Изданието на „Колибри“ включва три кратки кореспонденции на австрийския поет Райнер Мария Рилке (1875–1926). Публикуваме откъс от книгата и предисловието на съставителката и преводачка Майа Разбойникова-Фратева.

В първите две, известни като „Писма до един млад поет” и „Писма до една млада жена”, Рилке споделя своите разсъждения за смисъла на творческия акт и функциите на изкуството, за пола, Бога, самотата. Кореспондецията на Рилке с руската поетеса Марина Цветаева (1892–1941), водена месеци преди смъртта на поета, е страстен разговор, сливане в езика и в поезията, което копнее за вечността. Събрани в едно издание, тези сами по себе си самостоятелни произведения са документ на времето и ключ към творчеството на двама от най-големите поети на XX век.

ЗА ТОВА ИЗДАНИЕ И ПРЕВОДА НА ПРЕВОДА

Поетът Райнер Мария Рилке е поддържал интензивна кореспонденция с широк кръг от хора. Съхранени са огромен брой писма, от които до момента са публикувани около седем хиляди. Мнозина изследователи следват внушението на самия Рилке и разглеждат писмата му не само в контекста на цялостното му литературно творчество и обратно, а и като самостоятелни литературни произведения.

Формалните белези на голяма част от тях съответстват на различни по обем и структура каталози от критерии за литературност, а като съдържание дават пълно основание да бъдат разглеждани като особен вид адресирани есеистични произведения, в които в характерен стил са изложени естетически и философски възгледи. Поради огромния обем на материалите най-често се практикува публикуването на избрани писма на Рилке и подборът естествено отразява концепцията на издателското намерение.

Българският читател вече е имал възможност да се запознае с избрани писма, статии, есета и страници от дневници на поета благодарение на сборника „Мелодия на нещата“1. В него са включени текстове, имащи ключово значение за изясняване на естетическата концепция на поета, на отношението му към феномени на литературата и изкуството, към личности, чието влияние е изпитвал и рефлектирал.

Съставителството и чудесният превод дават възможност на българския читател да обогати знанията си за естетическите, философските и светогледните позиции на поета и същевременно да придобие представа за литературността на избраните писма.

От съдържателна гледна точка Рилке третира в писмата си най-разнообразен кръг от проблеми. С дългогодишната си приятелка Лу Андреас Саломе той обсъжда емоционални състояния, обикновени ежедневни тегоби, съвместни планове за действия и пътувания, описания на разговори и срещи с други хора, поетологични разсъждения, доклади от творческата работилница. Безспорен майстор в жанра, Рилке често пъти разчита на епистоларното си красноречие, когато трябва да опише притесненото си положение и да убеди щедри приятели да го подкрепят. Биографите твърдят, че тези писма, неустоимо въздействащи, най-често са постигали целта си. Можем дори да предположим, че съвременниците му са били много по-уязвими за очарованието им от по-късните читатели, тъй като Рилке е демонстрирал в тях върховното постижение на определен начин на говорене, на високо ценен във времето си стил. Подчертаната литературност на писмата безспорно изгражда специфична връзка между адресатите и творчеството на поета, в този смисъл получателите им вероятно са се чувствали по особен начин съпричастни на твореца и творчеството. От тази гледна точка самата литературност на обширната Рилкева кореспонденция носи и характера на документ на времето.

Публикуването на писма е голяма тема в едиционната филология и повдига много въпроси, с които се сблъскват всички ангажирани в тази дейност. Настоящото издание предлага три кратки кореспонденции. Първите две, известни като Писма до един млад поет и Писма до една млада жена, съдържат само писмата на Рилке, а третата включва писмата на Рилке и руската поетеса Марина Цветаева.

