„Писма до Луиз Коле“ (ИК „Изток-Запад“), писани в продължение на осем години, разкриват вълненията на Гюстав Флобер и факти около написването на романа „Мадам Бовари“. Публикуваме няколко от тях.

Гюстав Флобер поддържа осемгодишна връзка с Луиз Коле, до която изпраща писмата, събрани в изданието на „Изток-Запад“. Коя е всъщност тя? Родена в Южна Франция през 1810 г., Коле е надарена с необикновена красота и амбиция да завземе Париж с литературния си талант. Тя се омъжва само за да напусне провинцията и да достигне до френската столица. В Париж Коле се прочува със стиховете си, с връзката си с философа и политик Виктор Кузен и със своето свободомислие.

Амбициозната поетеса  е вече утвърдено име във френския културен елит, когато се запознава с младия Гюстав. Срещат се в ателието на известен парижки скулптор, на когото Коле позира. Така започва любовта между  бъдещия световноизвестен писател  и единадесет години по-възрастната Коле. По време на тяхната връзка двамата  си разменят десетки писма. Флобер живее в селището Кроасе на брега на Сена и срещите им не били чести.

Тази кореспонденция е безценна част от литературното наследство на Флобер. В нея освен за любовните си трепети големият писател говори и за творческите намерения, впечатления и литературни търсения. Тук са и  размислите му върху поезията на Коле.

„Писма до Луиз Коле“ предлага и поглед към създаването на романа „Мадам Бовари“. Читателят научава много за светоусещането, разсъжденията, вълненията на  френския писател.

Според Алексей Толстой: „Писмата на Флобер са забележително художествено произведение, цял роман; те са много по-интересни от роман, защото в тях израства човек.“

Преводът е дело на Пенка Пройкова, а новото заглавие на „Изток-Запад“ е част от поредицата „Извори“.

„Писма до Луиз Коле“, Гюстав Флобер, ИК „Изток-Запад“, София, 2015 г., превод Пенка Пройкова

Писмо I

Вторник вечерта, полунощ

(4 август 1846 г.)

Само преди дванадесет часа ние все още бях­ме заедно; вчера в същия този час те държах в обятията си… Спомняш ли си?… Колко далеч останаха тези мигове! Сега нощта е топла и приятна; голямата магнолия под моя прозорец шумоли от повеите на вятъра, чувам я, и когато повдигна глава, виждам как луната се оглежда в реката. Аз ти пиша, твоите пантофки са тук, пред очите ми, гледам ги. Заключих се, подредих сам всичко, което ти ми даде; двете ти писма са в една извезана торбичка; ще ги препрочета, когато запечатам писмото си. Не ти пиша на моите листове; те са с черно по края; не искам нищо тъжно да идва от мен за теб! Бих искал да ти говоря само за радост и да те обградя с умиротворяващо, безкрайно блаженство, за да те възнаградя поне малко за това, което във великодушната си любов ти ми даде с пълни шепи. Страхувам се да не съм студен, безчувствен, егоист, Бог вижда какво става в сърцето ми в този час! Какъв спомен! И какво желание! Ах, нашите две чудни разходки с кола! Тъй прекрасни, особено втората при блясъка на мълниите! Спомням си цвета на дърветата, осветени от фенерите, и полюляването на колата; ние бяхме сами, щастливи, Съзерцавах те в нощта; виждах те въпреки мрака; очите ти огряваха цялото ти лице. Струва ми се, че пиша лошо; ти ще четеш с безразличие тези редове; не казвам нито дума от това, което искам да ти кажа. Защото фразите ми се блъскат в надпревара като въздишки; за да ги разбереш, трябва да четеш между редовете; ти ще го направиш, нали? Ще мечтаеш ли отново над всяка буква, над всеки знак, както мечтая аз, загледан в твоите кафяви пантофки, мислейки за движението на твоите крачета, когато ги изпълваха и затопляха… За кърпичката ти, захвърлена…

Майка ми ме чакаше на гарата; тя заплака, като ме видя, че се връщам. Ти заплака, като ме видя, че заминавам. Колко жалко – не можем да заминем от едно място на друго, без това да струва сълзите на някого! Смешно и тъжно! Тук ме чакаха зелените морави, големите дървета, струящата вода – същите както преди да замина. Книгите ми са отворени на същите страници; нищо не се е променило. Природата около нас ни кара да се срамуваме, тя е тъй отчайващо ведра в сравнение с нашето самочувствие. Няма значение, да не размисляме за бъдещето, за нас, за нищо. Да мислиш, значи да страдаш. Да се оставим на вятъра на сърцата си, докато той издуе платната; нека ни отнесе, където пожелае, а колкото до подводните скали… боже мой, толкова по-зле! Ще видим.

Какво каза за пратката милият X? Снощи много се смяхме. Приятно беше за нас, весело за него, добре и за трима ни. Прочетох, като се прибрах, почти цял том. На много места се развълнувах. Друг път ще поговорим за това. Нали виждаш, не съм достатъчно съсредоточен, не съм критичен тази вечер.

Искам само да ти изпратя още една целувка, преди да заспя, да ти кажа, че те обичам. Едва бях те изпуснал, едва бях се отдалечил, и мисълта ми литна към теб. Тя се носеше по-бързо от пушека на локомотива, който бягаше зад нас (има огън в сравнението, прости ми за шегата). Бързо още една целувка, знаеш каква, като целувките, описани от Ариосто, и още една, и още! И след това по брадичката, на това място, което толкова обичам, върху нежната ти кожа, на гърдите, където си отдъхва моето сърце.

