0
658

Писма

Публикуваме откъси от кореспонденцията на Стефан Цвайг и Елиас Канети, издадена от „Ерго“, и предговора на преводача Венцеслав Константинов.

Стефан Цвайг и Максим Горки, двама писатели, които се различават коренно по своя произход, светоглед и литературна дейност, изпитват взаимно възхищение и го изразяват в писмата си. Според Елиас Канети тяхната кореспонденция разкрива основни тенденции в европейската литература и култура между двете световни войни.

Стефан Цвайг, Максим Горки, „Писма“, превод от немски Венцеслав Константинов, изд. „Ерго“, 2019 г.

Близки в различията

Стефан Цвайг е сред големите интелектуалци и мислители на XX век. Още през 30-те години той вече е най-превежданият писател в света. Неговите творби завладяват и бързо се превръщат в любими четива. Есеистичното майсторство на Стефан Цвайг му донася слава, която – по думите на Томас Ман – „достига до последното кътче на земята“.
Израсъл във Виена в семейство на заможен фабрикант, Цвайг натрупва огромна култура и познания за света и изкуството. Следва философия и история на изкуството във Виенския университет и става доктор по философия. Като писател полага усилия да събира около себе си значителни културни фигури и заедно с тях да подготвя съзнанието на съвременниците си за тържеството на разума над грубото политическо всекидневие. Затова и близкият му по светоглед Ромен Ролан ще го нарече „моралната съвест на Европа“.
В спомените си, озаглавени „Светът от вчера“, Стефан Цвайг набелязва един ръководен принцип, който остава в сила през целия му живот и насочва неговото дело: „В жертвоготовното служене за начеващия писател се крие повече сигурност, отколкото в собственото му творчество, и нищо, което човек е извършил някога всеотдайно, не е направено напразно“. Сам Цвайг е автор на дванадесет биографични книги, девет тома есета и размишления, шест сборника с новели, разкази и легенди, три стихосбирки, два романа и том с мемоари. Но той е съставил, коментирал и превел близо петдесет книги от други писатели – преди всичко негови съвременници, а също събраните съчинения на Дикенс, Достоевски, Верлен, Сент Бьов и Максим Горки.
Защо Максим Горки?
Университетът на Алексей Пешков (истинското име на Горки) е животът на улицата в градовете по Волга. След провал на изпитите в Казанския университет той влиза в революционен кръжок, където чете марксистка литература. Често се чувства самотен и отчаян и на 19 години прави опит за самоубийство. После напуска Казан и предприема голямо странстване из Русия, по време на което написва първата си творба – поемата „Песен на стария дъб“. Скита се из южните части на страната: по река Дон, Кавказ и Крим. Най-вече ходи пеша, срещайки много различни хора, предимно непознати и просяци като самия него.

През 1902 г. Горки написва пиесата „На дъното“, която бързо го прави известен. Константин Станиславски веднага я поставя в Московския художествен театър. Играят я и в Европа – немската версия е показана в Берлин 300 пъти. Самият Толстой е шокиран от този успех. Когато за първи път чете драмата, той пита Горки: „Защо пишеш това?“. Той просто не може да си представи, че пиеса за група бедняци в нощен приют, с герои проститутки и алкохолици, може да е интересна за публиката. Но природният талант на Горки неотклонно проправя неговия литературен път.
Максим Горки приветства първата руска революция от 1905 година. Въпреки това критикува вземането на властта от болшевиките през 1917 г., макар да е приятел на Ленин. През 1921 г. отношенията на писателя с новата съветска държава се влошават и той иска да емигрира, но му разрешават само кратки пътувания, за да лекува туберкулозата си. След смъртта на Ленин на Горки му е позволено да напусне Съветския съюз, но тогава вече не е добре дошъл в Европа и не е допуснат да посети Капри. Успява да отиде само в Соренто. Там, през 1927 г., написва предговора към руското издание на новели от Стефан Цвайг, с когото от дълго време си кореспондира.
Практичният Сталин разбира голямото политическо значение на Горки и през 1928 г. прави опит да го привлече обратно в Русия. За повод използва 60-годишнината на писателя. Горки приема и на 20 май 1928 г. заминава от Соренто за Съветския съюз. Неговото пристигане в Русия е съпроводено от екстравагантни празненства. Съветската власт харчи огромни суми за луксозния живот на писателя: за чуждестранни обиколки и италиански вили, имение в центъра на Москва и дори за автомобилното хоби на сина му.
През 1930-те години Горки издава пиесите „Егор Буличов и другите“, „Васа Железнова“. Започва да публикува романа-епопея „Животът на Клим Самгин“. Създава и редактира много списания и литературни поредици. Организира издателство „Световна литература“. Културният му принос е огромен.

