Последното писмо на поклонника разказва за края на Пътя, за щастието и любовта, обливащи сърцата на всички пристигнали в катедралата в Сантяго де Компостела, където са мощите на св. Яков.

Пристигането

Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта.
3. Ден на ден реч предава, и нощ на нощ знание открива.
4. Няма език и няма наречие, дето не би се чувал техният глас.
5. Техният звук се носи по цяла земя, и техните думи до краищата на вселената. В тях Той е поставил жилище за слънцето,
6. и то излиза като жених из брачния си чертог, радва се като исполин да измине пътя си:
7. от края на небесата е изходът му, и шествието му до другия им край, и от неговата топлина нищо се не укрива.
8. Законът на Господа е съвършен – укрепява душата; откровението Господне е вярно – простите прави мъдри.
9. Господните повеления са праведни – веселят сърцето; Господнята заповед е светла – просветлява очите.
10. Страхът Господен е чист – пребъдва навеки. Съдбите Господни са истина – всички са праведни;
11. те са по-желани от злато, и дори от множество чисто злато, по-сладки от мед и капки от вощен мед;
12. и Твоят раб бива опазван от тях; в тяхното спазване е великата награда.
13. Кой ще съгледа своите грешки? От моите тайни грехове ме очисти,
14. и от умишлените удържи раба Си, за да ме не обладаят. Тогава аз ще бъда непорочен и чист от голямо развращение.
15. Думите на устата ми и помислите на сърцето ми да бъдат благоугодни пред Тебе, Господи, крепост моя и Избавителю мой!

Псалм 18

На излизане от Понферада

Ето, че дойде времето и за този последен разказ. В него „изминавам” целия път от Понферада до Сантяго – уж някакви си 240 километра, а като се замисля, в тях се съдържа цяла вселена от чувства, срещи и преживявания. С какво ли да започна? Може би с молитвата в църквата „Нуестра Сеньора де ла Асунсион” („Нашата Господарка на възнесението”) в Понферада. В храма няма хора и както обикновено използвам да попея заедно с ежедневните молитви поне по едно песнопение във възхвала на Богородица и по един химн на Светия Дух. На излизане от църквата поемам пак напред, подминавайки потока пътешественици, доста сгъстил се след Асторга, където Френският път се слива с друга една разновидност на Камино – т.нар. Сребърен път идещ от Севиля. Подминавайки една от групите, дочувам зад себе си женски глас да подвиква „Nice singing!” (Хубаво пеене!). Без да погледна назад, свалям шапка и я размахвам високо в знак на благодарност, забравяйки за книжната салфетка, която току-що съм сложил вътре, за да попива потта, когато се изпотя на челото. Салфетката отлита, но аз не спирам и продължавам напред. Около пет километра по-нататък решавам да изпия едно кафе в крайпътно заведение. Вземам от тезгяха чашката и вестника за деня и сядам на масичка отвън. Както съм потънал в някаква статия, чувам същия глас да казва с британския си акцент: „Еxcuse me, this is yours, isn´t it?”(„Извинете, нали това е Ваше?”) – и нечия ръка поставя пред мен „моята” салфетка! Повдигам учудено очи и виждам около шестдесетгодишна дама с елегантна широкопола шапка в лилав цвят, прекалено елегантна за поклонник, но все пак с пътнически бастун в ръка. От удивление, вместо първо да благодаря, започвам да я заливам с въпроси: „Мила госпожо, защо просто не я подминахте или изхвърлихте? Та това е нищо повече от една книжна салфетка. И как изобщо разбрахте, че можете да ме срещнете?” „О, помислих си, че може да Ви срещна и да Ви я върна, господине, затова я запазих. Тя си е Ваша”, отвръща тя усмихнато. За момент губя способност да говоря. „Nice singing”, казва тя отново насред неловкото мълчание. „Не си ли давате сметка, госпожо, че това, което правите в момента, е безмерно по-красиво?”, успявам да кажа. Тя не отвръща нищо, само продължава да се усмихва. Каня я на кафе по случай рождения си ден. Отговаря, че за съжаление я чакат, извинява се, казва „Буен камино” с едно английско „у” накрая и забързано поема нататък, за да се присъедини към групата, а аз оставам загледан нататък с чувството, че току-що свише ми е бил даден най-важен житейски урок.