Довиждане, довиждане.

Всичките ласки, за които копнееш.

Писмо II

Сряда вечер

(12 август 1846 г.)

И днес целия ден си останала без писмо от мен. Пак са те измъчвали съмнения, моя любов. Прости ми. Не съм искал да го сторя, просто ми изхвръкна от ума. Мислех, че има поща за Руан в един часа, а тя била в единадесет. Но както и да е, ако още ми се сърдиш, ще ти мине в понеделник, защото аз се надявам на понеделник! Ще бъде добре от страна на Фидиас, ако ми пише. Разчитам най-късно в неделя да получа писмо от него.

Страшно ми харесва планът ти за празненството, както ми го описваш! Очите ми се навлажняват от нежност. О, да, ти ме обичаш! Да се съмнявам в това, би било престъпление. А ако аз не те обичам, как да нарека чувството си към теб? Всяко твое писмо прониква все по-дълбоко в сърцето ми. Особено писмото ти от тази сутрин – изпълнено с несравнимо очарование. Беше весело, добро, прекрасно като теб. Да! Да се обичаме, да се обичаме. Тъй както никой не ни е обичал.

Ще пристигна в Париж в четири или четири и четвърт. Така още преди четири и половина ще бъда при теб. Имам чувството, че вече изкачвам стълбата, чувам звънеца… „Госпожата вкъщи ли е?“ – „Заповядайте.“ Ах, аз вкусвам предварително тези двадесет и четири часа! Но защо всяка радост трябва да ми носи болка? Вече мисля за нашата раздяла, за твоята тъга. Ще бъдеш разумна, нали? Защото, усещам, този път ще ми бъде по-мъчно, отколкото първия.

Аз съм от тези, при които притежанието не убива любовта; напротив – то я разпалва.

С доброто в мен аз постъпвам като арабите, които в определен ден от годината се обръщат към Гранада и тъгуват за тази прекрасна страна, където няма да живеят вече. Днес минах случайно пеша по улицата на колежа; видях струпани хора на площадката пред параклиса; раздаваха свидетелствата. Чувах виковете на учениците, възгласите „браво“, звуците на барабана, духовите инструменти. Влязох и отново видях всичко – беше както по мое време. Същите завеси на същите места; припомних си мириса на влажните дъбови листа, с които увенчаваха челата ни, припомних си безумната радост, която ме изпълваше в този ден, защото ми предстояха два месеца пълна свобода. Там бяха баща ми, сестра ми, приятелите – вече умрели, заминали или променени. И си излязох със страшно свито сърце. Тържеството беше много по-безцветно; много по-малко хора имаше в сравнение с тълпата, която изпълваше черквата преди десет години. Сега не викаха възторжено, не пееха „Марсилезата“, която аз ревях така бясно, че стените трепереха. Отбраната публика е загубила навика си да идва тук. Спомням си, че по-рано беше пълно с елегантно облечени жени; идваха актриси, поддържани жени, благородни дами. Те седяха горе, в специални галерии. Колко горди се чувствахме, като ни гледаха! Някой ден ще опиша всичко това. Младежът, душата, която се разтваря на шестнадесет години за огромна любов, подтикваща го да жадува за разкош, за слава, за блясъка на живота, тази искряща и тъжна поезия в сърцето на юношата – ето една нова струна, която никой не е докоснал. О, Луиз, ще ти кажа нещо грубичко, но то е изблик на съчувствие, на вътрешна жалост. Ако някога те обикне някое бедно дете, което те вижда прекрасна, дете, каквото бях и аз, срамежливо, нежно, тръпнещо, което ще се бои от теб и ще те търси, което ще те избягва и ще те преследва, бъди добра към него, не го отблъсквай, подай му само ръката си да я целуне. То ще умре от опиянение. Загуби кърпичката си, то ще я вземе и ще спи с нея, ще я притиска до устните си и ще плаче. Гледката на училището отвори гробницата, в която почива моята младост; усетих мириса на повехнали цветя; в душата ми прозвуча нещо като онези забравени мелодии, които дочуваме в здрача, когато в бавно отминаващите часове паметта ни се рее из нашите спомени подобно на призрак сред развалини. Знаеш ли, жените никога не ще почувстват това. И никога не ще могат да го кажат. Те обичат хубаво, може би обичат по-хубаво от нас, по-силно, но не умеят да обичат тъй дълбоко. И достатъчно ли е да бъдеш обзет от силно чувство, за да съумееш да го изразиш? Създал ли е някога пиян човек гуляйджийска песен? Не бива да мислим винаги, че чувството е всичко. В изкуствата то е нищо, ако няма форма. Жените, които силно са обичали, не опознават любовта, защото твърде много са били погълнати от нея; те не притежават този безкористен копнеж към прекрасното. На тях винаги им е необходимо да свържат красотата с нещо, с някаква цел, с някакъв практически въпрос. Те пишат, за да задоволят сърцето си, а не от стремеж към изкуството – безспорна истина, която не се нуждае от опора, както и звездата. Зная много добре, че ти не мислиш така, но аз съм убеден в това. По-късно ще ти обясня всичко по-ясно и надявам се, ще се съгласиш с мен, ти, която си родена поетеса! Вчера прочетох „Маркиз д’Анкасто“. Написана е на хубав език, жив и сдържан; в нея има чувство, аромат. Особено ми харесва началото – разходката и сцената с госпожа д’Антрьокасто, сама в стаята си, преди мъжът ѝ да е влязъл. Аз както винаги се занимавам по малко с гръцки. Чета пътешествието на Шарден, задълбочавам изучаването на Изтока – това ще ми помогне за източната приказка, която обмислям от осемнадесет месеца. От известно време обаче въображението ми не работи. И как да лети клетата пчелица? Крачката ѝ са залепнали в буркан с конфитюр и тя е затънала до гуша!