При Писма до един млад поет става дума за кореспонденцията на Рилке, водена през 1903, 1904 и 1908 г. с младия, литературно изкушен офицер Франц Ксавер Капус. Писмата до Капус са издадени през 1929 г. от своя получател под споменатото вече заглавие. Четири от тези писма са включени и в сборника „Мелодия на нещата“, а бележка към текста напомня, че „откъси от писмата са публикувани в български преводи в сп. Златорог през 1930 г.“ (с. 338). По-новите, цялостни издания на Писма до един млад поет (на немски и в преводи) се отказват от присъстващите в първото издание уводни думи на самия „млад поет“. На вниманието на българския читател се предлага обаче и въведението на господин Капус, което споделя издателското му намерение – важно е само какво е казал поетът, а останалите трябва да замълчат. Все пак въведението напомня контекста на възникването на отговорите, подчертава диалогичния им характер, позволява заедно с тяхната литературност да се открои и стойността им, свързана както с комуникативната страна на жанра, така и с функцията на поета като институция, а също и с личността на Рилке, съпричастна и загрижена за младия човек и в ролята на наставник и житейски ментор. В писмата си – отговори – Рилке е доброжелателен съветник, дистанциран по-възрастен приятел, който анализира и разсъждава, за да насърчи и утеши един по-млад човек, чието призвание за поезия изглежда по-скоро съмнително. Поетът остава през цялото време добронамерен, макар и на моменти да изглежда леко отегчен от вероятно повтарящите се оплаквания и болки на младия господин Капус. Рилке рядко се спира на изпращаните му стихове и отказва да влезе в ролята на литературен критик, отделя много повече място на първоначалния поетичен избор на темата, на подготовката за поетична дейност, на психологическите ѝ предпоставки. Очевидно господин Капус засяга в писмата си не само естетически проблеми, а споделя и свои лични преживявания от любовно-еротичен, религиозен и професионален характер. Макар отговорите на Рилке никога да не стават конкретни, предложените теми за размисъл го вдъхновяват за по-обширни разсъждения, на които дължим възможността да научим за интересните му схващания относно бъдещото развитие на взаимоотношенията между половете, очакваната промяна на женското и алтернативната му ценност по отношение на мъжкото и прочее. Въпросите, чиито отговори се очакват от Рилке, може да бъдат разпознати и на свой ред разглеждани заедно с разсъжденията на поета в измерението на документалното по отношение на времето и епохата. Не толкова разточителното богатство на езика, колкото синтактичната и смисловата сложност на изказа, разнообразната и своенравна пунктуация, превърната в изразно средство, са характерни за писмата.

Писма до една млада жена са публикувани за първи път през 1930 г. в лайпцигското издателство „Инзел“ от зетя на Рилке Карл Зибер, който не разкрива самоличността на получателката на писмата. И тази кореспонденция е инициирана отвън, от непознат за Рилке човек. В писмата си поетът реагира на споделените обстоятелства и проблеми емоционално, но дискретно, без да навлиза в подробности. Обсъжданите факти от живота на кореспондентката му често може да бъдат реконструирани от читателя, но има места, в които просто трябва да се примирим, че ни липсва пълният контекст (например в петото писмо).

Все пак, за да разберем по-добре конкретиката на писмата и да отчетем сериозността, с която Рилке е приемал отрежданото му от читателите място в техния личен живот, отговорността си на публична личност и поет, е добре да знаем някои неща за младата жена. През 1934 г. са публикувани шестнайсет Писма до Райнер Мария Рилке, от които става ясно коя е жената, с която Рилке си кореспондира от 1919 до 1924 г. Това е Лиза Хайзе, учителка по пиано и съпруга на художника Волфганг Хайзе. Периодът на кореспонденцията ѝ с Рилке обхваща очевидно много трудни за нея години след раздялата със съпруга ѝ, през които младата жена се опитва сама да се справя с живота и да осигурява нужното за себе си и за сина си.