Виляфранка дел Биерсо

Равнинната област Ел Биерсо със столица Понферада е окръжена отвсякъде с планини и това е причината в нея да се образува особен не само географски, но и чисто човешки климат. В този преходен район освен кастилски на места се говори галисийски и дори леонски, отмиращият език на Леонското кралство, изчезнало след сливането му с Кастилското през 1230 г. Духовната столица на Ел Биерсо е Виляфранка дел Биерсо, градче на 24 километра западно от Понферада, където пристигам след обяда. Поради огромното си монументално богатство Виляфранка дел Биерсо е наречен „Малката Компостела”.

Веднага след влизането си в градчето човек попада на „Иглесия де Сантяго” („Църквата на св. Яков”) с нейната Порта на Опрощението. Нарича се така, тъй като тук, по разпореждане на испанския папа Каликст ІІІ (1455-1458), получавали опрощение всички поклонници, които били прекалено болни или слаби, за да продължат нататък през планините за Сантяго – все едно са достигнали до мощите на светеца. Градчето възниква през ХІ век благодарение на данъчните облекчения и привилегии, които леонско-кастилският крал Алфонсо VІ (1065 – 1109) предоставял, за да поощрява строежа на селища, обслужващи поклонниците. Вследствие на това тук прииждат и се заселват множество франки, откъдето иде и името – Виляфранка ( от villa francorum – селище на франките). Построява се и крепост, която да защитава подстъпите към О Себрейро, първото галисийско село на границата между автономните области Кастилия и Леон и Галисия.

Във Виляфранка дел Биерсо с мен се случват два коренно различни в духовно отношение епизода. В центъра на града влизам в огромната църква „Свети Николай” към манастира на отците-лазаристи [1] – най-голямата и представителна църква тук. Вътре няма никой освен три жени, които подреждат красиви букети от бели кремове из олтарното пространство – явно подготвят църквата за някакъв празник или сватба. Сядам да се помоля, но тъй като жените говорят на висок глас, приканвам ги към няколко минути мълчание, колкото да си довърша молитвата. На излизане се извинявам за забележката. Една от тях отговаря, че не аз, а те са тези, които ми дължат извинение, но че до такава степен са свикнали хората да влизат тук не за да се молят, че вече си говорят все едно са на пазара. Мисля, че тези думи обобщават съвсем точно не само духовното състояние на масовия пътешественик за Сантяго де Компостела, а и изобщо състоянието на днешната уж „християнска” (а може би „постхристиянска”) Европа, дарила тъй безценни духовни съкровища и светлина на човечеството. Неведнъж досега съм споменавал за това в настоящите пътеписи. Но вместо повод за осъждане или черногледство приемам това положение на нещата като Божие подкана към вярващите да усилят молитвите си за спасението на всички, „понеже (Господ) не желае да погинат някои, а всички да се обърнат към покаяние” (2Петр. 3:9); а щом Бог желае това, то Той желае да извърши делото Си чрез своите верни.

…Другото събитие във Виляфранка е може би най-вълнуващото по целия Път – срещата ми с монахините от манастира на св. Клара, място, където моят близък приятел-свещеник Фернандо Наваро от Мадрид от много години прекарва всяко лято отпуската си, с изключение на тази година поради сериозно заболяване. След литургията малката монашеска общност – около десетина монахини, всичките над петдесетте, ме канят в приемната за гости. Прекарваме в задушевен разговор цял час, дори се обаждаме на падре Фернандо по телефона с включен високоговорител, така че всички да го чуват и да могат да говорят с него. Питат ме дали имам къде да преспя тази вечер. Благодаря им за любезността, но не мога да приема, понеже ме чака още път – поне още двадесет и пет километра нагоре в планината. На изпроводяк ми подават торба с храна за няколко дни и ми заръчват да се помоля на Апостола за повече монашески призвания. Гласовете и погледите им са тъй благи, че не ме напуска усещането, че говоря с ангели. А когато излизам на улицата съм тъй развълнуван, че се връщам и моля сестрата-вратарка да предаде на всички, че това е най-хубавия рожден ден, който съм имал през живота си.

През планината към Галисия. О Себрейро

И отново – нощният път, моят път. Недалеч от Виляфранка той постепенно се издига и навлиза в планината. Покрай мен от тъмното изникват крайпътните табели на селата някъде долу, край реката Валкарсе: Перехе, Трабадело, Ла Портелар Вега де Валкарсе, Рутелан, Лас Еррериас… В последното село пренощувах преди седем години, в един конски обор, приспособен като частен поклоннически приют. Не ще забравя двете японки, които – като разбраха, че пиша хайку – ми написаха предсмъртното, пропито с източна безнадеждност стихотворение на своя учител Нанрей Кобори. Помня го наизуст:

Малко по малко

отминава животът.

