„Магазинче за канцеларски материали Цубаки“, Ито Огава, превод Мартина Неделчева, издателство „Локус Пъблишинг“, 2025 г.
Погледнат отдалеч, сюжетът на книгата е за изкуството на калиграфията. Младата двайсет и пет годишна Хатоко си изкарва хляба, пишейки (или преписвайки) чужди писма. Представяме си Акакий Акакиевич Башмачкин и сме готови да махнем пренебрежително с ръка. Ала ще сгрешим. Най-малкото защото Борхес (в „Аналитичният език на Джон Уилкинс“) разделя животните освен на малки и големи, освен на хищници и тревопасни, на гръбначни и безгръбначни, и на такива, които са изписани с много тънка четка от камилска козина, и на животни, изрисувани с японски туш. Героят му стига до подобна констатация благодарение на стара китайска енциклопедия. И при все че всички сме склонни да вярваме, че тя е измислена от самия него, Ито Огава категорично ни възразява. Не! Не е измислица въображаемото знание. То е истинско като изгревите и като залезите и според това как и върху каква хартия ги изписваме, те ще придобият магическата сила да са повече от откровение. Традицията нарича подобен тип разказване healing fiction или изцеляваща литература. Вероятно защото наистина има силата да лекува рани и да изличава белези.
Но сякаш е по-добре да обясня казаното с пример. Някой си (в романа името му е Мицука) иска да съобщи на семейните си приятели, че след петнайсетгодишен брак, вече е разведен. Иска да обясни какво се е случило, без да засяга ничие достойнство. От което следва лятното[1] писмо на Хатоко или „Удостоверение за щастлив край на брака“. То е изпратено с пощенски марки, емитирани в деня на сватбата. „Вътрешността на плика бе тъмносиня като тъмното нощно небе и внушаваше, че дори в глъбините на мрака, надеждата грее като звезда“ (стр. 61). Важно е адресът на плика да е хоризонтален и да е изписан с писалка вместо с четка. Важно е мастилото да е „Ербен“, защото само при него има цвят гри нюаж. Не всеки ще се сети, но на френски това означава сив облак и е най-деликатният начин да се обяснят причините за един развод. И то да се обяснят така, че дори и унинието да носи уют. В японската традиция това се нарича iyashikei и се свързва с хилядолетната нишка, свързваща Сей Шонагон и „Записки под възглавката“ с „Магазинче за канцеларски материали Цубаки“. Струва ми се, че само в този контекст може да стане ясно защо магазинчето се нарича „Цубаки“. Защото това е името на японската камелия. Цвете, което е повече от мистично. Философът Рикю, търсейки мястото му в чаената церемония, пише през XVI век трактат за него[2], а стотина години по-късно то се превръща в таен символ на християните в Япония. Казват, че и до ден днешен гейшите използват маслото от японска камелия за парфюм, символизиращ безсмъртието[3]. Невъзможно е човек да вникне във всички съкровени значения на цветето Цубаки, но нали затова са предците и техните писма…
Като че ли това е тайната на даишо, т.е. на писането (и нерядко четенето) на чужди писма. Безброй детайли, трупани в различни епохи. Без никой, особено ИИ, да осъзнава колко мъдрост може да има в писането на ръка. Наклонът на почерка и плътността на мастилото… Те също са част от текста. Изясняват и опрощават много неща. И което е особено важно, могат да бъдат четени като писма, писани от рая. Като аргумент за привидно причудливата си теза ще привлека разказа за г-н Мацубара. Неговата деветдесетгодишна майка живее в старчески делир заради поетичните писма на покойния си съпруг. Чете ги и буквално се сраства с тях. Препрочита ги до безкрайност със сляпата увереност, че мъртвият пак ще си дойде вкъщи. Миналото отново ще се върне и всичко ще бъде така, както винаги е било… И така – до момента, в който синът на госпожа Мацубара не решава да поръча писмо от мъртвия си баща. За да покани майка си в рая. Така, както кавалер кани дама на вечеря. Хатоко пише поканата. На отдавна забравената полупрозрачна хартия уаши. Защото и душата прилича на уаши. А и връзката с онзи свят е сравнима с оризова хартия. Всичко е толкова истинско и госпожа Мацубара наистина тръгва за срещата. Може би защото поканата е със светлосиво мастило. Казват, че подобен цвят се получавал, когато се прибавят сълзи към мастиленото черно… и че няколко капки променяли всичко. Благодарение на писмото, престарялата жена напуска този свят. Реалността е на границата на естественото и свръхестественото. По-тънка от камилски косъм е тази граница и романът на Ито Огава неистово иска да рефлектираме върху нея. Има ли я в действителност? И ако отговорът е: да, можем ли да я променяме? Можем ли – подобно на господин Сонодо (81 стр.), който някога е бил влюбен, да напишем такова есенно писмо, в което уж да съобщаваме, че ни има, но в действителност да изповядваме една любов, която е свършила сякаш преди хилядолетие. Би трябвало да може, настойчиво ни убеждава книгата. Защото в короните на старите японски камелии все още слизат духовете на предците. Иначе защо така тихо ще потрепват и защо така умело ще разказват времената?
––––
[1] Книгата е композирана чрез четири подобни истории, които са подредени като четирите годишни времена. Вероятно заради четирите „сезонни“ символики на японската камелия (която чрез заглавието на книгата се превръща в основен герой на романа).
[2] „Записки за южните краища“.
[3] Възможна е алюзията с библейската блудница, изливаща миро в нозете на Христос.