Писмата с Рилке обсъждат планове, усилия, опити, един от които е наемането на селскостопанска земя и разработването на зеленчукова градина, от чиито приходи преживява една малка общност. Този вид труд сред природата, борбата със земята дават повод на Рилке за оптимизъм, карат го да прави паралели между своята работа във „вътрешната градина“ и труда в зеленчуковата градина на Хайзе. Впоследствие Хайзе се връща към професията си на учителка по пиано. И в тази кореспонденция Рилке засвидетелства дълбока съпричастност. Отредената му роля е не на съветник по въпросите на поезията – Лиза, макар че също се занимава с писане, не търси от него поетични съвети, – а по-скоро на приятел, който може да окуражава и вдъхва сили в труден момент. С тази задача Рилке се справя, като обвързва конкретните факти от живота на Лиза с по-общи разсъждения, отвеждащи ни отново в света на вижданията му за функциите на изкуството, за самотата и доброто, за творчеството и работата, за мъжа и жената. В тези писма поетът разсъждава и за конкретното историческо време, споделя и своите житейски несгоди.

Публикуването на двете кореспонденции в тяхната цялост по отношение на писмата на Рилке и фактът, че те са адресирани до по същество непознати хора, обърнали се за помощ и утеха към поета, ни позволяват да ги разглеждаме и като документи на времето, отреждащо специфична роля на поета и писателя в обществото.

Третата кореспонденция, водена на немски език, представя писмата между Рилке и Марина Цветаева. Нека отбележим, че две от писмата на Рилке до руската поетеса също са известни на българските читатели и са публикувани в сп. „Пламък“, кн. 10/11, 2003 г. заедно с елегията, която Рилке посвещава на Цветаева, в превод на Ивета Милева.

Този път Рилке слага началото на кореспонденцията и първото му писмо до Цветаева е написано по молба на Борис Пастернак. Тази представена в цялост кореспонденция поставя сякаш външната скоба в житейския път на Рилке. В писмата до Марина Цветаева разпознаваме поуморения поет, потърсил усамотение в замъка „Мюзо“, изтощен от описаното в писмото от  май 1926 г. творческо избухване, довело до завършването на Дуински елегии и създаването на Сонети към Орфей.

Писмата на Цветаева връщат Рилке към руското му преживяване, към познанства с ключови представители на културния и литературния живот в Русия, с които влиза в контакт по време на двете си пътувания в компанията на Лу Андреас Саломе през 1899 и 1900 година. И за двамата кореспонденти писмата имат изключителна, макар и различна, емоционална стойност. Бурното възхищение на Марина Цветаева радва и привлича поета, обещава му прилив на жизненост, нова любов, но същевременно неопровержимо му показва и собственото му състояние на умора и физическо страдание. Кореспонденцията се води на немски език по предпочитание на Марина Цветаева, а писмата им се вплитат едно в друго, заимствайки си изразни средства, цитати, тълкувания, думи.

На места те са неразличими от поезията и вече са използвани като съкровищница с аргументи за тезата, че писмата на писателите трябва да бъдат разглеждани основно като самостоятелни литературни произведения. Марина Цветаева борави по виртуозен начин с немския език, като непрестанно кове игри на думи, включва ги в стилистични фигури, разлага ги на съставните им словообразувателни елементи, създава нови думи и изтръгва от тях звучене, мелодия и значения. Писмата ѝ са накъсани, мисълта, визията, емоцията вървят паралелно, невинаги са точно отразени в писмото, то просто маркира техния бяг и редуване.