Стефан Цвайг и Максим Горки са необикновени явления в европейската духовност на миналото столетие. Въпреки тяхната всепризната значимост двамата творци се различават коренно по своята същност, по своя светоглед и литературна дейност.
Впечатляващото в тяхната кореспонденция от 1923 до 1936 г. е, че самородният, по руски гениален Горки възхвалява Цвайг за неговата култура, информираност, огромни познания и извисеност в тайните на духа. А майсторът на изисканото слово, есеистът и новелистът Цвайг отговаря на Горки почти просълзен: „Аз все още се чувствам твърде далеч от простотата на трагичното, упреквам се, че прекалено се увличам в психологията, че не притежавам възвишената непремислена мощ, която при Вас, руснаците, е така възхитителна“.
От своя страна Максим Горки се оплаква: „Смятам, че за нашего брата, за руснаците, би била много полезна скептичната усмивка на французите, понеже ние винаги твърде бързо вярваме и вярваме винаги сляпо. Ето защо завиждам на нация, която има един Монтен, един Ренан и един Франс. Ще се съгласите с мен, че е малко трудно да се живее с Толстой и Достоевски“.
Стефан Цвайг с присъщата острота на разума си продължава да се самоанализира и съжалява: „Смея да кажа, че Ви завиждам за дарбата да разказвате тъй просто, тъй поразително ясно: никой в Европа не притежава тази дарба“.
Горки също говори критично за себе си: „Аз съм напълно завладян от работата си върху един роман, в който искам да опиша тридесет години от живота на руската интелигенция. Както ми изглежда, ще се получи нещо съвсем азиатско поради многообразието на нюансите, проникнато от европейски идеи, които се отразяват в чисто руско психическо и духовно поведение, изпълнено с действителни и в същата степен въображаеми страдания. Този мъчителен и тежък труд ме държи изцяло в плен.”
Двамата писатели разискват от своите различни житейски и идейни позиции творчеството на свои съвременници и „братя по перо“.
Цвайг е особено завладян от съдбата на близкия до духа му френски поборник за мир и братство между народите Анатол Франс. Горки признава, че не познава човека Франс и не може да съди за него. Но все пак изрича: „Обичам неговата елегантна, лека и остроумна игра на мисълта, макар че неговото епикурейство ми е чуждо“.
Горки от своя страна сравнява Стендал с модерните немски мислители и заключава: „Според мен Стендал е бил дълбоко човечен, също и във философски смисъл, но без оскърбителното „състрадание“ към човека. Струва ми се, че той дълго преди Шопенхауер е почувствал много добре необходимостта от един морал на „съизстрадването“, а не на християнското сантиментално и безсилно „състрадание“.
За Толстой той казва: „Толстой – това е колосално, небивало противоречие между интелект и нагон, противоречие, което може да възникне само у един руски гений. Никой на света преди Толстой не е говорил като този човек: „Прекалено големият разум е противен“ и „Съзнанието е най-голямото морално зло, което може да връхлети човека“. Толстой е обладан от такива мисли още в младини, през 1854 г., и те са го измъчвали до свършека на дните му, и ми се струва, че за да добием яснота за автора на „Война и мир“, трябва да изходим от тези негови съждения. През целия му живот у него са се борили съзидателната мощ на твореца срещу инстинкта на проповедника, срещу страха от личен грях пред някакъв Бог“.
И обобщава: „Непримиримото противоречие между големия езиков талант и малкия, морализиращ християнски разум – това не е трагедията само на Толстой. Това е „болестта на духа“ у мнозина, по-велики и по-малки, руски хора. Ще я откриете у Гогол, Достоевски, ще я намерите и у съвременния млад и много даровит писател Леонов. В неговия роман „Крадец“ един от героите изрича: „Мисълта е източник на страданието. Който унищожи мисълта, ще остане високо в паметта на човечеството“.