Довиждане, любима, живей както досега – излизай, посрещай гости, не отказвай да приемаш хората, които бяха при теб в неделя, когато и аз бях там. И на мен ми се иска да ги видя, не знам защо. Когато обичам, моето чувство е като придошла река, която се разлива над всичко наоколо.

Нямам нищо против да направя услуга на симпатичния библиофил метр Сегала и на другия глупак, който беше там, на всеки, който е близо до теб, на всичко, което те докосва по един или друг начин. Често мисля за Серван.

Ако замина на юг, бих отишъл да го видя. Не, да не се връщаме заедно на улица Л’Ест; само като си помисля за Латинския квартал, повдига ми се.

Довиждане, хиляди целувки. Е, да, хиляди, като целувките на Ариосто и както ние умеем да се целуваме.

Писмо III

Неделя

(13 декември 1846 г.)

Ти си била болна, моя скъпа любов, страдала си! Не прекалявай вече с работата, защото това изтощава, уморява и така, вместо да спечелим, губим много повече време. Не пищните вечери и шумните пирове, а редовният, строго спазван режим поддържа здравето. Работи всеки ден търпеливо, в определени часове. Трябва да свикнеш да живееш спокойно и прилежно; скоро ще вкусиш очарованието на този живот и ще добиеш сила. Аз също се увличах по безсънните нощи; това не води до нищо, а само до преумора. Трябва да се отнасяме с недоверие към всичко, което прилича на вдъхновение, а всъщност често е само превзето намерение и лъжлива екзалтация, която си внушаваме, без да ни идва отвътре. Впрочем никой не живее осенен от вдъхновение. Пегас по-често върви ходом, отколкото в галоп. Талантът се състои в това да съумееш да му намериш подходящия ход. Затова да не го пресилваме, както се казва в ездата. Трябва да четем, да размишляваме, винаги да работим върху стила и да пишем по-малко, само колкото да успокоим развихрената си мисъл, която се стреми да приеме желаната форма и непрекъснато се връща, докато не ѝ намерим точен, определен, равностоен израз. Забележи, че красивите неща се постигат само с търпение и дълга работа.. Изречението на Бюфон е кощунство, никой вече не се съобразява с него; днешните произведения доказват именно това. Обуздавай поривите на мисълта си, които толкова пъти са ти причинявали страдание. Треската изтощава ума; гневът е безсилен, той е като гигант, чиито колене треперят, и сам се наранява повече, отколкото другите.

Вчера ми направиха малка операция на бузата, нали имах абсцес. Превързаха лицето ми, бях много смешен. Ако се пресметнат всичките загнивания и зарази, които са предшествали раждането ни и ни чакат след смъртта, ние всъщност цял живот сме разруха и гниене, последователни, сменящи се, надпреварващи се. Днес загубваме зъб, утре кичур коса, разтваря се рана, образува се абсцес, мажат ни с различни вазелини, правят ни дренажи. Като прибавим към това мазолите по краката, лошите естествени миризми, секрециите с различен вид и вкус, ще си създадем много приятна представа за човешката личност! И ние обичаме всичко това! И дори обичаме сами себе си, а аз например имам нахалството да се гледам в огледалото, без да избухна в смях! Нима в един чифт стари ботуши не се крие дълбока тъга, горчива меланхолия! Като си помислиш за всичките стъпки, направени с тези ботуши, за да отидеш кой знае къде, за всичките изпогазени треви, за всичката полепнала по тях кал… Продупчената кожа се е раззинала, сякаш иска да ни каже: „Какво толкова, глупако, купи си други, лъскави, блестящи, скърцащи! И те един ден ще станат като мен и като теб, когато ти ще си измърсил много кончове и ще си измокрил много бомбета…“ Разговарях с професори от факултета за недостатъка, описан от Д.; не са наясно по въпроса. Дали този гражданин не е имал силна хрема, та му се е повредило обонянието, или по-скоро господин Д. не е понатруфил историята си? Често явление – мнозина го правят, за да разкрасят разказа си и да придадат повече тежест на онова, което не се разбира от само себе си.

Довиждане, грижи се за здравето си, пази се да не изстинеш, дълга целувка по устата.

Писмо IV

(Кроасе) Събота вечер

Моя скъпа приятелко, заминавам за Лондон следващия четвъртък. Ще занеса вашите писма и когато се върна, ще ви пиша какво съм направил за вас. Наистина не зная защо да ходя при Мацини, но ако имате някаква поръчка за него, ще я изпълня с удоволствие.

Снощи започнах моя роман. Предвиждам отсега трудностите в стила и те ме плашат. Не е лесна работа да пишем просто. Страхувам се да не изпадна в стила на Пол дьо Кок или да се превърна в шатобрианизиран Балзак.