Есенен вятър.

Преспивам върху асфалта на изоставен, тук-таме засипан със строителни отпадъци път, недалеч от пресичането на стария път N VI с магистралата. Някъде към седем и половина сутринта ме събуждат тежките тупвания на дъждовни капки. Скачам като ужилен (на няколко пъти в Италия и Франция ми се случи да прогизна от ненадеен среднощен дъжд), изваждам палатката и покривам първо постелката, сетне и колелото и изтичвам на сухо под моста на магистралата – буквално минута преди да се изсипе пороят.

Дъждът спира за половин час, а по околните зелени хълмове остават едри къдели мъгла. След още час подминавам последното кастилско село, Лагуна де Кастилия и ”възторжено” пресичам границата между Кастилия и Галисия. За мен това е малък празник – чувствам се наполовина пристигнал в Сантяго де Компостела,  до който ми остават „едва” сто и седемдесет километра, но след повече от две хиляди километра зад мен, завършекът на това дело изглежда съвсем близко. Едновременно с това обаче чувствам някакво опасение, че „нещо ще се случи” и няма да мога да го завърша, но веднага си казвам, че дори това да стане, аз ще съм безкрайно благодарен на Бог за всичко преживяно и преодоляно през последните два месеца. И наистина – поклонническият Път е преди всичко Път, а не цел. По една или друга причина – било болест, било изтощение или нападение на разбойници, през изминалите векове хиляди поклонници не са успявали да достигнат до заветната рáка с мощите на Апостола, но аз съм уверен, че Бог е оценил и възнаградил чистотата на тяхното намерение много по-високо, отколкото „покоряването” на целта от мнозина, които са го сторили в дух на самовъзвеличаване, без съзнание за Божията благодат и милосърдие.

По обяд вече съм се изкачил на 1300 метра височина до граничното селце О Себрейро с неговата скромна прероманска църква, където участвам в неделната служба. След Кастилия това обвеяно с тайнственост и история селце впечатлява дълбоко: къщите са от плочник, кръгли, със сламен покрив и без прозорци. Тук ги наричат „пойосас” и те са същите като онези, които са строили галисийците в предримските времена. Църквата е от 1072 г., построена е от френски монаси бенедиктинци. В нея се случва и едно известно в Европа евхаристийно чудо, описано по следния начин от бенедиктинския хроникьор падре Йепес през ХVІІ век: „Около хиляда и тристната година в околностите на О Себрейро, в село на име Барха Майор, живеел един селянин, който бил тъй голям поклонник на евхаристийната жертва по време на литургията, че никакво занимание или лошо време не могли да го отклонят от това да присъства на службата. Онази местност е нападана от всички възможни ветрове, а снегът, който се изсипва там е тъй преизобилен, че покрива не само пътищата, но погребва всички къщи, манастира, църквата и дори поклонническия прислон, което принуждавало хората да живеят, греейки се на огъня и светейки си със свещи, тъй като небето оставало скрито за тях по цели дни; и ако не било милосърдието на братята-бенедиктинци, обрекли се в служба на бедните (милосърдие, което нито реки, нито небеса могат да унищожат), то онова жилище щяло да остане напълно необитаемо. Независимо от всичко обаче в онзи бурен ден, след като се преборил със стихиите, с ветровете и снега, добрият човек най-сетне успял достигне до църквата.

В същото време един от свещениците отслужвал литургията. Правел това по-рано от обикновеното, тъй като не вярвал някой енориаш да се появи на служба в тъй лошо време. Когато човекът пристигнал, свещеникът вече бил осветил Даровете, и като видял новодошлия, поругал Причастието, казвайки си следното: „Я го виж този – дошъл е в тъй силната буря, хабейки сили, само и само да види малко хляб и вино!”. Тогава нашият Господ, Който върши своите чудеса дори в най-затънтените земни недра и ниши, извършил едно велико чудо в онази църква: хлябът веднага се превърнал в плът, а виното – в кръв. По този начин Негово Величество отворил очите на този жалък и недоверчив свой служител, а селянинът възнаградил за това, че е дошъл на литургия, преодолявайки тъй много препятствия.”

