„Нямам никаква идея що за писател съм бил или съм. Но имам усещането, че съдбата е решила да ме направи писател и дано това да е цената на всички нещастия, които съм посял около мен и в мен“. Две писма до бившата му съпруга Здравка Лекова. Навършват се 43 години от убийството на Георги Марков.
6 август 1971 г., Лондон
Здравей Здраве,
Най-напред прости ми, че ти пиша на машина, но изглежда, че почеркът ми е станал ужасно нечетлив. Не ти писах дълго време, защото смятам, че нашата кореспонденция би се отразила неблагоприятно на атмосферата около тебе, второ, защото не получих никакво писмо от тебе, нито картичка още от миналата година, което може би се дължи на това, че адресът, на който получавах писмата си, се затри, тоест собственикът му замина нанякъде и може би вътре има цял куп писма до мене. Искам също да ти се извиня, че не ти пратих нищо, въпреки желанието ми, защото нямаше по кого, не поддържам никакви контакти с българи, както и да е, вероятно ще си послужа с пощата. Увалиев ми разказа, че се е видял с тебе, но не ми каза нищо съществено, само че си изглеждала много хубава и привлекателна. А на мене ми се иска да зная как върви работата ти, какви са проблемите. Разбира се, ти най-добре би ме информирала за това.
Действително, когато заминавах, не знаех, че моето пътуване ще продължи толкова дълго, и сега всичко ми е като насън. Струва ми се, че съм умрял веднъж, а след това са ме събудили, но имам ясни спомени за предишния си живот. В един миг ми се струва, че сънят ми е Англия, а друг път – България. Веднъж бях задрямал на бюрото си тук и ми се стори, че чувам как Генчев чука и вдигнах глава, за да погледна от моя прозорец надолу към София, но видях зелените ливади на парка срещу мене. Понякога се сещам с безпокойство дали си изключила бойлера, дали има вода или пак спира, както преди?… Паметта ми се оказа много силна и аз си спомням милиони подробности, които преди даже и не съм забелязвал. Ще кажеш, сантименталност или старост. Вижда ми се чудно, че ти работиш, че имаш контакти с хора, че ти, която беше абсолютно дете, сега се блъскаш сама и вероятно се справяш. Писах ти вече, че е глупаво и нахално да ти се извинявам за всичко, което ти причиних. Може би единственото обяснение е, че всичко, което стана и става, върви по някакви независимо от моята воля пътища, въпреки пределно ясното ми съзнание. Не искам да ти описвам живота си в Италия, който, въпреки грижите на брат ми, беше много тягостен и тъжен, нито изтеклата ми година в Англия. Опитвам се най-сетне да намеря някакво относително спокойствие, за да мога да напиша или да мисля нещо, което може би има значение само за мене. Живея най-прост и непретенциозен живот и се старая да се освободя от илюзиите, които години наред пълнеха главата ми. Но може ли да се живее без илюзии?
Чувствам, че през тия две години остарях с двадесет, може би за добро. С нашите си пиша често, те ме информираха, че си била в провинцията на снимки…
Казах на баща ми да ти каже на какъв адрес да ми пращаш писмата, но този адрес запази само за себе си.
При мен няма нищо за отбелязване. Едни много дълги, английски летни дни, много горещи и, разбира се, непоносимо шумни. Изглежда, че светът на тихите места се свърши. Уча английски и се мъча да пиша на български, това е всичко. Днес вестниците, радиото и телевизията съобщиха, че Армстронг е умрял. Стори ми се, че като с него си отиде и някаква много ритмична част от моя живот. Работи ли още магнетофонът? Аз имам друг, японски, който ми се струва, че е по-кофти. Би ми направило голямо удоволствие, ако ми пратиш някаква снимка. Също ще се радвам, ако ми пишеш, когато имаш възможност и настроение…
Сега ти желая хубаво лято, да бъдеш здрава и с добро настроение
Твой Гошо
***
6 ноември 1972 г., Лондон
Здравей Здраве мило,
Най-напред честит рожден ден, да си ми жива и здрава още за много години и дано имаш повече щастие и спокойствие, отколкото досега. Много исках да ти пратя нещо и все се озъртам за някой, защото на пощата не ѝ вярвам. Също моля да ме извиниш, че веднага не ти отговорих на писмото, но все искам да ти напиша едно дълго и подробно писмо. Получих известие от нашите, че делото ни е минало. За мене това не е имало никакво значение, тъй като нямам никакво намерение да се женя и, както изглежда, ще трябва да прекарам останалата част от живота си сам. Почти разбрах, че трябва да се примиря с това, макар че със самотата никога не сме били приятели. Може би ти най-добре разбираш тия часове-години. Опитвам се да ги запълня поне с най-жестока работа и може би с някакъв последен опит да разбера какво търся на тази мъничка планета.