Кореспонденцията на двамата велики творци приключва през 1936 г., когато Максим Горки умира при неизяснени обстоятелства, според слуховете – от дълго мъчещата го туберкулоза. Знае се обаче, че тогава здравословното му състояние е било добро. По-късно шефът на НКВД Генрих Ягода си признава, че въпреки приятелството си с Горки лично е заповядал писателят да бъде убит.

Елиас Канети, Нобелов лауреат за литература, който дълбоко преосмисля различията между западната деятелност и източната съзерцателност, смята кореспонденцията между Горки и Цвайг за изключително важна книга, понеже разкрива основни тенденции в европейската литература и култура между двете световни войни.

Венцеслав Константинов

Писма

25[1]
Март 1928 г.
До Максим Горки!
Когато Вашето име се прочу, Максим Горки, аз още ходех на училище и ние, момчетата, знаехме съвсем малко за Русия. На географските карти, които изучавахме, далеч от нашите градове и реки, се простираше необятен и могъщ, огромен тъмен буреносен облак, идващ от Тихия океан и почти смазващ нашата малка Европа. А учителите ни разправяха: това е грамадна империя, но – за жалост! – твърде изостанала в културно отношение, все още занемарена и варварска, с досадно много неграмотни. Но не мислите ли, че да говорят така високомерно ги е подтиквала политическа омраза! Това не беше нищо друго освен добродушната глупава гордост от нашето прекрасно, напредничаво училищно образование и нашата цивилизованост, в която Европа вече съзираше доказателство за една по-висша човечност. Самите ние поради сапуна и книгите дълго вярвахме в това цивилизационно превъзходство, ние, европейците, а не само тези на училищната скамейка. Едва през 1914 година, когато при първия удар това тънко наметало се прокъса и пред нашия човешки род се разкриха голите мускули на главореза, опознахме цялата му мизерия.

После дойде университетът и Русия вече пристъпи към мен с образите на Толстой и Достоевски; тази неочаквана новост ме хвърли в пламенно душевно опиянение. Пред мен се разкри огромна човечност, неподозирана дълбочина на чувството, примамваща като бездна. С какво уплашено възхищение Ви следвахме, пленени от тези великолепно извисени образи, издигнати над всяка посредствена човечност до крайните й полюси на престъпника и светеца! Обичахме тези образи и тръпнехме, бяхме обвързани с тях в някакво доста объркано и почти боязливо чувство. Обичахме ги и тръпнехме, защото между тях и нас витаеше някаква чуждост, нещо безмерно и себевраждебно, от което се плашехме. В душата си аз пламенно обичах тези образи и все пак имах ясното чувство, че не бих могъл да живея с тях, с тези вечно трескави, вечно насилствено самосъздаващи се, самонараняващи се гигантски образи. Тогава за първи път опознах гения на Русия; но още не знаех нищо за нейния народ, за нейната истинска мощ.

И тогава при мен дойдоха Вашите книги, Максим Горки; в тях отново опознах нещо ново: руската сила, руското здраве, сърцето и облика на тази велика нация. Ако предишните книги ни показваха изключителни хора, крайностите на руския човек, свръхдуховен и свръхпламенен, ако чрез тях долавях разрушителните сили на този народен дух, то благодарение на Вас опознах съхраняващите хора, които безшумно и скрито създават. Ощастливен почувствах, че истинският народ и тук, и оттатък, и навсякъде, във всички страни, под всички небеса е един и същ, каквито са първичните сили на самата Земя, каквито са пшеницата и ечемикът и подхранваният от същата почва, изчистен от същото слънце свещен първичен елемент. При различните нации и народи хлябът се пече и оформя различно, по-светъл или по-тъмен, по-сладък или по-тръпчив, но градивната субстанция, зърното, е същото. А Вие като никой друг в наше време направихте народа, този първичен елемент, литературно видим. Вие не го доведохте изкуствено до ферментация, не го обожествихте като Достоевски и Толстой, не го изобразихте подсладен и захаросан, както повечето народни писатели: Вие показахте народа с увличаща безпристрастност, с непринудена искреност, с неповторимата неподкупност на Вашия прям и човечен поглед. Вие не преувеличавате и не потискате. Виждате всичко и всичко виждате ясно и вярно. Ето защо погледът Ви, Вашето око, означават за мен едно от чудесата на съвременния свят. Толстой и Достоевски бяха благословени да виждат всичко, което погледът им докосваше, велико и свръхвелико – Вашият гений напротив, Максим Горки, е да сте правдив във възможно най-голяма мяра. Когато изобразявате един човек, готов съм да се закълна, че той е бил такъв, какъвто го виждате, нито по-голям, нито по-малък. Понеже Вашата мяра никога не се заблуждава, тя не подправя и не променя нищо, тя е най-точният и прецизен оптически инструмент на душата, какъвто днес имаме в литературата. Сред хилядите фотографии и хилядите биографични документи не зная друг образ на Толстой, който да запазва този човек така живо и вярно за поколенията, както шестдесетте страници, в които Вие го обрисувате и обяснявате. И също като този най-велик човек Вие със същата правдивост виждате най-клетия скитник, най-окаяния циганин от руската улица. Чрез Вас руският свят стана за нас документален, руският човек ни стана близък и разбираем не само с широката си душа, но и в неговото всекидневно битие, в неговата плътска тленност.