О Себрейро е известно още и с това, че тук е бил енорийски свещеник падре Елиас Валиня Санпедро (1929-1989), човекът, на когото дължим събуждането на поклонническото движение по Пътя и неговото обновяване в наше време. В края на 50-те години този духовник и интелектуалец (доктор по право) възстановява църквата в селото, строи прислон за поклонници, открива етнографски музей и поощрява създаването на т.нар. „Дружества на приятели на Пътя на св. Яков” из цяла Испания. През 1984 г. той и неговите съмишленици означават с жълти стрелки цялото трасе на Пътя, като днес тази стрелка, заедно с мидата „виейра”, е безпогрешен символ на Пътя за милиони пътешественици и поклонници от цял свят. Автор е и на първия туристически справочник за Пътя. Ето на този скромен, но изключителен човек и духовен пастир дължим превръщането в наше време на Пътя в маршрут от световна величина; и в знак на признателност за неговото наистина титанично дело след неговата смърт енориашите полагат тялото му в самата църква, а пред нея е поставен бронзов бюст, около който могат да се видят множество възпоменателни плочи, изразяващи благодарността на различни поклоннически организации от цял свят.

…От съседния на О Себрейро връх, О Пойо, ме чака най-бързото спускане по целия път – чак до Триакастела, и то в залеза, на фона на отвесни скали, над които се вият орли. Разликата във височините е седемстотин метра върху тринадесет километра дължина. Залязващото слънце е слязло под сивата облачна покривка и е образувало пламтяща ивица светлина между небето и земята.

Между Трикастела и Сариа

…След благополучното си пристигане в Триакастела мислено благодаря на Бога и на ангела-хранител за закрилата. Скоростта, която се достига по склона е около шестдесет километра в час, пътят е пълен със завои, и е достатъчно да не намалиш навреме, нещо да попадне между спиците или да се счупи някоя част (както счупих ос във Франция, само че при едно изкачване), или пък на пътя да излезе някоя животинка и пътешествието да приключи преждевременно и дори скоропостижно.

Бих желал да посветя няколко думи на красотата на галисийската природа. След сухата, но по своему красива Кастилия тези покрити с тучни пасища и цветя зелени хълмове, по които бягат сенките на върволици къделести облаци, изглежда като някакъв нов свят. Този пейзаж е далеч по-близък и на нас българите, особено когато във въздуха се носи неспирен звук на чанове и уханието на цветята се смесва с острия мирис на фураж и обор.

В Триакастела дочувам звуци на гайда и се задържам да послушам една младежка група, изпълняваща местната келтска музика на някакъв празник. Това поредно „забавяне” никак не ме смущава: като поклонник аз не съм подвластен на нищо друго, освен на веянията на Духа, а „Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа.” (Лук. 3:8). Както вече казах в един от предишните пътеписи, цялото поклонничество, от началото до края, спиранията и тръгванията, ляганията и ставанията, срещите и разделите, разговорите и мълчанията, всичко става само и единствено съгласно Божия почин и воля; и дали поклонническото пътуване ще завърши или не е също в Божиите ръце.

Звуците на келтската гайда („гайта”), тъпан („бомбо” или „тамборил”), дайре („пандерета”) и флейта („флаута”) са отглас от душата на голямото семейство на келтите, днес разпръснато из Ирландия, Шотландия, Уелс, Франция и Испания. Мелодиите и песните на този дълбоко мистичен народ са просто вълшебни, особено на фона на надвесилите се над Трикастела планински скатове.

Продължавам в тъмното и след полунощ пристигам в Сария, на около 100 километра от Сантяго. Тук опъвам палатка под един кестен, в края на огромен паркинг срещу пожарната. Преспивам, а на следващия ден използвам показалото се слънце, за да изсуша просмуканите от нощната влага палатка и дрехи на едно открито пространство в стария град. Завързвам разговор със семейна двойка, протестанти от ЮАР, после изпивам един чай в компанията на една австрийка и една възрастна дама от Корк, Ирландия. По едно време се появява и Яков, млад поляк, с когото се запознах в О Себрейро. Но тук няма значение кой откъде е и кой какъв е: всички ние сме „граждани на Пътя” и сме подвластни само и единствено на неговия закон: закона на братската любов, който всеки изпълнява някак съвсем естествено, по вдъхновение.

