли да бъдем „помнещи хора“. Ако спрем да живеем в „цялото време“, за което, подобно на св. Августин, никога не знаем „какво е то“, което не ни пречи да се борим с мига, за да не се сведе всичко до хаос от разлюлени клони или летящи облаци.

А понякога – ще повторя за пореден път – е достатъчна само една реплика, за да се „разтвори“ времето, раждайки поредната софийска история.

И тъй, влизайки онзи ден в една от столичните „антикварници“, чувам познат глас, който разпалено обяснява на някого другиго как множество „артефакти“ безвъзвратно пропадат ден след ден. Изведнъж, разпознал гласа на художника Антон Стайков, се приближавам и скоро ставам част от разговора. Антон е изключителен събирач на миналото, не само на илюстровани книги или на стари комикси, в което няма равен. Виждайки ме, той продължава да разказва за последните си находки: за много рядкото издание на „Рицарски замък“ на Христо Ясенов (с илюстрации на Сирак Скитник), което подарил на свой приятел, за някаква професорска библиотека с книги от XIX в. и какво ли не още. Внезапно спира, поглежда ме и ме пита: „А знаеш ли какво се случи с библиотеката на Йордан Сливополски-Пилигрим? Отнесоха я на битака с два микробуса… Тичах след тях, молих ги да спрат, да купя книгите, а те… Хвърлиха ми в отговор една книжка, която единствено успях да спася… Нали знаеш кой е Пилигрим?“

„Знам, разбира се – казвам аз. – И това се е случило на улица „Васил Априлов“, дето е и паметната му плоча?“. Антон потвърждава, кимайки с глава. На свой ред вметвам, че преди две-три години отнякъде се сдобих с пощенски картички, изпращани от същия този Пилигрим… Писма от фронта до бъдещата му съпруга.

„Нелла Танева, сестрата на Никола Танев – допълва Антон. – Точно преди две-три години гоних двата бели микробуса. Пази ги. Нещо от оцелялото е попаднало в твоите ръце.“

С което се превърнах в пазител на една почти заличена история, която се почувствах длъжен да разплета.  

А паметната плоча на Йордан Сливополски (Пилигрим) я помня отдавна. Тя се появи на „вградения дом“ в кооперацията на „Априлов“ 18 още преди 1989 г. – истинска рядкост за онова време, стремящо се да заличи нещата „преди това“. Правила ми е впечатление още от студентските години, защото разпитвах за нея възрастна роднина от съседната кооперация, която ми разказа, че дъщерята на Пилигрим си дошла от Лондон и уредила поставянето ѝ.

Заинтригувах се кой ли е този Пилигрим, определен на плочата като „бележит писател, журналист и издател“, що за човек е бил той. Разпитваната от мен баба Мария твърдеше, че бил истински „джентълмен“. Винаги спретнат, в сако и папийонка по време на разходките си из Докторската градина. Сладкодумен разказвач и изключителен събеседник. Мнозина искали да чуят от устата му лични спомени за Смирненски или Дебелянов, с които го свързвало близко приятелство. От време на време го разговаряли и журналисти, тъй като минавал за доайен на българската журналистика.

Което си е така. Йордан Сливополски (1884–1969) е сред основателите на българското журналистическо дружество през 1905 г., създадено в някогашната пивница „Сан Стефано“ на площад „Трапезица“.

Изобщо съдбата на този позабравен български хуморист и журналист е невероятно интересна. В нея се пресичат много от „нишките“ на онова време: срещаме името му в редица етапни сатирични издания като „Българан“, „Монокъл“, „Щурец“ и „Огнище“; издател е на списанията „Людокос“ (1913–1914) и „Илюстрована седмица“ (1923–1936), както и на сп. „Нива“ (1935–1937). Първата му книжка „Весели грижи“ (1917) излиза във „войнишката библиотека“ на Райко Алексиев и е илюстрирана лично от него, а през 40-те години пуска поредица от книжки за патилата на популярните тогава Крачун и Малчо (побългарена версия на Пат и Паташон), чийто художник е младият тогава Любен Зидаров.