Като се върнах, ме заболя гърло. Тще­сла­вието ми не желае да признае, че е от умора, и, струва ми се, то има право. А вие? Как вървят работите?

В този момент се занимавам с нещо случайно; ще ви го разкажа по-късно.

Прощавайте, скъпа Луиз, целувам ви по бялата шия.

Една дълга целувка.

Писмо V

Сряда, 1 часът

(14 януари 1852 г.)

Направо съм като труп, страшно се изтощих. Моята проклета „Бовари“ ме измъчва и ме убива. Буиле ми направи миналата неделя забележки за един от героите и върху плана на романа, но не мога да ги изменя; и макар в това, което той ми каза, да има истина, чувствам, че и обратното е правилно. Ах, толкова уморен и обезкуражен съм! Ти ме наричаш учител. Какъв жалък учител!

Не, всичко това може би не е било замис­лено достатъчно задълбочено, защото различията между мисъл и стил са софизъм. Всичко зависи от замисъла. Толкова по-зле! Ще продължа колкото ми е възможно по-бързо, за да извая едно цяло. Има мигове, когато ми се иска да пукна. Ах, ще позная предсмъртните ужаси на изкуството.

Най-сетне ще отхвърля от себе си наметката от страхове, която ми тежи, и ще ти отговоря. Писмото ми няма да бъде дълго. Ще използвам, че има поща за Руан, така утре сутринта, когато се събудиш, то ще бъде при теб. Получих „Призраците“. Първата част е хубава, последната е по-слаба. Бих искал нещо по-стегнато. Ако не бързаш, друг път ще ти изпратя забележките си…

…Прощавай, моя скъпа любов, страшно съм изтощен, главата ми тежи триста ливри. От няколко дни съм изоставил Софокъл и Шекспир. Колко хубави са разказите на приятеля! Много се забавлявах. Още веднъж прощавай.

Хиляди целувки!

Твой Г.

Писмо VI

(Кроасе) Петък вечер

(16 януари 1852 г.)

Възможно е мис Хариет да не е получила писмото, което ѝ писах след декемврийските събития, защото и досега нямам отговор. Дали да ѝ съобщя да ми изпрати албума, ако не е успяла да се освободи от него изцяло или на части?

Следващата неделя трябва да отида в Руан, ще изпратя по железницата „Свети Антоан“ и едно преспапие, което използвам от много време. А за пръстена ще ти кажа защо още не ти го давам – той ми служи вместо печат. Поръчах си печат с бръмбар, който ще ми го замени. Скоро ще получиш пръстена.

Чудя се, скъпа приятелко, на големия ти възторг от някои части на „Възпитание“. Не са лоши, но не са и много по-хубави от другите, както ти ме уверяваш. Тъй или иначе, не мога да се съглася с теб да извадя от книгата цялата част, отнасяща се до Жюл, и да създам от това нещо отделно. Трябва да се съобразяваме със замисъла. Образът на Жюл се откроява така ярко, защото е противопоставен на образа на Анри. Всеки герой, взет поотделно, би бил слаб. Отначало мислех да обрисувам само Анри. Необходимостта да го съпоставя с друг герой ме накара да измисля Жюл.

Страниците, които са ти направили най-силно впечатление (за изкуството и прочие), не бяха особено трудни. Няма да ги поправям, макар да мисля, че биха могли да станат по-хубави. Написани са с въображение, но обобщенията не са достатъчни. Оттогава съм направил голям напредък в естетиката или поне заздравих позициите, които твърде рано бях заел. Знам как трябва да пиша. О, боже, какъв писател бих могъл да стана, ако умеех да пиша със стила, за който мечтая!

В моя роман има една глава, която ми се струва много хубава и за която ти не казваш нищо – става дума за пътуването им из Америка, където стъпка по стъпка съм проследил пресищането им от самите тях. Разсъжденията ти за „Пътуване из Италия“ напълно съвпадат с моите. Признавам си, скъпо заплатих удовле­твореното тщеславие, мисълта за което толкова ме ласкаеше. Просто съм отгатнал нещата, това е всичко.

Аз съвсем не съм такъв мечтател, за какъвто ме мислят, но умея да виждам, и то да виждам като късогледите, които долавят и най-малките подробности на нещата, защото поднасят всичко под носа си. В мен, от литературна гледна точка, има двама различни човека – единият обича големите приказки, лиризма, високия полет на орлите, звучността на фразата, върховете на мисълта, другият рови и дълбае колкото може истината, обича да отбелязва еднакво задълбочено както най-дребните, така и най-важните факти, и би желал да те накара да почувстваш почти материално нещата, които възпроизвежда; той обича смеха и животинското начало у човека. „Възпитание на чувствата“ беше, без да го осъзнавам, опит да се слеят тези две мои наклонности (по-лесно би било да напиша две книги, като в едната опиша човечността, а в другата – лиризма). Не успях. Колкото и поправки да правя на това произведение (и аз може би ще ги направя), то никога няма да стане съвършено; в него не достигат много неща, а точно недостигнатото прави една книга слаба. Недостатъкът не може да се превърне в качество. А ако едно качество погълне друго, продължава ли то да бъде качество? Накратко казано, би трябвало отново да напиша „Възпитанието“ или поне да го поправя изцяло, да преработя две-три глави, което ми се вижда най-трудно от всичко, и да добавя липсващата глава, в която да изясня защо основната мисъл неизбежно се раздвоява; с други думи, защо точно това действие, а не някое друго, довежда героя до един или друг резултат. Причините са налице, резултатите също, но липсва звеното между причината и следствието. Ето в това се състои слабостта на книгата и несъответствието в заглавието.