Очакването е, че Рилке ще разбере всеки намек, посланието на всеки цитат, всяка езикова игра и закачка, всяка реторична фигура, словесна формула, всяко излишно от гледна точка на правописа тире, всяка скоба и всеки знак. Запленен, Рилке отговаря в стила, от който Цветаева се възхищава, писмата му се очаква да бъдат писма на поета Рилке и те наистина са. На моменти се наблюдава необичайно забързване, накъсване, което може да се обясни със заявеното желание да пише като Цветаева (вж. писмото от 28 юли 1926 г.). Дори споделянето на ежедневни тегоби и неволи е изведено от зоната на делничното и осветено от езика на поезията. Двамата кореспонденти са много различни, но близостта им се изгражда върху общата убеденост, че е невъзможно да съществуват извън поезията и езика. Цветаева и Рилке присъстват в пълнота в тези няколко писма, затова смятам, че кореспонденцията им представлява интерес за изследователите и почитателите и на двамата поети. Цялостното ѝ представяне разкрива динамичен поетичен разговор, който се разгръща и набира сила, поетическо и поетологично самоописание и взаимно описание, възникване на определени мотиви, които се появяват, прескачат от писмо в писмо и биха останали неразгадаеми, ако сме лишени от възможността да проследим тяхното движение. Кореспонденцията между Рилке и Цветаева е открита през 1977 г. по данни на известния литературовед Константин Азадовски и е публикувана през 1983 г. в издателство „Инзел“. През 90-те години на ХХ век Азадовски подготвя ново издание на писмата на руски език, като разширява първото с допълнителни бележки, материали и гледни точки, добавя текстове и писма на Цветаева до приятелката на Рилке Нани Вундерли-Фолкарт и дъщеря му Рут Зибер-Рилке. Това издание несъмнено поставя кореспонденцията в контекста на творчеството на поетесата, обвързвайки писмата ѝ на много нива с литературното ѝ творчество, но внася и яснота относно интертекстуалните връзки в кореспонденцията, а също и относно житейските констелации при двамата поети. През 1992 г. обогатеният сборник на Азадовски е издаден в превод на немски отново в издателство „Инзел“. Точно това издание е използвано при настоящия превод на български език. Там, където не е отбелязано друго, бележките следват немското издание. Техният обем е редуциран и съобразен с различния издателски контекст.

Четенето на кореспонденцията между Рилке и Цветаева създава у читателя известно усещане за изключеност от разговора между двама, които се срещат и разговарят в общия си свят, в който се говори на единствения, „майчиния език“, в смисъла на Цветаева (добре познаваща Гьоте), който може да бъде преведен на който и да било от езиците само с помощта на поезията. Езикът на тази кореспонденция действително е езикът на поезията. Приемайки, че поезията е превод, както твърди Цветаева, за превода на тези писма остава опцията да бъде почтителен превод на превода.

С публикуването на трите кореспонденции – две едностранни (само писма на Рилке), а другата – двустранна, се напомня и за други функционални опции на жанра „писателски писма“. С изчезването на културата на писмото, изтласкана от по-нови форми на комуникация, писмата на забележителните личности все повече ще придобиват смисъл не само на творчески и биографични документи или на самостоятелни произведения, но и на специфичен информационен архив, позволяващ заключения и наблюдения върху социалните роли, формите на общуване и техните възможности в епохи, високо ценящи и използващи интензивно комуникационния канал „писмо“.

Майа Разбойникова-Фратева

1 Мелодия на нещата (съставител, преводач и автор на послеслова Бисерка Рачева), София: Народна култура, 1993.

Райнер Мария Рилке, Писма до един млад поет, Писма до една млада жена, Райнер М. Рилке –Марина Цветаева, ИК „Колибри“, 2016 г., съставителство и превод Майа Разбойникова-Фратева.

РАЙНЕР МАРИЯ РИЛКЕ ДО МАРИНА ЦВЕТАЕВА

В момента: хотел „Хоф-Рагац“ Рагац (Швейцария)

28 юли 1926 г.

Ти, прекрасна Марина,

Още в първото ти писмо, а също и във всяко следващо неизменно се възхищавам на последователното търсене и намиране, на неизтощимото ти пътуване към съдържанието на мислите ти, а също така и на тяхната неизменна правота.