Мисля си за това, докато стигам ъгъла на „Велико Търново“ и „Васил Априлов“. Още няколко крачки и вече съм пред познатата плоча, намираща се вдясно от дома. Елегантната фасада на някогашния дом, с вградените край входната врата тухлички, е напълно съхранена.

Решавам да потърся какво ли „гугъл-вселената“ знае за Йордан Сливополски-Пилигрим. Никакви нови издания. Само кратка бележка в „Уикипедия“, препечатана от Речника на българската литература. И информация от Държавния архив за това, че лични негови документи са били предадени от дъщеря му Радост Сливополска-Придам. Сещам се за разказа на баба Мария, че и двете дъщери на Пилигрим – Радост (Придам) и Ваня (Смит) – дълги години били говорителки в българската служба на Би Би Си (Лондон), подобно на Ани Арнолд, внучката на акад. Михаил Арнаудов.

В краткото описание на Държавния архив се съобщава, че там се пазят негови лични документи, писма и портрети на български писатели, тетрадки със стихове, пиеси и папки с фейлетони. А също и „писма до жена му Нелла Сливополска от фронта за тежкото положение на войниците, надигащото се негодувание и по лични въпроси“ (1918).

Значи нещо се е съхранило. На път за дома прехвърлям в главата си онова, което знам за този Пилигрим. Прозвището му идва от неговото странстване из Съединените щати в началото на ХХ в. Първоначално е общ работник и фермер, после учи финанси и редактира български вестник в Ню Йорк. Именно знанието на английски и американската „спретнатост“ видимо го откроява сред дългокосите софийски бохеми с техните широки шапки и хлабави вратовръзки, когато се завръща в България.

На техния фон Пилигрим е истински „денди“. Такъв е и на снимките, запечатали компаниите в „Българан“ или „Барабан“. Някъде бях чел един спомен на Иван Богданов, пред когото Пилигрим разказва как веднъж измъкнал Димчо Дебелянов от безпаричието. Тъжният „Амер“ нямал пари да се плати сметката в някоя от двете „Копривщици“, прочутите навремето кръчми. Тогава Сливополски му предложил сътрудничество, нали бил редактор в сп. „Въртокъщник“. Отброил му на място една сума пари (в звонк), Дебелянов не издържал и му дал два сонета, заклевайки го: „Пусни ги там под някакъв псевдоним“. Най-вероятно Пилигрим е изплатил тези пари от джоба си.

Още повече, че за разлика от бохемската си компания, той винаги е бил на добре платена държавна служба (чиновник към съдебните учреждения, а после и в Министерството на финансите). Сатирата, преводите от английски и редакторството били негово „хоби“, „вик на душата му“, както се казвало в онези времена.

Като такъв го откриваме и в късно издадените „Спомени“ ( 1971) на художника Никола Танев, с когото се сродяват при необичайни обстоятелства.

Танев разказва как след следването си в Париж трудно се вписал в софийския художествен живот, тъй като не познавал никого. Чрез Тръпковата галерия, където за първи път показал платната си, влязъл в контакт с Александър Божинов и Петър Морозов. През 1915 г. на съвместната изложба на „Съвременно изкуство“ се запознал с Никола Петров, а с Константин Щъркелов, чиито бледи акварели много харесал, го запознал неговият близък приятел Йордан Сливополски, чиновник в Министерството на финансите, който пишел хумористични фейлетони под псевдонима Пилигрим. Същият по онова време бил и редактор в няколко издания.

След което в спомените на Никола Танев идва ред за съдбовната му среща с неговата вярна спътница Миша. Нея той вижда на своя изложба в Пловдив, спонтанно я целува, с което предизвиква искреното ѝ възмущение, в резултат на което я моли да му стане жена. И нещо повече – пуска телеграма на близките си, че се е сгодил, а до свой приятел редактор (?) – молба да обяви във вестниците годежа.

На сватбата през лятото на 1915 г., отпразнувана в двора на софийския дом на фамилията Таневи на ул. „Паренсов“ 55 (вече несъществуващ, погълнат от голяма кооперация, където се е запазило само ателието на Шмиргела), се събират всевъзможни познати. Младоженците са любимци на всички. Миша е на деветнайсет години, Танев – на двадесет и три. Миша идва на „градинското парти“, облечена в синя като метличина блуза, двете ѝ златни плитки висят отпред на гърдите ѝ. В ръцете си държи небрежно набрана китка червен мак.