Казах ти, че „Възпитанието“ е опит. „Сент-Антоан“ също е опит. Избирайки сюжет, който ми даваше пълна възможност да проявя лириз­ма, въображението, необуздаността си, аз се почувствах в стихията си и работата ми потръгна.

Никога няма да се върне онова безумно дирене на стила, в плен на което бях попаднал цели осемнадесет месеца. С какъв жар подбирах бисерите за моята огърлица! Само едно бях забравил – конеца. Вторият опит беше още по-лош от първия. Сега правя трети опит. Крайно време е да успея или да се хвърля през прозореца.

Най-много бих искал да напиша книга за нещо незначително, книга без външна връзка, която да се задържа сама с вътрешната сила на стила, както земята, без нищо да я подкрепя, се задържа във въздуха; книга, която почти да няма сюжет или чийто сюжет да бъде почти невидим, ако е възможно. Най-хубави произведения са тези, в които материалното е най-малко; колкото повече изразът се доближава до мисълта, колкото повече думата прилепва и се слива с нея, толкова по-хубаво е произведението.

Мисля, че това е бъдещият път на изкуството. Представям си как, докато расте, то става по-ефирно – преминава от египетските пилони до готическите островърхи аркади, от индийските поеми с двадесет хиляди стиха до Байроновите щрихи. Формата, станала по-изкусна, се изтънява, излиза от схематичността, от правилата, от строгите размери; захвърля епоса заради романа, стиха заради прозата, не признава вече ортодоксалността и е свободна като всяка воля, която я произвежда. Навсякъде виждаме това освобождаване от материалността; по този път вървят правителствата, като се започне от източните деспотиз­ми и се стигне до бъдещите социализми.

Ето защо няма нито хубави, нито лоши сюжети и може да се приеме почти като аксиома от гледна точка на чистото изкуство, че сюжет въобще не съществува, тъй като стилът сам по себе си е абсолютен начин да се гледа на не­щата.

Не би ми стигнала цяла книга, за да развия мисълта си докрай. Ще пиша за всичко това, когато остарея, когато няма да имам нищо по-хубаво за драскане. А сега с жар работя над моя роман. Дали ще се върнат хубавите дни на „Сент-Антоан“? Само дано резултатът бъде по-различен, велики Боже! Придвижвам се бавно: за четири дни написах пет страници, но досега се забавлявах. Разведрих се. Времето е отвратително, реката бушува като океан, котка дори не минава под прозорците ми. Запалил съм голям огън в камината.

Майката на Буиле и целият Кани му се сърдят, защото е написал безнравствена книга. Тя предизвика скандал. На него гледат като на умен, но пропаднал човек. Той е парий. Дори да имах някакви съмнения за стойността на произведението и за качествата на автора, сега те биха изчезнали. Само тази благословия му липсваше! Какво по-хубаво от това – да те отхвърли семейството и родният край! (Говоря съвсем сериозно.) Има обиди, които отмъщават за всички триумфи, освиркване, което удовлетворява гордостта повече, отколкото ръкоплясканията. Така по всички правила на историята той става велик човек за бъдещите си биографи.

Напомняш ми, че обещах да ти напиша писмо, изпълнено с нежност. Ще ти кажа истината или ако повече ти харесва, ще направя пред теб ликвидация на чувствата си, но не поради фалит (ах, виж, това е умно), а във възвишения смисъл на думата, в този възхитителен и мечтан смисъл, който изсипва пред жадуващите сърца тази недостъпна манна.

Е, добре, не, това не е любов. Аз толкова изследвах тази област през младостта си, че до края на живота си ще остана със замаяна глава.

Към теб изпитвам смесица от приятелство, влечение, уважение, нежност, желание – низ от чувства, чието име не зная, но които, струва ми се, са нещо много стабилно. Благославям те смирено в душата си. Ти заемаш в нея едно кътче, на теб единствена принадлежи това мъничко прелестно място. Дори и да обичам други жени, ти винаги ще останеш там (струва ми се); ти ще бъдеш съпругата, предпочетената, тази, при която се връщат; не би ли било софизъм да се отрича обратното? Подълбай добре в себе си: заличило ли се е дори едно от чувствата, които си изпитвала? Не, всичко остава, нали? Всичко. Мумиите, които запазваме в сърцата си, никога не се разпадат на прах и когато надникнем през прозорчето, виждаме ги долу – те гледат с отворени, безжизнени очи.

Чувствеността един ден ни отвежда другаде, прищявката търси нови усещания. Но какво от това? Ако бях те обичал по-рано, както ти би желала, нямаше да те обичам така, както те обичам сега. Чувствата, които изтичат капка по капка от сърцето, образуват накрая сталактити. Това е за предпочитане пред силните порои, които ги отнасят. Ето кое е вярно, сигурен съм.

Да, аз те обичам, бедна моя Луиз, бих искал целият ти живот да бъде приятен и подреден като пясъчна алея, заобиколена с цветя и прелести. Обичам твоето красиво, добро, чисто лице, докосването на ръката ти, съприкосновението на твоята кожа с моите устни. Ако съм суров към теб, знай, че това е последица от огорченията, от острите нервни кризи и от страшната слабост, които ме измъчват и ме заливат. Аз винаги чувствам дълбоко в себе си средновековната печал на моя роден край. С дъх на мъгла, на чума, дошла от Ориента, и с резби, стъклописи и оловни върхове като старите дървени къщи в Руан. Ето в такава колиба живеете вие, моя красавице; в нея има много дървеници, почешете се.