Имаш право, Марина (не е ли това рядкост при жените?), властваш над правотата си в най-пълния и най-безгрижен смисъл. „Имаш право“ не заради нещо и не поради някаква причина; твоето право произтича от цялото и е напълно отвъд всяка необходимост, произтича от пълнотата на нещата и поради това запазва власт над безкрайното.1 Когато ти пиша, искам да мога да пиша като теб, да изразя себе си като теб, по твоя начин, с твоите спокойни и същевременно толкова прочувствени средства. Изказът ти, Марина, е като отражение на звезда, изплувало във водата и смутено от нейната живост и ромолящата ѝ нощ, разрушавано, заличавано и отново допускано, все по-дълбоко; веднъж приютено в този огледален свят, след всяко изчезване то прониква още по-навътре в него! (Ти – огромна звезда!) Спомняш ли си как Тихо Брахе2 по времето, когато още не му е позволено да се занимава с астрономия – през ваканцията напуска университета в Лайпциг и се завръща у дома, в имението на някакъв вуйчо… там се оказва, че вече познава и носи в паметта си (pense: il savait le ciel par coeur!3) небето (въпреки Лайпциг и юридическите науки!) толкова точно, че един обикновен поглед към небосклона – не проучващ, а просто търсещ отмора поглед – му дарява нова звезда в съзвездието Лира: първото му откритие сред звездната природа. (И ако не се лъжа, не е ли точно тази звезда Алфа в Лира „visible de toute la Provence et des terres mediterrannees“4, която скоро ще бъде кръстена на Мистрал5? Всъщност това не би ли било достатъчно, за да се доверим на времето, в което то се случва: поетът, запратен сред звездите: Tu diras a ta fille un jour, en  t’arretant a Maillane: voici „Mistral“, comme il est beau ce soir!6 (Най-сетне „славата на поета“ достига отвъд имена на улици!)

Но теб, Марина, не можах да открия с невъоръжено око, Борис монтира телескопа под моето късче небе… първоначално пред погледа летяха празни пространства и изведнъж се появи ти, чиста и силна, насред небесното поле, там, където лъчите на първото ти писмо те сътвориха за мен.

Последното от 9 юли е при мен: колко често се канех да ти отговоря! Но животът ми така странно натежава вътре в мен, често изобщо не мога да го поместя; струва ми се, че тежестта му поражда ново отношение към самия него – от детството не ме е спохождало такова трайно настроение; тогава обаче светът бе устойчив и тегнеше върху човек, който сам не бе нищо друго освен опърпано крило, губещо едно по едно перцата си във вълната; сега аз самият съм тежестта, а светът наоколо е като сън, а лятото – така странно разсеяно, сякаш напълно е забравило собствените си дела…

Както виждаш, отново съм напуснал „Мюзо“: тук, в „Рагац“, се виждам с най-старите си и единствени приятели, с които поддържам връзка още от Австрия… (колко още, възрастта им далеч надхвърля моята…). Неочаквано с тях се появи и една от Вашите руски приятелки, руски човек, представяш си, нали, как ме развълнува тази среща! 7 Но вече всички заминаха, а аз ще остана още  малко заради красивите и аквамариново бистри лечебни извори. А ти?

Райнер

„Car mon pis et mon mieux
sont les plus deserts lieux.“8

Подарък от теб; записвам го в бележника си.

МАРИНА ЦВЕТАЕВА ДО РАЙНЕР МАРИЯ РИЛКЕ

Сен Жил сюр Ви

2 август 1926 г.

Райнер, получих писмото ти на имения си ден 17/30 юли, защото и аз имам светица, макар и да се чувствам първата, кръстена с това име, така както и ти се чувстваш като първоносител на твоето. Светията, който се е наричал „по-чистият“9, сигурно е имал друго име. Ти си Райнер.