Такава грандиозна правдивост на погледа никога не може да бъде при твореца просто функция на окото, тайна техника на зеницата, тя трябва органично да произлиза от почтеността на едно сърце, от вродено първично чувство за правдивост, което обхваща целия човек. Никога не съм имал щастието да Ви срещна лично, но разбирам от всеки ред на творбите Ви победоносната правдивост на Вашата същност. Та човек не може по такъв начин да пресъздаде истината за хиляди и хиляди образи, ако самият не е правдив. Изглежда, сякаш цял един народ Ви е изтръгнал от огромната си анонимна маса като свидетел, та да издигнете за съзерцание неговата същност, да изразите в слово най-тайните му помисли и желания, и Вие сте предали това послание вярно и великолепно. Ако днес знаем много за руския народ, ако го обичаме и се доверяваме на неговата душевна мощ, то в голяма и най-голяма степен дължим това на Вас, Максим Горки, а когато, трогнати и признателни, днес Ви стискаме ръката, чувстваме в нея плътта и топлата струяща кръв на целия руски свят.
С обич и уважение
Стефан Цвайг

26
27 април 1928 г.
Соренто
Скъпи, велики Максим Горки, днес Ви пращам първия екземпляр от посветената ми на Вас книга[2]. В нея ще намерите името си споменавано така често, както в голямата ми студия върху Толстой.
Моята беседа за Вас ще бъде прочетена по Радио Виена на първи май, деня на труда, в 5 часа и 30 минути: може би дори в Русия ще чуят колко дълбоко Ви се възхищавам.
Ваш верен и предан
Стефан Цвайг

27
16 май 1928 г.
Соренто
Драги Цвайг!
Моята благодарност за посветената ми извънредно интересна книга стига до Вас с голямо закъснение – но първо исках да се запозная с нея, а за това ми липсваше време. Суматохата около моя „юбилей“ през последните два месеца наруши работата и живота ми; освен това ми попречи подготовката за пътуването ми до Русия[3], закъдето заминавам тези дни. С Вашата блестяща характеристика на Стендал се запознах в един може би не съвсем верен превод. Впрочем прочел съм всичко за този изключително оригинален човек, творец и мислител, което е написано или преведено на руски, зная всички негови книги. Това навярно ми дава право да нарека Вашата характеристика блестяща, създадена от поразителен творец, конгениален на Стендал не само „по интелект“. Трябва, както Вие сте го сторили, да се „вчувстваш“ много дълбоко в човека, за да откриеш в противоречието между скептицизъм и романтизъм корена на неговата трагедия. Не зная дали някой преди Вас в европейската литература е установил това, но го смятам за Ваше откритие и Ваша заслуга. Това засилва убеждението ми, че един творец винаги обхваща друг творец по-добре от историка или критика.

Но не мислите ли, драги приятелю, че трагедията на Стендал е всъщност трагедията на всички романтици? Не долавяте ли тази трагедия у Клайст, Новалис, Хофман и дори у А. Франс, при когото немного дълбокият скептицизъм на французите е достигнал връхната си точка и който, далечно сроден със Стендал, без това сродство с автора на книгата „За любовта“ е немислим и необясним?

Може би трябва да се каже, че романтизмът на Стендал произтича от неговия скептицизъм. До тази мисъл довежда едно обяснение на Стендал за романтизма[4], който „като правилно избрано лекарство, дадено своевременно и подобаващо на обществото, може да му помогне и да му достави наслада”.