Още една целувка по розовата ти уста!

Твой

Писмо VII

(Кроасе) Събота вечерта

(24 април 1952 г.)

Ах, колко съм доволен, какво хубаво пробуждане, скъпа Луиз! Днес, понеже свърших работата си и още е рано, ще изпълня желанието ти и ще си побъбря с теб надълго и нашироко. Но първо ще те целуна горещо там, където е сърцето ти, радостен от наградата ти, скъпа моя. Толкова съм щастлив, че си изживяла нещо приятно! Физиономията на Философа, измъкващ се при прочитането на твоето име, е във висша степен комична!

Не можах да отговоря по-рано на тъжното ти обезкуражено писмо, защото работех усилено. Завчера си легнах в пет часа сутринта, а вчера – в три. От миналия понеделник съм оставил всичко друго настрана и цялата седмица непрекъснато човърках моята „Бовари“. Измъчвам се, че не напредвам. Стигнах до бала, ще започна да работя по него в понеделник. Надявам се да тръгне по-добре. Откакто се видяхме, съм написал всичко двадесет и пет страници (двадесет и пет страници за шест седмици). Трудно беше да ги измайсторя. Утре ще ги прочета на Буиле. Аз толкова ги писах, преписвах, изменях, обработвах, че в момента не мога да направя нищо повече. Все пак, струва ми се, станаха горе-долу.

Говориш ми за обезсърчението си! Ако знаеш на мен какво ми е!… Понякога се чудя как ръцете ми не се откъсват от умора и как главата ми не се пръска! Водя строг, затворен живот, без радости отвън; поддържа ме само някакъв своего рода непрекъснат бяс, който понякога стене от безсилие, но не стихва. Обичам работата си с безумна, порочна любов, както аскетът – власеницата, раздираща тялото му. Понякога, когато се чувствам опустошен, когато изразът не ми се удава, когато, след като съм издраскал цял куп страници, откривам, че не съм създал нито една фраза, хвърлям се на дивана и лежа като зашеметен, потиснат от душевна болка. Мразя се и се обвинявам за безумното си честолюбие, което ме кара да тичам подир химерата. Но само след четвърт час всичко се променя. Сърцето ми започва да бие от радост. Миналата сряда трябваше да стана, за да си взема носната кърпа – сълзи се стичаха по лицето ми, бях се разнежил сам, докато пишех; изпитвах сладостно вълнение от идеята си и от фразата, с която бях я предал, както и от удовлетворението, че съм намерил тази фраза. Все пак мисля, че в цялото това вълнение имаше повече от всичко друго нерви. Най-възвишени емоции, сред които чувствеността не играе никаква роля. С моралната си красота те превъзхождат добродетелта, толкова са независими от личността, от човешките отношения. Понякога (в моите големи слънчеви дни) прозирах в светлината на ентусиазма, който ме караше да тръпна от глава до пети, онова извисило се над живота душевно състояние, за което славата не означава нищо и дори щастието е безполезно. Ако всичко, което ни заобикаля, вместо вечно да крои заговори, за да ни задуши в тресавищата, създаваше около нас здрава атмосфера, кой знае дали нямаше да може да се намери в естетиката това, което беше измислил стоицизмът за нравствеността? Гръцкото изкуство не беше изкуство, то беше основното устройство на цял народ, на цяла раса, на цялата страна дори. Планините имаха други очертания – те даваха мрамор на скулпторите и т.н.

Времето на прекрасното мина. Дори и да се върне, сега вече би било безполезно за човечеството. Колкото по-напред отиваме, толкова изкуството става по-научно, а науката – по-художествена. Те ще се срещнат на върха, след като са се разделили в полите. Никоя човешка мисъл не може да предвиди отсега с какви духовни слънца ще засияят бъдещите творби.

Докато чакаме, ние стоим в тъмен коридор; ние опипваме в мрака. Липсва ни лост; земята се изплъзва изпод краката ни; няма опорна точка за нас, литератори и драскачи. За какво ни са всичките тези празни приказки! Няма връзка между нас и тълпата. Толкова по-зле за тълпата и най-вече толкова по-зле за нас. Но тъй като всяко нещо има своя подбуда и въображението на един-единствен човек ми се струва не по-малко законно от желанията на един милион хора, правилно е то да заеме своето място в света и абстрахирайки се от всичко, независимо от човечеството, което ни отрича, ние трябва да живеем за призванието си, да се изкачваме в своята кула от слонова кост и там, като баядерки сред благовония, да оставаме сами с мечтите си.

Понякога ме връхлита тревога, пусто ми е, съмнения се хилят в лицето ми сред най-чистосърдечните ми удоволствия. Но аз не бих сменил всичко това за нищо на света, защото, струва ми се, по съвест изпълних своя дълг, подчиних се на една по-висша съдба, правя добро, вървя по правия път.