От Сариа до Арсуа

Същия ден извървявам един голям участък от пешеходния път, заблуждавам се, бутам колелото до изтощение по някакви изровени от пороите стръмнини, попадам на приказни места, на селца с десетвековни църквици, на стари гробища и самотни чифлици, откъдето бивам прогонен от едри кучета; отново завалява дъжд, обядвам на крак под едно широколистно дърво, връщам се на пешеходния Път, сетне с питане излизам отново на асфалта и в златния следобед пристигам в Портомарин, относително ново село, построено вместо старото, останало под водите на изградения през 1960 г. язовир. Единствената спасена от водите стара сграда е прекрасната еднокорабна романска църква от ХІІ век, построена от Ордена на св. Йоан Йерусалимски, пренесена камък по камък от старото й място и построена отново на площада на новото село. Ако човек се вгледа по-добре, може да различи знаците, с които работниците са означили навремето каменните блокове преди свалянето им, за да могат да ги съзидат отново.

Почивам, доколкото мога, в Портомарин (някакъв джазов духов оркестър от около 20 души обикаля селото и вдига голяма олелия), сетне продължавам до едно малко село, наречено Лигонде, на 70-ина километра от Сантяго; там спирам за пренощуване в едно обширно, залято от лунна светлина пасище край Пътя с наредени в края бали с фураж. Предвидливо опъвам постелката отвъд бодливата тел – в случай, че сутринта пуснат животните, преди да съм се събудил. На другият ден цял час се излежавам щастливо на припек, изчаквайки да се поразсее просмукалата тялото ми сладостна умора, а сетне поемам отново на път. Преминавам през един от най-красивите участъци на Пътя, по който като перли на огърлица са наредени галисийски селца от плочник, разделени от прекрасни ливади и горички. Потокът пътешественици и поклонници се е сгъстил неимоверно; може би подобна гледка на огромно множество поклонници е накарало арабския посланик към кастилския двор на емира Али ибн Юсуф [2] да напише през ХІ век: „Тъй многобройни са отиващите и идещите тълпи, че по пътя почти не остава свободно място“. Счита се, че в най-силните моменти на поклонничеството към Сантяго де Компостела са се отправяли между 200 000 и 500 000 поклонници [3]. Днес (преброяване от 2013 г.) те са около 215 880, като българите са 295 човека, в сравнение със 194 488 души през 2012 г., от които 211 българи [4].

Прекарвам целия следобед в Мелиде, присъствам на литургията, запознавам се с един „стар морски вълк” от Холандия, кръстосвал моретата в продължение на 40 години и дори акостирал неколкократно във Варна. Дошъл е на Пътя чак от Нова Зеландия, където живее сега, защото, както се изразява, чувства, че връзката му с Бога не била достатъчно силна и на тази възраст имал нужда от повече близост с Него. На излизане от литургията го виждам да седи отсреща на един голям каменен блок. С малката луличка, увиснала в единия ъгъл на устата му, и с широкополата си шапка този стар морски капитан прилича на оживял персонаж от някоя гравюра от ХVІI век. Същата вечер, на път към Арсуа, откривам във велосипедната си чантичка тайно пъхнати кутия бира и парче суджук – подарък от този мой холандски брат.

Преминавам през заспалата Арсуа и опъвам палатка на едно незастроено място в покрайнините на града. Нощите в Галисия са мъгливи, а мъглата се вдига едва когато се покаже слънцето: отначало като белезникав диск в млечното небе, който малко по малко се разгаря и го прояснява до синьо. Тук имам малко неразположение – от местната вода ли или от нещо друго, получавам болки в стомаха и разстройство, та трябва да гълтам хапчета, за да мога да продължа. Но, слава Богу, това отминава бързо и без последствия.

Сантяго де Компостела

До Сантяго остават още само 36 километра. Въртя бавно, наслаждавайки се на всичко, дори на най-малката подробност около себе си. Ако Бог даде, днес ще съм в града, към който се устремих от Рим преди вече два месеца – нещо, на което се радвам, разбира се, но с което ще завърши това духовно пътуване. На десетина километра от Сантяго спирам в крайпътно заведение, поръчвам си обилен обяд и прекарвам в градината му няколко часа, водейки си записки под един стар клен. Нито бързам, нито искам да бързам за където и да било – за два месеца Пътят е станал мой начин на живот, мой дом и храм и сега, когато остава тъй малко до целта, се бавя, отлагайки може би подсъзнателно неизбежния завършек.

Преди Сантяго преминавам през „Монте дел Госо” („Хълмът на радостта”), възвишение на няколко километра от града, откъдето вече толкова векове поклонници след един в много отношения „свръхчовешки” преход са съзирали за първи път кулите на катедралата на Сантяго.