Според мен Стендал е бил дълбоко човечен, също и във философски смисъл, но без оскърбителното „състрадание” към човека. Струва ми се, че той дълго преди Шопенхауер е почувствал много добре необходимостта от един морал на „съизстрадването“, а не на християнското сантиментално и безсилно „състрадание“. Може би тъкмо поради това в студията си „Шекспир и Расин“ той е нарекъл немския християнски романтизъм „галиматия“, което впрочем не е съвсем точно, понеже сред немските романтици е имало достойни бардове, тъй като са били скептици, а „скептицизмът“ и християнството си противоречат в своята същност.

Вашата студия за Стендал подбужда редица много интересни мисли, да не говорим за нейната художествена стойност. Ще Ви оскърби ли, ако Ви кажа, че характеристиката Ви на Лев Толстой не е така сполучлива? Намирам го за напълно естествено и то по следната причина: критиката още не е изследвала Лев Толстой в такава степен, в каквато познава Стендал. Толстой – това е колосално, небивало противоречие между интелект и нагон, противоречие, което може да възникне само у един руски гений. Никой на света преди Толстой не е говорил като този човек: „Прекалено големият разум е противен“[5] и „Съзнанието е най-голямото морално зло, което може да връхлети човека“[6]. Толстой е обладан от такива мисли още в младини, през 1854 г., те са го измъчвали до свършека на дните му, и ми се струва, че за да добием яснота за автора на „Война и мир”, трябва да изходим от тези негови съждения. През целия му живот у него са се борили съзидателната мощ на твореца срещу инстинкта на проповедника, срещу страха от личен грях пред някакъв Бог. И когато говори за необходимостта да се помага на хората, Толстой никога не може да ги почувства така човешки като Стендал. Христос е изопачен от Лев Толстой далеч повече, отколкото са го изопачили примерно Тертулиан, Лактаниций и други „църковни отци“. Когато се освобождава от Христос, той написва „Казаци“ и „Хаджи Мурат“, а когато пожелава да напише творба за Христос, възниква скучното „Възкресение”.
Простете тъй дългото ми „послание”. Още веднъж Ви благодаря сърдечно за разбирането, което проявявате към мен.
Крепко стискам ръката Ви.
М. Горки

30
20 януари 1929 г.
Драги Цвайг – най-после прочетох интересната Ви книга „Трима поети на своя живот“. Боя се, че думите „най-после“ ще Ви наранят, но толкова съм претоварен с разни дреболии, че нямам време да чета книгите, от които очаквам много, а не бих желал да ги прелистя набързо. Такава е Вашата книга – това не е комплимент.

Най-много ми хареса отлично написаният „Казанова“. В това есе наистина брилянтно са се разгърнали необикновената дарба на психолога – елегантно заострена от скептицизма на европееца, който гледа на миналото от хаотичната висота на двадесетия век – и интуицията на твореца. Мисля, че сте успели да кажете „цялата истина“ не само за Казанова, но изобщо за образа на даровития човек от осемнадесети век. Няма ли да напишете нещо за Лорънс Стърн?

Вашият „Стендал“ ми допадна по-малко, навярно понеже от младини съм влюбен в него и бдя ревниво над името му. За мен той е първият, който придаде на литературата характера на „свещено писание“ за хората. Заедно с Балзак и Флобер – които ми изглеждат невъзможни без Стендал – това са за мен тримата тъй велики като авторите на „Книга на Йов“, „Сирах“ или „Исайя“. Когато ми казват: Стендал е бил дебел, нямал е успех сред жените и други подобни – аз, естествено, съм малко смутен от такива истини. Не искам да ги зная, не са ми нужни. Смятате ли това за смешно? Е, в такъв случай се усмихнете. Но самопонятно е да видя, че сте разказали за Стендал много нови и уместни неща, и сте ги разказали твърде хубаво. Вие сте творец, удивително надарен творец!