Да поговорим за „Грациела“. Това произведение е посредствено, макар да е най-хубавото, което е написал в проза Ламартин. Някои по­дробности не са лоши: старият рибар, излегнат по гръб, и лястовичките, докосващи с крила слепите му очи, Грациела, привързваща към леглото талисмана си, нижейки корали, две-три хубави сравнения в описанието на природата, например светкавицата, която проблясва от време на време като намигащо око – и това е почти всичко. Първо да се изясним – целува ли я той, или не я целува? Това не са човешки същества, а кукли! Чудесни са тези любовни истории, в които най-важното нещо е обвито в такава тайнственост, че не можеш нищо да разбереш, а плътската връзка винаги е оставена на заден план, така че за нея говорят като за пиене, ядене, естествена нужда и пр. Предвзетостта ме дразни. Живее си юначагата непрекъснато с жена, която обича и която го обича, а никога не става дума за желания! Нито един нечист облак не затъмнява това синкаво езеро! О, лицемер! Колко по-хубаво би било, ако беше разказал историята правдиво! Но действителността изисква по-космати самци от господин дьо Ламартин! Много по-лесно е наистина да обрисуваш ангел, отколкото жена – крилата прикриват гърбицата. И друго нещо: той с отчаяние посещава Помпей, Везувий и пр. – много умен начин да се образоваш между другото. Ето как, без нито една дума, изразяваща вълнение, след като в началото виждаме възхвалите за „Сан Пиетро“ в Рим, се създава това студено, високопарно произведение на изкуството, което трябва да буди възторг. Така е прието, това е изтъркана истина.

Нищо в тази книга не грабва. Бихте могли да си поплачете с отхвърления братовчед Чеко. Няма такова нещо. И накрая защо да не се дадат някои примери – да кажем, преувеличена възхвала на простотата (бедните класи и т.н.) в противовес на великолепието на имащите класи, скуката на големите градове.

Но работата е там, че Неапол никак не е скучен. В него има очарователни женски и при това те не са скъпи. Уважаемият господин дьо Ламартин пръв се възползва от тях и те не са по-малко поетични на улица „Толедо“, отколкото на „Маргелино“. Но не, необходимо е да създаваме условност, фалшивост. Дамите трябва да ни четат! Ах, лъжа, лъжа, колко си глупава!

Може би има начин от тази история да излезе хубава книга, като се опише какво всъщност е станало: млад човек покрай другите забавления спи в Неапол с дъщерята на един рибар и след като я отпраща, тя не умира, а се утешава, което е много по-обикновено и по-печално. (За мен краят на „Кандид“ е много по-крещящо доказателство за висша степен гениалност. Лъвът показва ноктите си в спокойното заключение, глупаво като живота.) За това е необходима независимост на личността, каквато Ламартин не притежава, поглед, проникващ до глъбините на живота, и най-сетне разбиране на правдивото – единственото средство да се стигне до истински въздействаща емоционалност. Още една последна бележка за емоционалността. Преди заключителната част Ламартин се погрижва да ни съобщи, че го е написал на един дъх, ридаейки. Какъв хубав поетичен прийом! Да, повтарям, тук има всичко, от което би могло да се създаде хубава книга.

Споделям мнението на Философа за стиховете на Готие. Те са много слаби, а невежеството на литераторите е чудовищно. „Меленис“ за тях е учено произведение; а в него няма нищо, което да не е известно на всеки зрелостник! Но нима те четат, нима имат време за четене? Пък и за какво ли им е? Оплитат се в собствените си приказки. Главата им се завърта от приятелските похвали, умът им затъва в тлъстини и те наричат това здраве!

А милият Готие е роден и създаден да бъде великолепен художник. Но журналистиката, общото течение, оскъдицата (не, да не одумвам това мляко, което храни силните), по-скоро безпътицата на ума – ето кое го принизява до неговите събратя. Ах, колко доволен бих бил, ако такова сериозно перо като перото на Философа, който е строг човек (по отношение на стила), би разпердушинило един ден хубаво всичките тези очарователни господа!

Връщам се пак на „Грациела“. Има едно новоредие, дълго почти цяла страница, пълно с инфинитиви: „да станеш сутринта“ и т.н. Човек, който си служи с подобни обрати в речта, няма слух; той не е писател. И никога не би могъл да извае старинни фрази, ярки, гъвкави и звучни. И все пак аз се стремя към някакъв стил, стил, който би бил прекрасен, който ще бъде създаден някой ден, след десет години или след десет века, и в който ще има ритъм, както в стиховете, точност, както в езика на науките, съзвучие и наситеност, както при виолончелото, блестящи искри, както при ракетите; стил, който би пронизал идеята като удар с кинжал и който би плувнал по гладка повърхност като лодка, подгонена от попътен вятър. Прозата е родена вчера, ето какво не трябва да се забравя. Стихът е преди всичко форма на древните литератури. В него всички прозодични комбинации вече са използвани, но при прозата не е така.

Наслаждавам се на историите на госпожа Р., а и Капитана е великолепен. Прекрасен човек! Откъсът от диалога, който ми изпрати, ми направи впечатление като някои диалози на Молиер; откровено и в същото време лирично. Горката женица! Колко тъжно ѝ става, когато открива, че любимият ѝ приятел е глупак! Как би ми се искало да присъствам в стаята и да проследя взаимните им любезности! Ти долавяш чудесно тези неща и би трябвало да обърнеш внимание в произведенията си на този вид човешки прояви. Притежаваш, от една страна, тънък, прозорлив и проницателен ум за комичното, но малко го развиваш в тази насока, докато, от друга, си със сангвиничен темперамент, многословна, страстна и несдържана от време на време – мисълта ти трябва да бъде стегната в корсет и да се закали отвътре.