Най-сетне някак неочаквано и невероятно се озовавам в крайните квартали на Сантяго. Спирам, за да се обадя на старите си родители и първо на тях да съобщя радостната вест, да им благодаря за подкрепата и грижата през цялото това време, пък и през целия ми живот; сетне по Божий промисъл влизам в първата църква точно при започването на литургията. На излизане търся място за преспиване и за мое щастие намирам стая в огромната семинария (Сolegio Menor), която през ваканцията на семинаристите служи като прислон за поклонници. Срещу скромна сума мога да се наслаждавам на тиха самостоятелна стаичка, с възможно най-проста подредба и едно разпятие над леглото, с прекрасна гледка към града, а също на мило обслужване и на чудесната компания на пристигналите същия ден хора.

На другия ден присъствам на задължителната за всеки поклонник „Misa del Peregrino” („Литургия на поклонника”) в буквално претъпканата с народ Катедрала. С огромна радост и любов съзерцавам тези обгорели, изпълнени с напрегнато благоговение лица, по някои от които се стичат сълзи, тези прегърнали се или здраво хванати за ръка двойки, децата, плътно притиснали се до родителите си, изпълнените с достолепие свещеници, арките, параклисите и свещените изображения, свидетелстващи за многовековната човешка река, неспирно вливаща се от четирите посоки на света в това „духовно море”, за да намери тук своето умиротворение…

В края на литургията следва задължителният обред на прикадяването на храма с огромния петдесеткилограмов кадилник „ботафумейро” (букв. „изпускащ пушек”), увиснал на дебело въже през макара на свода на катедралата, задвижван от шест човека, които теглят другия край на въжето с всичките си сили. Откъде идва традицията – едно време на поклонниците било позволено да спят в катедралата, което пък изисквало по време на литургията спареният въздух да бъде пречистван с обилни благовония. Гледката на огромното съоръжение, люлеещо се според изчисленията със седемдесет километра в час и достигащо в крайните си точки почти хоризонтално положение, е наистина впечатляваща.

След литургията се нареждам на опашката, за да се поклоня пред мощите на Апостола. Съгласно традицията първо се изкачвам до големия бюст на апостола (ХІІІ в.), изработен от оцветено дърво и покрит с обсипана със скъпоценни камъни сребърна наметка, а след това слизам в подземието, където се съхранява раката с мощите. След кратка благодарствена молитва отново се изкачвам в катедралата и обикалям параклисите – един от друг по-впечатляващи и преизпълнени с история, а накрая излизам на слънце на препълнения с всякакъв народ предкатедрален площад „Пласа дел Обрадойро”. Отляво на катедралата има голяма арка, през която непрекъснато пристигат от път поклонници: при излизането си на площада много от тях възкликват, вдигайки нагоре ръце, нерядко с по една тояга във всяка от тях; други поглеждат към небето и мълвят молитви, трети се прегръщат, целуват се и плачат, четвърти спират и се оглеждат възхитено, все едно са на прага на Обетованата земя, пети не издават никакви чувства, шести правят още няколко крачки, стоварват раницата си на земята и сядат уморено направо на напечените плочи, любувайки се на катедралата, която тъй често са разглеждали по сайтове, пътеводители и в мечтите си. Човек физически чувства мощните вълни от щастие, заливащи сърцата на всички току-що пристигнали на Пласа де Обрадойро хора.

Обикалям обширната, покрита с големи плочи гранит стара част на града. Освен катедралата Сантяго де Компостела предлага на поклонника редица свои забележителности: манастирът Сан Мартин Пинарио, палатът Хелмирес, катедралния музей, кралския поклоннически приют („Hospital Real”) и т.н. Срещу скромна сума пътешественикът дори може да се изкачи на покрива на катедралата и оттам да съзерцава великолепната гледка на целия град. Интересен тук горе е т.нар. Cruz de los Farrapos („Кръст на дрипите”), където едно време поклонниците обредно изгаряли старите си одежди в знак на скъсване с миналото и началото на ново, очистено от греховете бъдеще…

…На следващата вечер, наситил се на чувства и впечатления, вземам нощния автобус за Мадрид. В столицата се срещам за кратко с най-близките си приятели, които не бях виждал отдавна, а на другата сутрин вече летя обратно за моята София.

* * *

…Скъпи читателю, ето че дойде краят на това водоразделно за живота ми пътуване. Благодаря ти, че отдели от времето си, за да „ме придружиш” по него и коленопреклонно моля да ми простиш за всяко излишно обстоятелство и възможно себеизтъкване. Нека нашият Баща, Богът-човеколюбец, пази всички ни в Своята любов. Нему завинаги слава. Амин.