Най-хубавият подарък за имения ми ден – писмото ти. Съвсем неочаквано, както всеки път, никога няма да привикна към теб (нито към себе си!), към учудването, нито пък към мислите си за теб. Ти си това, което ще сънувам тази нощ, което ще ме сънува тази нощ. (Да сънуваш или да те сънуват?) Ще бъда една непозната в чуждия сън. Никога не те очаквам, винаги те разпознавам.

И ако някой сънува и двама ни – в неговия сън ще се срещнем.

Искам да дойда при теб и заради новото си Аз, което може да възникне само с теб и в теб. И след това, Райнер („Райнер“ – лайтмотивът на писмото) – не ми се сърди, та това съм аз, искам да спя с теб – да заспя и да спя. Най-прекрасната дума, която е измислил народът, колко дълбока е, колко истинска, колко еднозначна, точно това, което казва. Просто – да спя. И нищо повече. Не, и още нещо: заровила глава под лявото ти рамо, ръката ми през дясното – нищо друго. Не, още нещо: да зная и в най-дълбокия си сън, че това си ти. И още: как тупа сърцето ти. И – да целуна сърцето.

Понякога си мисля: трябва да използвам случайността, че все още (наистина!) съм и тяло. Скоро ръце не ще ми останат. И – звучи като изповед (какво е изповедта? да блестиш с прокобите си! Кой би могъл да говори за страданията си, без да се чувства въодушевен, тоест щастлив?!) – и така, дано не звучи като изповед: телата скучаят с мен. Те чувстват нещо и не ми вярват (не вярват на тялото ми), макар че правя всичко като всички други. Твърде… всеотдайно може би, твърде… благосклонно. А също и доверчиво – твърде! Доверчиви са чужденците (диваците), които не познават обичай и закон. Местните не се доверяват. Всичко това няма място в любовта, любовта чува и чувства само себе си, много конкретно и точно, ето това не мога да имитирам. И още – голямото съчувствие, взело се кой знае откъде, безкрайна доброта и – лъжа.

Чувствам се все по-стара. Твърде сериозна е детската игра, а аз не съм сериозна достатъчно.

Винаги съм имала усещането, че устата е самият свят: небесен свод, пещера, каньон, дълбини. Винаги превеждах тялото в душа (лишавах го от телесност!); и толкова възвеличавах „физическата“ любов – за да мога да я обичам, че внезапно от нея нищо не остана. Вдълбавайки се в нея, я подкопах. Влизайки в нея, я прогоних. От нея не остана друго освен мен самата: душа (това е името ми, затова се чудя: имен ден!).

Любовта мрази поета. Тя не желае да бъде възвеличавана („самата тя достатъчно велика“!), смята себе си за абсолютна, единствения Абсолют. Не ни се доверява.  Дълбоко в себе си знае, че не е пре-красна (и затова е пре-сурова!), знае, че цялото блаженство е душата, а там, където започва душата, свършва тялото. Ревност, Райнер, чиста ревност. Подобна на тази на душата към тялото. Малкият епизод за Франческа и Паоло. – Бедният Данте! – Кой днес още си спомня за Данте и Беатриче? Ревнувам от човешката комедия. Душата никога не е така обичана както тялото, най-много да бъде похвалена. А тялото обичат с хиляди души. Кой някога се е обрекъл на проклятие заради една душа? А дори и някой да е поискал – невъзможно е: да обичаш душата до степен на прокълнатост – това би означавало да си ангел. Излъгани сме и лишени от целия ад! (…trop pure – provoque un vent de dedain!10)

Защо ти пиша всичко това. От страх, може би, че би ме сметнал за подвластна на страсти натура (страст – скрепеност, крепостничество). „Обичам те и искам да спя с теб“, тази краткост не е съдена на приятелството. Но ще го кажа с друг глас, почти насън, потънала здраво в съня.

Страстта звучи различно от мен. Ако ме приемеш при себе си, ще приемеш при себе си и – les plus deserts lieux 11. Всичко, което никога не спи, би желало да се наспи в ръцете ти. Проникваща чак до душата (гушата, гърлото) – това би била целувката. (Но не и изгаряща: пожарът остава на повърхността.)