Запомнете тези детайли, те са важни, защото „езикът на цветята“ ще играе важна роля по време на тази сватба, на която се свързват още две съдби.

Научих това от писмата на Пилигрим до бъдещата му съпруга Нелла, които издирих сред купчината пощенски картички в колекцията ми от Първата световна война. Сдобих се с тях точно преди две-три години от познат антиквар, който твърдеше, че му донесли цяла пачка картички, открити на „битака“. А до мен достигнаха само шест писма, допълнени от една по-ранна картичка до майка му.

Писмата от фронта, сами по себе си, са голям културен сюжет. В цяла Европа има издадени безброй книги с писма от Първата голяма война, проточила се тъй дълго във времето, което е дало възможност милиони писма да кръжат между тила и фронта, и обратно. Повечето от тях носят така наречените „цензурни печати“, което означава, че някой „законово“ е бил упълномощен да ги чете, перлюстрирайки тази кореспонденция. Ако е бил стриктен, в горния десен ъгъл дори е добавял името си – проверил: поручик еди кой си…

Ясно е как това е ограничавало „фронтоваците“ да излеят сърцата си, щом някой друг скоро ще прочете може би последните редове, които изпращат до близките си.

Затуй особено ценни са „непроверяваните писма“. Пуснати „по друг начин“ или пратени по някой, който се връща в отпуска.

И шестте писма на Пилигрим до неговата любима Нелли (Танева), с която той се запознава тъкмо на братовата ѝ сватба, са „непроверявани“. Писани са четливо, почти калиграфски, сякаш обичта, извираща от тях, по особен начин се е запечатвала във всяка буква. Така написаното с молив не е изличено за едно столетие. Като истинска любовна история.

Ето и първото (по време) от тях:

1 март 1917 г.

Мила Нелли,
Навън сняг вали, студено е, но пак се надявам птичката на моята любов да ми донесе мартеницата на щастието.
Някога в полето на боя аз лежах в лайкучки и слушайки рева на оръдията, не мислих за нищо друго освен: обичаш ли ме ти?
Днес аз съм в топла стая, огънят весело бумти в печката, оръдията пак реват и тоя път мисля:
– Защо ме ти обичаш?
Маргаритката изигра в мене най-хубавия спомен. За нея аз се бях хванал на парол с Маруся в деня на Колювата сватба.
Изгубих парола, но спечелих много. Лайкучките могат да останат всички, които отблъснах, а маргаритката остана ти, защото зная, че ще цъфтиш в моя дом.
Целувам те нежничко, Нелли!
Твой Данчо

Няколко пояснения. Фамилията на художника Никола Танев е многолюдна. Не намерих отделна снимка на сестра му Нелла Танева-Сливополска (1895–1956), но има една запазена семейна фотография от 1905 г. В центъра ѝ са бащата и майката – Димитър и Елисавета Таневи, заобиколени от петте си деца. Най-големият син Стефан Танев е горе вдясно. Той отрано се откъсва от фамилията и става един от големите български журналисти, несменяем редактор на в. „Утро“, приключвайки дните си в затвора след 1944 г. Отляво е художникът Никола, от другата страна е смуглият му брат Методи, който остава във Франция. Най-долу са двете момичета в семейството – по-голямата Нелла и по-малката Маруся.

Вероятно по време на сватбата на Никола младият Пилигрим е бил очарован от двете сестри, но е избрал закичената с маргаритки Нелла, която четири десетилетия „цъфти в неговия дом“.

До нея той ще пише от фронта почти всеки Божи ден. Съдете сами по августовската им кореспонденция, случайно озовала се в моите ръце:

1 август 1917 г.