Пишеш ми, че ти изпращам интересни разсъждения за жените – жените винаги си остават жени. Това е вярно; тях непрекъснато ги учат да лъжат и ги лъжат! Никой никога не е разположен да им казва истината и ако за нещастие проявим искреност към тях, те се дразнят от тази странна проява. Но най-вече ги укорявам за тяхната страст да поетизират. Мъжът ще обича своята перачка и дори да знае, че тя е глупава, това няма да му попречи да се наслаждава. Но ако една жена обича някой чирак, то той на всяка цена трябва да се окаже непризнат гений, избрана душа и т.н., така че благодарение на естествената склонност да хитруват жените не виждат истината, когато се срещнат с нея, нито красотата там, където може да бъде намерена. Тази принизеност (която от гледна точка на любовта сама по себе си е превъзходство) е причина за разочарованията, от които толкова се оплакват жените. Да искаш портокали от ябълкови дървета е обща болест за всички тях.

Оттук и изводът: жените не са искрени със самите себе си, не си признават чувствата, вземат задника си за сърце и си въобразяват, че луната е създадена, за да осветява будоара им.

Липсва им само цинизмът, тази ирония на порока; и дори когато са цинични, това звучи пресилено.

Куртизанката е мит. Жената никога не е била изобретателна в разврата.

Женското сърце е като пиано, на което мъжът – музикант егоист – си доставя удоволствието да свири мелодии; то заблестява и всички клавиши започват да говорят. Когато става дума за истинска любов, жената няма задна стаичка – тя не заделя нищо настрана като нас, мъжете; във всичките си благородни чувства ние все пак запазваме in petto едно малко мес­тенце за наша лична употреба.

Но стига с тези морални разсъждения. Да поговорим за нас двамата. И преди всичко за твоето здраве. Кажи, какво ти е?

Дай боже приказките на Прадие за моята плешивост да излязат верни! (Те ще поникнат отново!) Но причината да се появи едва ли е толкова весела: не защото бих искал да мина за непобедим, както би казал Корней. Аз имах Тразименски езера. Но никой освен мен не би могъл да го каже, така напълно беше възстановена Републиката. Особено от три седмици горките ми коси падат като политически убеждения. Не знам дали тоалетната вода „Табюрел“ би могла да ги задържи. Изпрати ми още две шишенца, за да опитам.

Сложи в пакета и „Бретан“, ако искаш, или нека остане у теб, все ми е едно.

Молиш ме да ти казвам нежни думи. Не ти ги казвам, но ги мисля. Когато копнея за теб, изпълва ме нежност.

Посещенията в Париж, където ме привличаш само ти, са моите оазиси в живота – там идвам да пия вода и да изтърся в коленете ти праха от своята работа. В мислите ми те блестят в далечината, окъпани в радостна светлина. Не ги подновявам често само от благоразумие, те ме разсейват. Имай търпение; по-нататък ще бъда с теб задълго.

След една година или осемнадесет месеца ще наема квартира в Париж. Ще идвам по-често и ще прекарвам там няколко месеца поред в годината. А сега ще дойда, като свърша първата част, не знам точно кога, не по-рано от месец. Ще оста­на една седмица при теб. Ще бъдем щастливи, ще видиш. И как е възможно да не те обичам, бедна моя, скъпа женичке? Ти толкова много ме обичаш! С такава добра, заслепена любов! Говориш ми такива ласкателни неща! И то не за да ме ласкаеш. Ако това, което ми казваш, е истина и ако по-късно и другите признаят всичко, което ти намираш в мен, ще си спомням с гордост предсказанията ти. А ако остана неизвестен, ти ще бъдеш ярък светъл лъч, проникнал в моята тъмница, химн в моята самота.

Далеч от теб, аз следя живота ти, отгатвам го, виждам те и често чувам шума от стъпките ти по паркета в твоята стая.

Оттук сега гледам как си навела глава над малката си кръгла маса, където пишеш; лампата ти свети. Анриет ти говори през преградката. Усещам под пръстите си нежната ти кожа; ти се притискаш от лявата ми страна.

В живота си не съм вкусвал много сладо­страстие (макар много пъти да съм го пожелавал). Ти ми подари такива мигове. Не съм имал и кой знае каква любов (особено споделена) и моето чувство към теб е много по-спокойно, но много по-дълбоко – ти си най-прекрасната любов, която съм изживявал в живота си. Тя се задържа, уравновесява се в душата ми.

В младостта ми в мен се сблъскваха страсти. Като в двор, където са се струпали коли и носачи; оттогава в сърцето ми остана някаква обърканост.

И затова се чувствам стар. Никой не би могъл да измери колко сили съм изхабил в тези огорчения. Питам се често какъв човек щях да стана, ако бях живял като всички, вместо да се затварям в себе си. И какво щеше да се случи с мен, ако бях получил всичко, което бях пожелал…

Само в провинцията и в литературната среда, в която аз плувах, са възможни такива вглъбявалия. Младите хора в Париж не познават всичко това.

О, стаи на моя колеж, вие бяхте изпълнени с много по-печална меланхолия, отколкото тъгата, която изпитах в пустинята!

Прощавай, ето че мина полунощ. Хиляди целувки. Какво писмо ти написах, а! Здравата зацапах листа.

Обсипвам те цяла с целувки.

Твой и още веднъж твой Г.