Je ne plaide pas ma cause, je plaide la cause du plus absolu des baisers. 12

Винаги пътуваш, не живееш никъде и се срещаш с руснаци, които не съм аз. Чуй ме, да го знаеш: В Райнландия само аз представлявам Русия.

Райнер, какво си всъщност? Не си немец, макар че си цяла Германия! Не си бохемец, макар и роден в Бохемия (NB! роден в страна, която още не съществуваше – истина е), не си австриец, защото Австрия беше, а ти – ще бъдеш. Не е ли прекрасно? Ти – нямаш родина! „Le grand poѐte tcheco-slovaque“13 пишеше в парижките списания. Да не би накрая да се окажеш словак, Райнер? Смешно е.

Райнер, свечерява се, обичам те. Чувам воя на някакъв влак. Влаковете са вълци, вълците са Русия. Не е влак – цяла Русия вие по теб, Райнер. Райнер, не ми се сърди, но сърдит или не, тази нощ ще спя с теб. Прорез в мрака, звезди, затварям: прозореца. (Когато мисля за теб и мен, мисля за прозореца, не за леглото.) Очите широко отворени, защото вън е още по-черно, отколкото вътре. Леглото е кораб, отиваме на пътешествие.

…mais un jour on ne le vit plus.
Le petit navire sans voilier,
Lasse des oceans maudits,
Voguant au pays des etoiles –
Avait gagne le paradis. 14

(Детска песничка от Лозана)

Не ми отговаряй – продължавай да целуваш.

М.

[Послеслов]

Да, имаш право (да си в правото). „Неестественото също е естествено“ (Гьоте), това имаш предвид, нали? (Природа: право) Deserts lieux 15 са ми подарък от Борис, а аз ги подарявам на теб.

1 Рилке развива свои разсъждения по повод думите на Цветаева за „правота“ и „право“ на базата на няколко израза на немски – rechthaben, im Recht sein, Recht haben – с едно и също значение.

2 Рилке е силно впечатлен от датския астроном Тихо Брахе (1546 – 1601) и откритието му, споменава го още на 16 февруари 1914 г. в писмо до Магда фон Хатингберг (Бенвенута).

3 Помисли: той знаеше небето наизуст! (фр.) – Б.пр.

4 „Видима от цялата Прованс и от средиземноморските земи“ (фр.). Вероятно Рилке има предвид Вега, най-светлата звезда на Северното небе, разположена в съзвездието Лира.

5 Неопровансалският поет и носител на Нобелова награда (1904) Фредерик Мистрал (1830 – 1914) е роден в град Маян, департамент Буш дю Рон.

6 „Един ден, когато спреш в Маян, ще кажеш на дъщеря си: Ето го Мистрал, колко е красив тази вечер!“ (фр.) – Б. пр.

7 Има се предвид княгиня Мария Дмитриевна (Мима) Гагарина (р. 1864).

8 „Защото на мене най-лошите и най-хубавите са най-пустите места.“ (фр.). Вж. Писмото на Цветаева от 6 юли 1926 г.

9 Цветаева сръзва името на поета Rainer с прилагателното rein (чист), чиято сравнителна степен – reiner, звучи точно като името. – Б. пр.

10 Твърде чиста – предизвиква презрение! (фр.). Това е неточен цитат от стихотворението Combien le pape au fond de son faste на Рилке.

11 Най-пустите места (фр.) – Б. пр.

12 Не пледирам за своята кауза, пледирам за най-абсолютната от целувките. (фр.)

13 „Великият чехословашки поет“ (фр.).

14 „… но един ден не го видяха повече. Малкият кораб без платна, уморен от проклетите океани, плаващ в страната на звездите, беше достигнал до Рая.“ (фр.)

15 „Пустите места“ (фр.) – Б. пр.