Днес цял ден мислих за тебе, гледах снимките, които ми беше пратила и се питах какво правиш сега. Исках да ти звънна по телефона и да ти честитя. Не знаех дали още съществува този телефон, дали още седи на нашия смешен и чуден бюфет, не знаех дали няма да ми се обади някакъв чужд глас и да ми каже „грешка“. Опитах се да си представя твоята стая. Много добре познато упражнение – затваряш очите и започваш да нареждаш нещата, винаги най-напред покрай стените, иначе можеш да пропуснеш нещо. Ти ми писа, че са взели моята стая. А ето че аз не искам да те попитам – кой сега живее вътре? Не съм сантиментален, но не искам да пъхам в моя живот чужди присъствия.
Като се обръщам сега от Лондон назад и се взирам в нашия живот, мога да кажа, че независимо от всичко, което се случи, имаше чудесни неща и сигурно съм те обичал най-искрено и най-дълбоко. Не искам да виня никакви обстоятелства, защото знам, че мога да виня само себе си, собствения си характер и лудото търсене на нещо, което може би не съществува, а може би го има, но аз не съм го видял. Във всички случаи нашата среща във Владая ще си остане най-хубавото, най-смисленото и най-чистото, което този живот ми даде. И ако ми е мъчно за нещо, то е, че позволих всичко това да стане във Владая, без да дойде в Драгалевци.
Не зная как живееш сега и страшно ми е, че не мога наистина да узная. Много пъти казвах, че ако има друг свят, ти сигурно ще отидеш в рая, може би не толкова поради твоите добродетели, колкото поради греховете на другите. Бих искал да си останала „същата“. Времето и разстоянието ме научи да ценя и обичам „същото“, може би защото вече ми е трудно да понасям мисли за промени.
Сега е точно полунощ. Ти си с един ден по-стара, аз с един век. Не ми се спи. Не мога да спя повече от пет часа на денонощие, просто свикнах да си лягам в два и да ставам в седем. Чета много, пиша много, мисля много, разговарям съвсем малко. Живея в огромен, празен апартамент, който някога е бил балетна школа и стените са в плъзгащи огледала. Никога преди това не съм бил заставян да гледам толкова много собствената си физиономия, която продължава да ми се вижда все по-чужда и по-чужда. Всъщност има ли някой собствена физиономия.
Лондон е море. Някои казват, че е на-хубавият град на земята, а други казват, че е най-отвратителният. Аз не казвам нищо. Харесва ми това, че реалностите тук не са измамни и че измамите са реални. Това поне ми помага да отсея много неща, макар че самото действие (отсейването) е глупаво. Добре е, когато виждаш лордовете, да виждаш и проститутките, защото това е животът, особено когато имаш правото да виждаш. Нямам никаква идея що за писател съм бил или съм. Но имам усещането, че съдбата е решила да ме направи писател и дано това да е цената на всички нещастия, които съм посял около мен и в мен. Разбира се, надявам се всичко това да бъде далеч от площадите и панаирите.
Кажи ми какво става с тебе? Какво има около тебе? Как работиш? Жал ми е, че досега не можах да направя нищо особено за тебе, но сигурно ще опитам. За всеки случай да ти кажа, че ако нещо се случи с мен, застрахован съм за една огромна сума, която трябва да се раздели между тебе, брат ми и нашите. Не ми се вярва в такива глупости, но все пак всичко се случва. Все пак предпочитам да живея. Може би единственото реално нещастие е усещането, че съществуваш – все едно къде, все едно как и все едно докога…
Исках да ти напиша някакво радостно писмо, пък то сигурно излезе дневник на хипохондрик. Между впрочем Англия съвсем не е тази тъжна мъглива страна, която не знам кой и кога е нарисувал пред нас. Времето е много топло, приятно и всичко все още е чудно зелено. Една наистина много красива и жизнена страна, дори за изгнаници като мене.
Целувам те
Твой Жоро