Толстой също Ви се е удал, макар да не виждам същинската трагедия на живота му там, където Вие, а с Вас и всички други я виждат. Аз схващам Толстой като гениален творец, който мрази разума, воювал е с него през целия си живот и накрая същият този разум го е обезобразил. Още в ранна младост той е усещал могъщата си творческа сила и тъкмо тогава е проумял, че неговият малък, но натрапчив и страхлив християнски разум е изцяло и напълно враждебен на емоционалната му мощ, на интуицията му на творец и езичник. В своя „Дневник от младостта“[7] – 1851 г., т. 4 – Толстой записва: „Съзнанието е най-голямото морално зло, което може да връхлети човека“. (Тук между „зло“ и „което“ той е забравил да вмъкне „сред всички злини“.) Както виждате, това е написал християнин, но го е написал от гледна точка на разума. Но в същата година и през същия месец езичникът и творецът установяват: „Една глава може да поеме твърде много мисли, особено празната глава“. А по-късно, в едно от писмата до Арсенева, героинята от първия му роман, изрича: „Прекалено големият разум е противен“. Според мен неговият разум, сравнен с дарованието му, е бил твърде незначителен, но затова пък е бил по-натрапчив, по-себелюбив, по-страхлив, разум, изпълнен с боязън, понеже е разбирал своята слабост спрямо враждебния му талант. Л(ев) Н(иколаевич) го е шлифовал с будизма, с Шопенхауер, с Талмуда, с Шекспир, но това не му е помогнало, както разбираме от философските творби на Толстой – моралиста и християнина. Паскал и Амиел са повлияли на Толстой много повече от Хобс и Хюм. Всичко приключва с това, че морализиращият разум погубва живота и делото на твореца. Този разум е накарал Толстой да изкрещи: „Не мога да мълча!“. Творецът в него е искал да замълчи, а е можел да мълчи за много неща, както виждаме в „Севастополски разкази“, „Казаци“, „Детство“ и „Юношество“.

Непримиримото противоречие между големия езиков талант и малкия, морализиращ християнски разум – това не е трагедията само на Толстой. Това е „болестта на духа“ у мнозина, по-велики и по-малки, руски хора. Ще я откриете у Гогол, Достоевски, ще я намерите и у съвременния млад и много даровит писател Леонов[8]. В неговия роман „Крадец“ един от героите изрича: „Мисълта е източник на страданието. Който унищожи мисълта, ще остане високо в паметта на човечеството“.

Подобни „откровения за най-скритите тайни“ са доста обичайни при руснаците, чиято способност да поставят наравно емоционалното и интелектуалното е все още твърде слаба. За мнозинството „мислещи“ руснаци разумът е джудже, самохвалко, безделник. Той е облечен елегантно и красиво, навсякъде е добре приет като гост, притежава нещо убеждаващо и затова „повелява“. У него има нещо „дяволско“. Добрият руски човек винаги е желаел да не дава пет пари за дявола, да го разтроши. Лично аз не съм съгласен с това, за мене дяволът с неговото дебело руно и обезоръжаващата му дързост си е тъкмо на място.
Моите съждения за Стендал са съждения на човек, който го чете само на руски. Напомням Ви това, за да разберете грешките или преувеличенията в моите преценки.
А сега, драги Цвайг, ми позволете да Ви благодаря от сърце за чудесната книга, която сте ми посветили. Силно съм трогнат от този израз на приятелство. Стискам крепко ръката Ви.
Знаете ли защо Ролан не ми пише? Не ми пише вече от дълго време. Да не би да съм го оскърбил с нещо? Бъдете здрав, мили приятелю!
М. Горки

[1] Това писмо е приветствие от Стефан Цвайг по случай 60-ия рожден ден на Горки, идентично с речта на Цвайг, прочетена в Берлин.
[2] Стефан Цвайг, „Трима поети на своя живот. Казанова, Стендал, Толстой“ (1928).
[3] Горки заминава от Соренто за СССР на 20 май 1928 г.
[4] Горки има предвид изложението на Стендал в памфлета му „Расин и Шекспир“ (1823).
[5] Из писмото на Толстой от 9 ноември 1856 г. до Валерия Владимировна Арсенева (1836–1909). През 1856/57 г. Толстой смята да се ожени за нея, но не го прави, а описва отношенията им в романа си „Семейно щастие“ (1859).
[6] Горки цитира не съвсем дословно думи на Толстой от дневника му, записани на 4 юли 1851 г.
[7] През 1928 г. започват да излизат „Пълни (юбилейни) събрани съчинения на Толстой в 90 тома“ (1928–1958).
[8] Става дума за Леонид Леонов (1899–1994), чийто роман „Крадец“ излиза през 1927 г.