В мълчанието на две денонощия събирам най-хубавите спомени от нашата среща, за да изгоня мъката, която се гнезди поради отсъствието на твоите галещи слова. С трепет очаквам вечерта, дано този нов месец бъде по-лек и болките по-малки.
Днешният ден, моя добра Нелличка, ще прекарам в писане. От няколко дни имам настроение да пиша. Добре ми действат хубавите дни, лунните нощи, пълни с ласките на небето. Подир 10 ч. аз се разхождам по полето, съзерцавайки твоето светло лице, с което се възраждам и ободрявам.
Целувам те десетки пъти. Твой Данчо

5 август 1917 г.

Нали природата облекчава болките, мила Нелли? Колко е траяло твоето пребиваване в манастира не зная, но аз чета в душата (ти) събудени нови чувства, които бдят над мен, уморен от очакване на щастливите дни. Няколко дни вече как не съм под твоите ласки и над челото ми е паднала мрачната сянка на мъката. Искам да бъда весел, защото и ти сега си в такова настроение, но не мога. Весел съм само когато имам на ръка твоите сладки думи.
Днес замина за първи път наш телефонист в отпуск. Ти какво ново измисли за предстоящата ми отпуска? Подготви ли почвата или ще искаш да дочакаш мира?
Аз съм съгласен на всичко, което желаеш. Целувам те хубавичко.
Твой Данчо

Става дума за „подготовката“ на бъдещата им венчавка, която се случва в края на 1917 г. Следва друго дълго писмо, в което се включват събратя на Пилигрим от Добруджанския фронт – негов далечен братовчед, капелмайстора на полка и други двама офицери.

И така идва ред на последните две писма, с които разполагам – искрени и сантиментални, напълно в духа на епохата:

9 август 1917 г.

Още не мога да се откъсна от хубавия сън. Дъждът ме е обливал и силно е шептял над платнището, под което съм се сгушил на кравай, а умът ми е бил занесен някъде далеч. Видях те седяща срещу мене в своята сияеща доброта, топла приветливост и прозрачна чистота. Радостта лежеше върху цялото ти същество, както слънчева светлина върху повърхността на широко езеро. Тогава аз се доближих до тебе и се загледах в лицето ти, в твоите смеещи се очи, тънки извити вежди, чиста смугла кожа, сочни и тънки устни с играещи трапчинки по розовите ти бузи, очертани като в рамка от тъмни къдрави коси – плувах в нежната сила на упоението, която ме влечеше все по-близо и близо до тебе.
Аз те улових през кръста, обхванах те здраво и пламнах в неудържимостта на сладострастието, шепнех:
„Приди же, приди же, приди!”
Силата на дъжда ме събуди. Тъй ли ще живея в копнението на хубавия сън? Далеч ли сте още мои действителни минути?
Целува те Данчо

15 август 1917 г.

И аз бих казал като Пенча:
И защо ли, когато пея,
всяка дума е сълза,
всяка песен – въздишка.

При теб, моя хубава Нелли, тъгите си да пилея, че през цял живот планина от скърби натрупах. И приютен в твоите нежни скути, радостта да догоня, тази радост, която мирове нови ми открива.
Обласкай душата ми. Пръсни черния мрак на безплодните дни, убити от моята безпомощност.
Пред заключената врата на нашия ден, която крие в себе си легендата на раздялата, вдъхни ми още по-силна обич, че догарят факлите, които сега светят в нощта.
Целую тебя. Данчо

Представете си само цялата мрежа от стъпки, подсигуряващи пристигането на тази непреглеждана от никого поща. Как тези писма са стигали от фронта до известния ни софийски адрес (от картичката до майката става ясно, че през войната годеницата Нелла е живяла в дома на Пилигрим). Замислете се и за съдбовното значение на тази (навярно огромна) кореспонденция. Очакването на жената. Вълнението на мъжа. Острата болка от раздялата. Страхът за утрешния ден. Знакът чрез всяка следваща картичка, че мъжът на фронта е жив и че всичко в дома е наред. Дано един ден излязат от забвението и останалите писма, та всички тези „редове на любовта“ да видят бял свят.

Сигурен съм, че до сетния си ден Нелла Танева-Сливополска е пазила  „непреглежданите картички“ в дома на „Васил Априлов“ 18 като най-свята реликва. Писмата на нейния Пилигрим, помогнали му да оцелее във „фронтовия сблъсък“ с времето.